Борис Акунин
Диамантената колесница (22)

Конски фъшкии

Фандорин се събуди от това, че някой меко, но настойчиво го потупа по бузата.

— О-Юми — пошепна Ераст Петрович и наистина видя пред себе си лице с бадемовидни очи, но за жалост не нощната магьосница, а деловодителят Сирота.

— Моля да ме извините — рече той. — Но вие не искахте се будите и аз вече взех да се притеснявам…

Титулярният съветник седна в леглото, огледа се. Спалнята се къпеше в полегатите лъчи на изгряващото слънце. О-Юми бе изчезнала, а заедно с нея и всякакви следи от нейното присъствие.

— Господин вицеконсул, готов съм да докладвам — започна Сирота, който държеше лист хартия.

— Да-да, разбира се — измърмори Фандорин, надничайки под завивката.

Чаршафът е смачкан, но това нищо не значи. Може би е останал някой дълъг косъм, прашинка пудра, алена следа от червило?

Няма нищо.

Сънувал ли е?

— Съгласно получените от вас указания се бях скрил в храстите при разклона на пътя. В два часа и четирийсет и три минути откъм пустошта се зададе фигура на бягащ човек…

— Я подушете! — прекъсна го Фандорин, заровил нос във възглавницата. Какъв е тоя аромат?

Деловодителят я взе от ръцете му, добросъвестно помириса.

— Това е аромат на аяме. Как се казваше на руски? Ирис.

Щастлива усмивка озари лицето на титулярния съветник. Не му се бе присънило! Била е тук! Това е мирисът на нейния парфюм!

— Ирисът е основен аромат на сезона — обясни Сирота. — Жените го използват, дори в пералните ароматизират спалното бельо с него. През април ароматът на сезона бе глицинията, през юни ще бъде азалията.

Усмивката на Ераст Петрович угасна.

— Да продължавам ли? — върна му възглавницата японецът.

И продължи с рапорта си. След минута Фандорин не мислеше вече нито за аромата на ирис, нито за нощното видение.

 

 

Залетите с вода поля блестяха на слънцето до болка в очите, сякаш цялата долина се бе превърнала на огромно строшено огледало. Като тъмни пукнатини през него вървяха нишките на синорите, разделящи участъците на малки правоъгълници, и във всеки от тях, превита одве, мърдаше дребна фигурка с широка сламена шапка. Селяните плевяха оризовите насаждения.

Сред полята се издигаше малък горист хълм, увенчан с червен покрив с извити ръбове. Ераст Петрович вече знаеше, че това е изоставен шинтоистки храм.

— Селяните не ходят повече там обясни Сирота. — Нечисто е. Миналата година намериха пред входа му мъртъв скитник. Семуши е постъпил правилно, укривайки се на такова място. Това е много добро убежище за лош човек. И околностите са като на длан.

— А какво ще стане после с храма?

— Или ще го изгорят, или ще направят пречистваща церемония. Кметът на селото и каннуши, свещеникът, още не са решили.

През полята до храма се стигаше по тесен насип с широчина не повече от пет стъпки. Ераст Петрович внимателно огледа пътя към хълма, после обраслите в мъх стъпала, които водеха към червена дървена порта с особен вид: като голямо П, но без врата и без ограда. Порта, която не преграждаше нищо.

— Това е тории — обясни деловодителят. — Порта към Другия свят.

Е, щом е към Другия свят — ясно.

Бинокълът на титулярния съветник бе прекрасен, 12-кратен, спомен от обсадата на Плевен.

— Не виждам Маса — рече Фандорин. — Къде е?

— Не е там, където гледате. Ей го вашия слуга, в общинския участък. Наляво, по-наляво.

Вицеконсулът и неговият помощник бяха легнали в гъстата трева в края на оризовото поле. Ераст Петрович откри в двете кръгчета Маса. Нищо не го отличаваше от селяните — беше гол, с препаска, на която отзад висеше ветрило. Само в тялото е малко по-заоблен, отколкото останалите работници.

Закръгленