Борис Акунин
Диамантената колесница (52)

Големият огън

Макар и рядко, се случва да срещнеш жена, която е по-силна от теб. Тогава не трябва да се пъчиш и да се ежиш, напротив, трябва да се направиш на слаб и беззащитен. Това размеква силните жени. Всичко ще направят сами, само недей да им пречиш.

В цялото село на проклетите шиноби имаше само един обект, представляващ интерес за ценител на женствеността — седемнайсетгодишната Ецуко. Не кой знае каква хубавица, естествено, но както се казва, в блатото и жабата е принцеса. Останалото женско население на Какушимура^[1] (Маса сам бе кръстил селото, тъй като самите шиноби изобщо нямаха име за него) се състоеше от старата вещица Неко-чан^[2] (ама и тя едно котенце!), бременната жена на сипаничавия Гохей, еднооката Сае и петдесетгодишната Тампопо. Двете сополанки на девет и единайсет години не се броят.

През първия ден Маса не припари до набелязаната плячка — поглеждаше я отдалеч, подготвяше план за действия. Момичето беше хубавко, предизвикваше интерес. Работлива, повратлива, пееше добре. Абе изобщо му беше интересно — как стоят тия неща при ичиноку, жените нинджи. Щом като може с един подскок да направи три салта или да изтърчи по стената до покрива на къщата (с очите си го беше видял), какви ли фокуси ще прави в миг на страст! Ще има после какво да си спомня, да разправя на хората.

Разбира се, трябваше първо да изясни дали не принадлежи на някого от мъжете. Само това липсваше, да си навлече гнева на тия дяволи.

Маса прекара някой и друг час в кухнята на Котенцето, похвали оризовите й питки и разузна всичко, което му трябваше. Има си жених, казва се Рюдзо, много добро момче, но от една година учи в странство.

Чудесно, нека си учи.

Можеше да пристъпи към действия.

Маса отдели ден-два за опознаване с обекта. Никакви премрежени погледи, никакви намеци, опазил ни Буда. Тя скучае без годеника си, на него също му е мъчно далеч от дома, сред чужди хора, приблизително на една и съща възраст са, толкова ли няма теми за разговори?

Поразказа й туй-онуй за йокохамските чудеса (Ецуко не беше стъпвала в гайджинския град). Послъга, разбира се, но само за да стане по-интересно. Полека-лека извъртя разговора към странните креватни обичаи на гайджините. Очите на момичето заблестяха, устните й се разтвориха. Опа! Може и да е шиноби, ама кръвчицата й ври.

Той окончателно се убеди в успеха си и мина към предпоследния стадий — започна да разпитва дали е вярно, че ичиноку имат правото свободно да се разпореждат с тялото си и че сред тях изобщо не съществувало такова понятие като изневяра на мъжа или годеника?

— Как може да изневери някаква трапчинка в тялото? Само душата може да изневерява, а душите ни са верни — гордо отвърна умната Ецуко.

Маса нямаше никакви претенции към душата й, трапчинката напълно му стигаше. Той се пооплака мимоходом, че никога не е прегръщал девойка — много бил притеснителен и несигурен в себе си.

— Ела в полунощ при пукнатината — прошепна Ецуко. — Аз ще те прегърна, щом трябва.

— Това ще е милосърдна постъпка — рече той кротко и замига трогнат.

Трябваше да й отдаде дължимото, бе избрала мястото на срещата идеално. Нощем тук не припарваше жива душа, до най-близката къща имаше поне стотина крачки. В Какушимура не слагаха постове — за какво са им? Оттатък цепнатината в пръстта има „пеещи дъски“, настъпи ли ги някой, започва да буха бухал и се чува надалеч. Предния път, когато с господаря преминаваха по въжето, понятие си нямаха, че селото е готово да посрещне гостите.

С Ецуко всичко стана набързо, дори прекалено. Не се наложи да се преструва на неопитно момченце, за да я разпали. Нападна го направо от храстите, буквално го търкулна на земята и минута по-късно вече охкаше, пъшкаше и викаше, метнала се отгоре върху Маса като котка, която дере с нокти куче.

Нищо особено не се оказа тая ичиноку — момиче като всички останали. Само бедрата й като от камък — така го стисна, че май му направи синини. И капка въображение няма. Дори Нацуко умееше да бъде по-интересна.

Доволната Ецуко бъбреше нещо, галеше Маса по косата, гушкаше се, а той не можеше да скрие разочарованието си.

— Не ти ли хареса? — попита го тя унило. — Да, знам, не съм се учила… Джонинът каза: „На тебе не ти трябва.“ Затова пък знаеш ли колко умело се катеря по дърветата? Същинска маймуна. Искаш ли да ти покажа?

— Покажи ми — вяло разреши Маса.

Ецуко скочи, изтърча до изсъхналия бор и с невъобразима скорост, използвайки и ръцете, и краката си, се закатери по овъгленото стъбло.

Поетична мисъл споходи Маса: живо бяло върху мъртво черно. Дори си помисли дали да не съчини хокку за голото момиче върху изгорелия бор. Хрумнаха му даже двата първи стиха:

Чернее борът.

Като пеперуда е…

Как да го завърши? „… на него жена“? Прекалено буквално е. „Отгоре любовта“? Сричките са шест, а трябват пет.

В търсене на вдъхновение той се претърколи по-близо до дървото — мързеше го да става.

Изведнъж отгоре долетя странен жвакащ звук. С тих стон Ецуко се срина от дървото и падна на земята на две крачки от Маса. Вцепенен от ужас, той видя, че от белия й гръб под лявата плешка стърчи дебела стрела.

Понечи да се втурне към нея, да види дали е жива.

Ецуко беше жива. Без да се обръща и без да вдига глава, тя така халоса Маса с крак, че той отхвърча настрани.

— Бягай… — долови той сподавения й шепот.

Но Маса не побягна — краката му толкова трепереха, че едва ли биха удържали тежестта на тялото му.

Нощта се изпълни с шумове.

По тъмния ръб на цепнатината заизникваха тъмни петна — едно, второ, трето. От мястото, където се намираше тайният повдигач на шиноби, нагоре се катереха черни хора. Бяха много, ужасно много. Маса ги гледаше, свит във високата трева, и не можеше да помръдне, обзет от ужас.

Един от черните се приближи до падналата по корем Ецуко, обърна я с крак. Наведе се, в ръката му блесна нож.

Изведнъж девойката се надигна, чу се изхъркване и на земята вече се озова той, а Ецуко стоеше изправена, с меч в ръка, заобиколена от всички страни от тайнствените пришълци. Бяла сред черните — помисли си Маса.

Звън на метал, псувни, вопли, после бялата фигурка изчезна, а хората в черно яростно кълцаха нещо на земята.

Маса ясно чу момичешкия глас, който изкрещя:

— Конгоджо!

Единият от убийците бе застанал съвсем близо до него. Откъсна стиска трева, взе да бърше острието. Чуваше се как диша шумно, на пресекулки.

Слабата лунна светлина проби за миг рехавия облак и Маса видя качулка с дупки вместо очите, патрондаш през рамо, черна куртка.

Хората на Дон Цурумаки, ето кои били! По примера на шиноби бяха закрили лицата си да не белеят в тъмнината!

Как са успели да избягнат „пеещите дъски“? Нима са минали през подземния проход? Но кой им го е показал?

Маса на четири крака изпълзя към горичката, скочи и побягна.

„Черните куртки“ не се помайваха. Зад гърба му прозвуча приглушена команда и окапалите борови иглички заскърцаха под нечии бързи крачки.

Да бяга към къщите, да вдигне тревога! Хората на Дон няма да гледат кой е шиноби, кой не е, ще натръшкат всички наред!

Когато му оставаха двайсетина крачки до най-близката колиба, късметът изневери на Маса — той налетя в тъмнината на някакъв клон, раздра си бузата, а най-лошото бе, че не можа да удържи вика си.

Отзад го чуха и разбраха, че са забелязани.

— Цумеее^[3]! — изкрещя команден бас.

Отговори му многогласен рев.

— Нападение! Нападение! — развика се и Маса, но почти веднага млъкна, съобразил, че само излишно се излага на опасност.

Атакуващите ревяха и тропаха толкова силно, че обитателите на Какушимура нямаше как да не ги чуят.

Сега, ако искаш да живееш, трябва да мислиш много бързо. Затова Маса не побягна към къщите, ами се скри зад дървото.

Не мина и половин минута и покрай него се сурна тълпа „черни куртки“, които в движение се пръснаха в полумесец, за да заградят целия остров.

Пламна светла верига — нападателите запалиха факли, забити в земята през пет крачки. Огненият пунктир пресече цялата гора от единия край до другия.

— Огън!

Затрещяха изстрели. Чуваше се как куршумите удрят дървените стени и как с писък хвърчат трески.

Леле, каква беда! Как да спаси господаря от тоя ад? „Черните куртки“ всеки момент ще направят първите три постройки на решето, а после ще нападнат къщата на Тамба.

Отчаян, Маса се защура сред дърветата, но виждаше, че няма никакъв начин да мине през осветената зона и веригата от хора.

Запращяха съчки. Откъм цепнатината тичаше, накуцвайки, някакъв човек. Черна куртка, черна качулка — изглежда, някой изостанал от групата. Маса го връхлетя отстрани, повали го на земята с един удар, за по-сигурно притисна врата на падналия с коляно и изчака да изпука. Не се безпокоеше, че някой ще го чуе, наоколо се гърмеше така, че ушите му пищяха.

Свали куртката и панталона от трупа, облече ги. Прикри лицето си с качулката — късмет, че хората на Дон бяха решили да използват тия полезни приспособления.

Докато се преобличаше, стрелбата спря. Надупчените от куршуми дъсчени стени бяха целите на черни точки като маковия кейк, с който го бе гощавала Нацуко. Беше светло като ден — толкова много факли горяха наоколо.

Стрелците влизаха един по един в къщата с готови за стрелба карабини. После заизлизаха по двама: носеха мъртъвци и ги слагаха на земята. Командирът им, наведен, надничаше в лицата на труповете. Маса преброи девет големи тела и четири малки. Двама възрастни липсваха.

— Тамба го няма тук — каза високо командирът. — И гайджина също го няма. Те са в оная къща над пропастта.

И се отдалечи, но не успя да отиде далеч, едва няколко крачки.

Внезапно едно от телата оживя. Един мъж (Маса разпозна приказливия услужлив Ракуда) се изви като котка, скочи на гърба на командира, блесна нож, но водачът на „черните куртки“ се оказа ловък — той сведе глава, предпази се от удара, люшна се назад и се търкулна по тревата. От всички страни скочиха да му помагат и по земята зашава нещо като безформен черен октопод с множество ръце и крака, стърчащи на всички посоки.

Използвайки суматохата, се размърда още едно тяло, тоя път дребно. Беше осемгодишният Яичи. Той се надигна, олюля се, отръска се. Двама от „черните куртки“ понечиха да го хванат, обаче той се шмугна между разперените им ръце и светкавично се покатери на едно дърво.

— Дръж! Дръж! — разкрещяха се преследвачите.

Затрещяха изстрели.

Яичи прелетя към съседното дърво, после към следващото. Улучен с куршум клон се счупи в ръцете му, но малкият дявол се хвана за друг.

Междувременно с Ракуда бе свършено. Двама от „черните куртки“ останаха да лежат на земята. Другите завлякоха мъртвия шиноби настрана и помогнаха на командира си да се изправи. Той сърдито отблъсна услужливите ръце, смъкна качулката от главата си. Блесна револвер, дългото му дуло проследи скачащото по дърветата момче. Цевта описа къса крива линия, изплю огън и Яичи се стовари като камък.

Маса замръзна с отворена уста, потресен не толкова от точния мерник на стрелеца, а от блясъка на гладко обръснатия му череп. Беше видял тоя човек преди няколко дни! Монахът скитник, който пренощува в селската странноприемница заедно със „строителната задруга“ на Камада, ето кой беше!

И всичко стана окончателно ясно.

Предвидлив човек е тоя Дон Цурумаки. Не е разчитал само на верния, но глуповат Камада. Проводил е подир отряда и съгледвач, който, без да се издава, е огледал и проучил всичко. Видял е клането на хълма, видял е и входа за подземието, и повдигача… Чиста работа, дума да не става!

Монаха (сега вече Маса наричаше командира на „черните куртки“ само с тая дума), изглежда, се бе разтревожил да не оживее още някой от убитите нинджи. Той измъкна късия меч от ножницата и запретна ръкави. Тринайсет пъти се вдигна ръката му с острието, тринайсет пъти се спусна. Пред стената на къщата израсна пирамида от отрязани глави, големи и малки. Монаха боравеше с меча сръчно, личеше опитната ръка.

Преди да пристъпят към финалната част на щурма, командирът заповяда отрядът да се строи в редица.

— Загубите засега не са тежки — обясняваше Монаха, докато крачеше пред строя с пружинираща походка. — Двама убити от голото момиче, двама от оживелия мъртвец, един падна от повдигача и се уби. Но главната опасност тепърва предстои. Ще действаме строго по плана, разработен от господин Сирота. Планът е добър, сами се убедихте. Господин Сирота предполага, че домът на главатаря на таласъмите е пълен с клопки. Затова — крайна предпазливост. Нито крачка без команда. Ясно ли е? — внезапно той се спря и се загледа в тъмнината. — Кой е там? Ти ли си, Рюхей?

Маса, разбрал, че е забелязан, бавно прекрачи напред. Какво да прави? Да се приближи или да търти да бяга?

— Успя все пак да се качиш? Кокалите здрави ли са? Браво. Влез в строя.

Повечето „черни куртки“ бяха последвали примера на командира и бяха открили лицата си, но някои благодарение на Буда не бяха свалили качулките, затова никой не заподозря Маса, само съседът му в редицата го изгледа косо и го смушка с лакът в ребрата — вероятно като приветствие.

— Двайсет души да отцепят поляната — командваше Монаха. — Карабините готови за стрелба, не се разсейвайте. Ако някой шиноби се опита да пробие, убивайте го на място. Останалите с мен в къщата. Не се бутайте, по двама в колона!

Маса не отиде към отцеплението, нареди се сред тия, които ще влизат в къщата, но не успя да се напъха в първия ред, чак в третия.

Планът за щурма май е бил наистина разработен до най-малката подробност.

Дългата двойна колона стигна в тръс до поляната, на края на която тъмнееше дървеното жилище на джонина. Двайсетимата от отцеплението заеха местата си по края на поляната, забучиха в земята факлите.

Останалите като дълга тъмна змия се плъзнаха напред.

— Карабините на земята! — нареди командирът, който не сваляше поглед от къщата, пазеща зловещо безмълвие. — Вади ножовете!

Той поизостана малко от най-предните, спря, сякаш разколебан.

Не му се слага главата в торбата, разбра Маса. Правилно. Ракуда (който заради героичната си смърт сигурно е прескочил поне едно стъпало в цикъла на преражданията) разправяше, че в случай на опасност домът на господаря Тамба заприличва на наежен таралеж — за целта трябвало да се дръпнат някакви тайни ръчки. Обитателите на къщата бяха имали предостатъчно време, така че „черните куртки“ ги чакаха немалко изненади. Маса потръпна от спомена как в оная нощ подът под него се завъртя и той полетя в мрака.

Предвидлив е Монаха, няма какво човек да се ръга напред.

И веднага, сякаш за потвърждение на мисълта му, се започна.

На крачка от външното стълбище единият от предните двама изведнъж изчезна. Сякаш потъна вдън земя.

Тоест нямаше никакво „сякаш“ — просто потъна. Маса сто пъти беше минавал през това място и понятие си нямаше, че отдолу има прикрита яма.

Разнесе се страшен писък. „Черните куртки“ първо отскочиха от зейналата яма, после се струпаха около нея. Маса се изправи на пръсти, надникна през нечие рамо. Видя още потръпващо тяло, пронизано от остри колове.

— Едва се задържах, на самия ръб се задържах! — с треперещ глас повтаряше оцелелият от първата двойка. — Амулетът ме спаси! Амулетът на богинята Каннон!

Другите пазеха мрачно мълчание.

— Строй се! — изръмжа командирът.

Заобиколиха страшната яма, от която още се носеха стонове, заизкачваха се по стълбите. Притежателят на чудодейния амулет бе изпънал напред ръката с ножа, главата му бе прибрана в раменете. Качи се на първото стъпало, второто, третото. Плашливо прекрачи на верандата и в същия миг надолу полетя голямо парче от дебелата обиколна талпа, придържаща навеса. То глухо фрасна човека по темето и той без звук се свлече по лице. Дланта му се разтвори и от нея изпадна амулетът, зашит в миниатюрна сърмена торбичка. Богинята Каннон е добра за жените и за мирните занимания, помисли си Маса. При мъжките работи е за предпочитане амулетът на божеството Фудо.

— Какво спряхте? — кресна Монаха. — Напред!

Той безстрашно изтърча на верандата, но не продължи, а ги подкани с ръка:

— Давай, давай! Не се страхувай!

— Че кой се страхува? — промърмори едър здравеняк и занапира напред. Маса се дръпна, за да пусне храбреца. — Я дайте път!

Той със замах отвори входната врата. Маса се сгърчи, но не се случи нищо ужасно.

— Браво, Сабуро — похвали командирът смелчагата. — И не се събувай, не сме дошли на гости.

Пред тях се бе открил добре познатият на Маса коридор: три врати отдясно, три отляво и в края още една — зад която беше мостчето към нищото.

Масивният Сабуро потропа с крак по пода — пак нищо.

Престъпи прага, спря се, почеса се по тила.

— Сега накъде?

— Давай надясно — нареди Монаха и също влезе в коридора.

След тях се наблъскаха и останалите.

Преди да влезе, Маса се обърна — от стълбите започваше дългата опашка „черни куртки“, пурпурният пламък на факлите хвърляше отблясъци върху оголените остриета. Змия в устата на тигър, помисли си васалът на Фандорин и потръпна. Разбира се, цялата му душа е за тигъра, но самият той в момента представлява люспа по тялото на змията…

— Върви! — подтикна командирът доблестния (а може би и просто глуповат) Сабуро.

Оня отвори вратата на първата стая отдясно, стъпи вътре. Завъртя глава, направи крачка, после втора. Щом кракът му докосна второто татами, в стената нещо издрънча. Маса от коридора не виждаше добре, но Сабуро учудено изохка, хвана се с ръце за гърдите и се сгъна надве.

— Стрела — обърна се той с хъхрене.

И наистина от гърдите му стърчеше метален шип.

Монаха се прицели с револвера в стената, но не стреля.

— Самострелен арбалет — смотолеви. — С пружина под пода…

Сабуро кимна, сякаш напълно задоволен от обяснението, изхлипа като дете и се катурна настрани.

Командирът прекрачи умиращия, бързо потропа по стените с дръжката на револвера, но не откри никакви кухини.

— Напред! — провикна се той. — Ей, ти! Да-да, ти! Марш!

Боецът с качулка, когото той посочи, се поколеба за не повече от секунда и тръгна към следващата врата. Изпод маската се дочу приглушен шепот.

— Доверявам се на буда Амида, доверявам се на буда Амида… — разпозна Маса свещеното заклинание на ония, които вярват в Пътя на Чистата земя.

Беше хубава молитва, тъкмо като за грешна душа, която жадува за прошка и спасение. А най-странното бе, че в стаята, където предстоеше да влезе последователят на буда Амида, висеше на стената свитък с изречение на великия Шинран^[4]: „Дори добрият човек може да се възроди в Чистата Земя, какво остава за лошия.“ Какво удивително съвпадение! Може пък свитъкът да разпознае своя човек и да го спаси?

Но не го спаси.

Молещият се прекоси стаята без премеждия. Каза изречението, поклони се с почит. Но Монаха заповяда:

— Свали свитъка! Виж да няма някоя ръчка зад него!

Не намериха ръчка зад хартията, но докато шареше с ръка по стената, клетникът одраска ръката си о невидим пирон. Извика, облиза кървящата длан и след минутка вече се гърчеше на пода — пиронът се оказа отровен.

Зад третата врата беше молитвеното помещение. Какво ли е подготвило за нашествениците? Стоейки по-далеч от Монаха (за да не го извика), но и не много далеч (че нищо няма да види), Маса изпъна врат.

— Е, кой е следващият? — повика командирът и недочакал доброволци, сграбчи за врата най-близкия и го засили напред. — По-смело!

Треперещият боец отвори вратата. Видя олтара с горящата свещ, поклони се. Не посмя да влезе обут — би било кощунство. Той свали сламените си дзори, направи крачка и заподскача на един крак, хванал се за стъпалото.

— Шипове! — ахна Монаха.

Стрелна се в стаята (беше със здрави гайджински ботуши), измъкна ранения в коридора, но той вече хриптеше и беше подбелил очи.

Командирът лично провери за кухини стените в молитвената стая. Не откри ръчки или тайни пружини.

Излезе в коридора, провикна се:

— Остават само четири врати! Една от тях ще ни отведе при Тамба! Може да е тъкмо тая! — той посочи вратата в края на прохода. — Цурумаки-доно обеща награда за тоя, който влезе пръв в леговището на стария вълк! Кой иска званието десетник и хиляда йени отгоре?

Не се намериха желаещи. Сякаш невидима граница разполови коридора: в далечния му край беше просторно, там сам-самичък стоеше командирът, затова пък в близката се блъскаха петнайсетина души, пък и откъм входа напираха още.

— Ех, страхливи гущери! Ще мина и без вас!

Монаха блъсна вратата настрани, изхвърли напред ръката си е револвера. Видя чернотата, дръпна се назад, но веднага се овладя.

Засмя се:

— Вижте от какво се бяхте уплашили! От пустотата! Хайде, останаха само три врати! Иска ли някой да си опита късмета? Не щете ли? Добре…

Той отвори далечната врата отляво. Не бързаше да влезе. Приклекна, махна с ръка да му донесат светлина. Огледа пода. Потропа по татамито с юмрук, едва след това пристъпи. Направи още една крачка.

— Пръчка!

Подадоха му бамбуков прът.

Монаха ръгна с него в тавана, в стените. Щом в ъгъла дъските прокънтяха на кухо, незабавно откри огън. Прогърмя изстрел, втори, трети. По светложълтата повърхност зейнаха три дупки. Отначало на Маса му се стори, че командирът проявява излишна предпазливост, но после изведнъж се чу скърцане, стената се заклати и от нея с лице напред изпадна човек с черен костюм на нинджа.

В стената тъмнееше ниша — таен шкаф.

Без да губи и секунда, Монаха прехвърли револвера в лявата си ръка, измъкна меча и сряза шията на падналия. Откъсна маската му, вдигна главата за плитката.

Сипаничавата физиономия на Гохей зяпаше убиеца си с яростно изцъклен поглед. Командирът изхвърли трофея в коридора, право в краката на Маса, изтри лакътя си от шурналата кръв и предпазливо надникна в нишата.

— Аха, има нещо! — обяви разпалено той. Нетърпеливо повика единия от бойците, който току-що бе свалил качулката си: — Шиндзо, ела тук! Погледни какво има там! Качвай се!

Той сплете шепи, Шиндзо стъпи в тях, горната част на тялото му изчезна.

— Аа!… — долетя отгоре сподавен вик.

Монаха повратливо отскочи, а Шиндзо се стовари долу като чувал. Между очите му стърчеше стоманена звездичка с остро наточени ръбове.

— Чудесно! — каза командирът. — На тавана са! Ти, ти и ти — при мен! Пазете тук. Не се пъхайте в дупката, че ще отнесете някой шурикен. Най-важното е да не пуснете тия шиноби да се измъкнат оттук. Останалите — след мен! Някъде тук трябва да има вход за мазето.

Маса знаеше как се отива в подземието. В съседната стая, втората отдясно, имаше специален под — преди да си мигнал, вече си долу. Ей сега бръснатият ще си получи, каквото търси.

Но Монаха и тук не се изложи. Не тръгна като Маса с рогата напред, а пак клекна и дълго разглежда дъските. Ръгна ги няколко пъти с пръта, сети се нещо, изръмжа доволно. После натисна силно с ръка и подът се заклати.

— Ето ви го мазето! — ухили се командирът. — Трима да стоят пред вратата, очите на четири!

Пред последната врата се бяха струпали нагъсто „черни куртки“. Бяха я дръпнали и изчаквателно се загледаха в хитрия си водач.

— Такаа… — проточи той, обикаляйки с поглед голите стени. — Какво имаме тук? Аха. Нещо не ми харесва оня дирек в ъгъла. За какво ли им е притрябвал? Подозрително. Я да видим — Монаха, без да поглежда, посегна назад, хвана ръкава на Маса. — Иди почукай по него.

Ох, че не му се ходеше да тропа по подозрителния дирек! Но как да не се подчини? Пък и Монаха даде зор:

— Какво се балтавиш? По-бързо! Кой беше ти, Рюхей ли? Свали го тоя капишон, вече не ти трябва, само ти пречи да гледаш.

Отиде, та се не видя, рече си Маса и дръпна качулката — бездруго стоеше с гръб към „черните куртки“ и командира им.

Примоли се наум: „Тамба-сенсей, ако гледате отнякъде през някоя тайна пролука, не ме смятайте за предател. Дойдох да спася господаря си.“ За всеки случай смигна на съмнителната стена — един вид, свой съм.

— Това не е Рюхей — каза някой отзад. — Рюхей не е подстриган така.

— Ей, ти кой си? Я се обърни! — заповяда Монаха.

Маса бързо прекрачи две крачки напред. Не успя да направи третата — татамито току пред съмнителния дирек се оказа фалшиво: само слама и нищо под нея. С отчаян вопъл Маса полетя надолу.

Видя как над него се издига тесен и бляскав метал, замижа, но удар не последва.

— Маса! — пошепна познат глас. — Chut ne ubil!^[5]

Господарят! Жив! Блед, намръщен. В едната му ръка кинжал, в другата малък револвер.

До него беше Мидори-сан — с черно бойно облекло, но без маска.

— Не можем да останем повече тук. Да бягаме! — каза господарката, додаде нещо на гайджински и тримата се дръпнаха от правоъгълната дупка, през която отгоре падаше мека жълтеникава светлина.

В самия ъгъл на мазето тъмнееше нещо като отвесен жлеб, вътре в него висяха две въжета от юта. Явно това беше вътрешността на дирека, дето се видя толкова съмнителен на Монаха.

Господарят се хвана за едно от въжетата и сякаш по вълшебство излетя нагоре.

— Сега ти! — нареди Мидори-сан.

Маса се хвана за грапавото въже и то само го затегли нагоре. Беше абсолютно тъмно и малко тясно, но след половин минута издигането свърши.

Първо Маса видя дъсчен под, после въжето го изтегли наполовина от люка, а по-нататък се измъкна сам.

Озърна се, разбра, че е попаднал на тавана: от двете му страни косо се спускаха скатовете на покрива, през замрежените прозорчета (едно отпред, друго отзад) проникваше слаба светлина.

Маса примига, за да свикнат очите му с полумрака, и видя три фигури: една висока (господарят), една ниска (Тамба) и една със среден ръст (червеноликият нинджа Таншин, който бе нещо като главен помощник на сенсея). От люка излетя Мидори-сан и дървеният капак се затвори. Всички оцелели обитатели на Какушимура май се бяха събрали тук.

Преди всичко трябваше да видят какво става навън. Маса се залепи на прозорчето, в което танцуваха пурпурни сенки. Надникна.

Огненият бордюр от факли опасваше къщата в полукръг от пропаст до пропаст. Между огнените езици стърчаха силуети с пушки в ръце. Ясно беше, че натам нямат работа.

Маса отърча до другото прозорче, но от онази страна беше съвсем зле — долу зееше черната бездна.

Какво излиза? От едната страна бездна, от другата — пушки. Отгоре небе. Отдолу… В пода в далечния ъгъл на тавана жълтееше осветен квадрат — беше дупката, открита от Монаха в третата стая отляво. Там са „черните куртки“ с голи ножове. Значи и надолу няма измъкване.

Ами ако тръгнат най-надолу, към мазето?

Маса изтича до подемното устройство, открехна капака, от който беше се измъкнал преди две-три минути.

Долу се носеха тропот и гласове — враговете бяха стигнали подземието.

Това значеше, че скоро ще стигнат и до тавана.

Всичко беше свършено. Нямаше как да спаси господаря.

Добре де, в такъв случай дълг на васала е да загине заедно с него. Но първо да направи на господаря си последна услуга: да му помогне достойно да се оттегли от живота. В безизходна ситуация, когато си обкръжен от всички страни, единственото, което ти остава, е да лишиш враговете от удоволствието да съзерцават предсмъртните ти мъки. Нека им остане само твоят равнодушен труп и нека мъртвото ти лице ги гледа с превъзходство и презрение.

Какъв начин да предложи на господаря? Ако беше японец, всичко е ясно. Има си кинжал, напълно достатъчен за прилично сепуку. Таншин носи на пояса си къс прав меч, тъй че господарят не би се гърчил от болка. Само да докосне корема си с кинжала и верният Маса тутакси би му отсякъл главата.

Но гайджините не правят сепуку. Те обичат да умират от барут.

Добре, така да бъде.

Без да губи време, Маса приближи джонина, който си шепнеше нещо с дъщеря си и същевременно вършеше нещо неразбираемо: пъхаше една в друга някакви бамбукови пръчки.

Маса учтиво се извини, че прекъсва семейния разговор, и рече:

— Сенсей, време е господарят ми да напусне живота, искам да му помогна. Чувал съм, че християнската религия кой знае защо забранява самоубийството. Моля ви да преведете на господаря, че за мен ще е чест да го прострелям в сърцето или в главата, където пожелае.

В тоя момент към тях се присъедини и самият господар. Размаха револвера, каза нещо. Изглежда, беше стигнал до същата идея.

— Обясни му, че няма смисъл да открива огън — бързо каза на японски Тамба на дъщеря си. — Има само седем патрона. Дори и да не изпусне нито един изстрел и да застреля седем „черни куртки“, това няма да промени нищо. Те ще се уплашат, ще прекратят обиска и ще подпалят къщата. Не са го направили досега, понеже искат да занесат трупа ми на Дон и се надяват да открият някакви скривалища. Но ако се уплашат много — ще прибегнат до огън. Кажи, че съм те помолил да му го преведеш, понеже говоря на английски много бавно. Отдръпни го настрана, отклони му вниманието. Имам нужда още от минута. После действай съгласно уговорката.

Каква уговорка пък сега? За какво му е на Тамба минута?

Докато Мидори-сан превеждаше думите му на господаря, Маса не сваляше поглед от джонина. Той приключи с бамбуковите пръчки и взе да ги пъха в някакъв тесен калъф, за който бе закрепено парче черна тъкан.

Какво ли е пък това странно приспособление?

Флаг, това е флаг! — досети се изведнъж Маса и всичко му стана ясно.

Главатарят на шайката шиноби иска да напусне живота красиво, под разгърнатото знаме на своя клан. Затова се бави още.

— Това знамето на Момоти ли е? — шепнешком попита Маса застаналия до него Таншин.

Оня поклати глава.

— Какво е тогава?

Дебелокожият нинджа остави въпроса му без отговор.

Тамба вдигна плата с напъханите в него бамбукови пръти, наметна го на раменете си, закопча го и стана ясно, че това не е флаг, а нещо като широко наметало.

Джонинът мълчаливо протегна ръка и Таншин постави в нея голия си меч.

— Сбогом — рече сенсеят.

Другият шиноби отвърна с дума, която Маса вече бе чул по-рано тая нощ:

— Конгоджо — и направи тържествен поклон.

Тамба излезе насред помещението, стегна връзките на врата — странното наметало се събра и обхвана плътно тялото му от всички страни.

— Какво смята да прави сенсеят? — попита Маса Таншин.

— Гледай надолу — измърмори оня, застана на четири крака и завря лице в пода.

Наложи се да последва неговия пример.

Оказа се, че в пода са направени шпионки, през които се виждаха и коридорът, и всичките стаи.

Навсякъде сновяха „черните куртки“, а насред коридора блестеше кубето на Монаха.

— Нищо ли не намерихте? — крещеше той, навел се към отвор в пода. — Опипайте всяко шаку^[6]! Изключено е да няма някое скривалище!

Маса вдигна глава от пода, погледна Тамба — тъкмо навреме.

Джонинът натисна с крак някаква ръчка и се отвори нов люк, разположен точно над коридора. Изправен като копие, старецът скочи долу.

Маса отново заби нос в пода, за да не изтърве нещо.

Ах, какво зрелище!

Джонинът се приземи между Монаха и две други „черни куртки“. Двамата само зяпнаха, а бръснатият бързак се хвърли настрани и посегна към револвера на пояса си. Само че нямаше шанс срещу Тамба. Кратко замахване с меча и лъщящото кълбо заподскача по пода, а от прерязаната шия бликна фонтан кръв. Без да се обръща, старият шиноби заметна едната си ръка назад, докосна леко носа на единия от бойците, който се сгромоляса на пода прав като дърво. Вторият се сниши, закри главата си с ръце и старецът го остави на мира.

Той се приведе и отначало бавно, а след това все по-бързо, набирайки скорост, се затича към отворената врата, зад която зееше пропастта. По петите му с вик се втурна цяла тълпа преследвачи.

Маса изпадна във възторг. Последен бой на мостчето, над бездната. Първо, няма кой да те нападне отзад, а второ — толкова е красиво! Пък и „черните куртки“ не си носят пушките, оставиха ги навън. Леле, как ще ги накълца старият Тамба накрая!

Нещо изшумоля до него. Таншин бе скочил и тичаше към прозорчето. Иска да види последния бой на господаря си, съобрази Маса и хукна по него.

През мрежата мостчето се виждаше като на длан. Изгря луната и посребри дъските над черната бездна.

Ето го и джонина — той стремглаво изтърча по сребристата пътека, полите на плаща му се разтвориха като ципестите крила на прилеп. Тамба със засилка се оттласна с крак от ръба и скочи в пропастта.

Ами последният бой — насмалко да извика Маса. Не можеше ли първо да посече десетина-двайсет врагове, пък после да пада в пропастта.

Но Тамба не падна!

Струпалите се на мостчето „черни куртки“ изпищяха от ужас, пък и по челото на Маса изби студена пот. Имаше защо…

Главатарят на клана Момоти се бе превърнал в птица!

Огромен черен ястреб се носеше над долината и бавно се спускаше надолу, облян от лунната светлина.

Маса дойде на себе си от потупване по рамото.

— Сега трябва да побързаме — каза му Таншин, — преди да са се опомнили.

Оказа се, че Мидори-сан и господарят вече се качват на покрива. Трябваше да ги последват.

Под краката им заскърцаха керемидите, в лицето им лъхна свеж вятър. Маса се обърна към пропастта, за да види още веднъж вълшебната птица, но вече я нямаше, беше отлетяла.

Пропълзяха по корем последните няколко крачки, за да не ги видят „черните куртки“ от отцеплението. Но предпазливостта им бе напразна — на поляната горяха факли, ала пазачите бяха изчезнали.

— Къде са те? — попита шепнешком Маса.

И веднага се досети сам — втурнали се бяха в къщата. Има си хас! Командирът е убит, главният нинджа се е превърнал на ястреб. Ако не го беше видял със собствените си очи, за нищо на света не би повярвал.

Отцеплението го нямаше, обаче това не ги ползваше особено. Ако скочат надолу, ще си изпочупят краката, височината беше към четири кена^[7].

Но Мидори-сан размаха ръка пред самия ръб на покрива и пустотата тихо звънна. От къщата към тъмнината отиваше прозрачно въже. Мидори-сан свали пояса си, преметна го през въжето, върза го на възел, показа на господаря как да си промуши лактите. Самата тя мина без примка — просто се хвана с две ръце, оттласна се и за миг прелетя над поляната. Господарят също не се забави, хвана се за пояса и отлетя, само прошумоля из въздуха.

Дойде редът на Маса. Таншин за секунди му приготви примка, блъсна го в гърба.

Полетът през пространството — над осветената поляна, над огньовете — се оказа страховит, но приятен. Маса едва се удържа да се изпищи от възторг.

Всъщност полетът не завърши по най-добрия начин. От тъмнината срещу него изникна ствол на бор и ако господарят не бе подхванал слугата си, Маса щеше да се сплеска на пихтия. И без това така си удари главата, че свитки му изхвръкнаха от очите.

Към стъблото бе закрепена малка дъсчена площадка, слизаха от нея, напипвайки клоните с крак.

Чак когато скочи на земята, Маса видя, че Таншин е останал на покрива — оттук, от другия край на поляната, черният му силует се открояваше.

Блесна стомана, нещо изшумоля във въздуха. Мидори-сан изтегли и нави прозрачното въже.

— Защо го преряза? — възкликна Маса.

— Ако се качат на покрива и го видят, ще се досетят — отвърна кратко господарката. — Таншин ще скочи.

Още не беше млъкнала, а на покрива се заизкачваха хора отдолу, бяха много. Видяха застаналия на ръба шиноби, развикаха се, втурнаха се към него.

Но Таншин се сви, подскочи, превъртя се във въздуха и след миг вече беше долу. Търкулна се по земята като топка. Скочи на крака.

Към него вече тичаха откъм къщата.

— По-бързо! По-бързо! — зашепна Маса, стиснал юмруци.

Нинджата с няколко скока достигна средата на поляната, но не продължи към гората, спря на място.

Не иска да води преследвачите към нас — досети се Маса.

Таншин изтръгна от земята факла, после още една и хукна срещу враговете. „Черните куртки“ отскочиха от двата бясно въртящи се огнени езика, но веднага се скупчиха отново около самотния шиноби.

Ето че на някого му пламнаха дрехите, друг с крясък побягна настрана, за да угаси горящата си коса. Пламъците танцуваха над тълпата, жилеха, сипеха искри.

Трябваше да бягат, а Маса все гледаше колко красиво умира Таншин. Огнена смърт в обръч от блестящи остриета — може ли да има нещо по-прекрасно?

Господарят теглеше Мидори-сан към гъсталака, сочеше към цепнатината, вероятно имаше предвид повдигача.

Наложи се Маса да обясни на дъщерята на човека-птица, че няма да успеят да се изтеглят през подземния проход. На дъното на цепнатината Монаха със сигурност бе оставил часови, които няма да ги оставят да слязат, ще ги застрелят.

— По-добре е да изчакаме в гората — завърши Маса.

Мидори-сан не се съгласи с него.

— Не. „Черните куртки“ изтърваха баща ми и сега на всяка цена трябва да открият твоя господар. Няма да посмеят да се завърнат при Дон без главата му. Щом свършат да претърсват къщата, ще плъзнат из гората.

— Какво да правим тогава?

Господарката понечи да отговори, но господарят изведнъж се намеси не на място във важния разговор.

Той отмъкна Маса настрана, каза на своя развален японски:

— Мидори-сан отвежда. Ти. Поръчвам. Аз тук.

Как ли пък не! Маса хич не му обърна внимание. Тросна се:

— Как ще я отведа? Да не съм Тамба? Аз не умея да летя по небето.

Дори размаха ръце като криле за по-нагледно, но господарят, естествено, не го разбра. Как да му обясниш нещо, като нищо не разбира на човешки език?

„Черните куртки“ се бяха струпали край тялото на Таншин, вдигаха шум, спореха за нещо. Мнозина от техните бяха убити, включително и командирът, но живите са много повече. Трийсет ли са? Четирийсет? Беше добър в събирането наум и взе да смята.

Господарят има седем куршума в малкия си револвер. Той, Маса, може да убие трима. Ако извади късмет — и четирима. Мидори-сан е нинджа, тя сигурно ще тръшне десетина.

Общо става колко?

Мидори-сан му попречи на сметките.

— Чакайте тук — рече тя. — Баща ми ще се върне за вас.

— Отивате ли си, господарке?

Тя не отговори — обърна се към господаря.

Той също я попита нещо с напрегнат, накъсан глас.

Тя не отговори и на него. Не и с думи.

Погали го по бузата, после по врата. Намерила и тя време за нежности! Ей, женското си е женско, ако ще и нинджа да е.

Ръката на Мидори-сан се плъзна към тила на господаря, белите й пръсти изведнъж се свиха плътно и кръглите гайджински очи от учудване станаха още по-кръгли. Господарят се свлече на земята, гърбът му се опря в ствола.

Уби го! Проклетата вещица го уби!

Маса заръмжа и нанесе на предателката смъртоносния удар кубиори, който трябваше да разкъса подлото й гърло, но силна ръка го сграбчи за китката.

— Той е жив — бързо изрече жената шиноби. — Просто не може да мърда.

— Защо? — изсумтя Маса, сгърчен от болка.

Ама че ръчичка!

— Той не би ми позволил да направя това, което трябва.

— А какво трябва?

Тя разбра, че ще я изслуша, пусна ръката му.

— Трябва да вляза в къщата. Да се спусна в мазето. Там в едно скривалище има буре с черен барут. Зарядът е пресметнат така, че къщата да се продъни и да смаже всички, които се намират вътре.

Маса се замисли за миг.

— Но как ще влезете в къщата?

— След час ще се възстанови — каза Мидори-сан вместо отговор. — Бъди с него.

После се наведе към господаря, прошепна му нещо на гайджински.

И толкова — излезе на поляната, с леки крачки се упъти към къщата.

Не я забелязаха веднага, а когато видяха фигурата й, облечена в черните прилепващи дрехи на нинджите, настана паника.

Мидори-сан вдигна празните си ръце, извика:

— Господин Цурумаки ме познава! Аз съм дъщерята на Тамба! Ще ви покажа неговото скривалище!

„Черните куртки“ се скупчиха около нея, претърсиха я. После цялата тълпа тръгна към входа, вмъкна се в къщата. Отвън не остана жива душа.

Ама ние сме само на трийсетина крачки, съобрази изведнъж Маса. Ако гръмне къщата, ще ни засипят отломки. Трябва да преместя господаря по-далеч.

Той обхвана неподвижното тяло, помъкна го по земята.

Но не успя да се отдалечи много, само на няколко крачки. После земята се разтресе, ушите му заглъхнаха. Маса се обърна.

Домът на Момоти се срути прецизно, сякаш коленичи: първо се скършиха стените, после покривът се заклати и се стовари навътре, сцепен надве, на всички страни се разхвърча прах. Стана светло като ден, горещ въздух лъхна в лицето му.

Васалът се наведе да прикрие с тялото си господаря и видя, че от широко отворените му сини очи текат сълзи.

 

 

Жената го излъга. Господарят не дойде на себе си нито след час, нито след два.

Маса няколко пъти ходи да гледа руините. Изрови ръка с черен ръкав, крак с черен крачол, остригана глава без долно чене. Не откри нито един жив.

На няколко пъти се връща, разтърсва господаря. Той не че беше в безсъзнание, но лежеше неподвижно и гледаше в небето. Отпърво по лицето му се стичаха сълзи, после спряха.

А малко преди разсъмване се появи Тамба — просто дойде през гората, откъм цепнатината, сякаш нищо не се бе случило.

Каза, че минал от другата страна, убил часовите. Били само шестима.

— А защо не долетяхте по небето, сенсей? — попита Маса.

— Не съм птица, че да летя по небето. В пропастта слязох с платнени крила, това се учи — обясни хитрият старец, но Маса, естествено, не му повярва.

— Какво се е случило тук? — попита сенсеят, гледайки лежащия господар и руините на къщата. — Къде е дъщеря ми?

Маса му разказа какво се бе случило и къде е дъщеря му.

Джонинът смръщи побелелите си вежди, но разбира се, не се разплака — та той беше нинджа.

Дълго мълча, после отрони:

— Сам ще я изровя.

Маса също помълча — толкова, колкото се полагаше от съчувствие към родителските чувства — и изрази своето безпокойство от странното състояние на господаря. Внимателно се поинтересува дали Мидори-сан случайно не се е престарала и сега господарят да остане парализиран за цял живот.

— Той може да се движи — отвърна Тамба, след като още веднъж внимателно погледна легналия мъж. — Просто не иска. Остави го така. Не го закачай. Аз ще ида да разровя отломките. А ти насечи дърва и струпай погребална клада. Голяма.

Бих гледал, гледал

как танцува пламъкът

чак до изгрева.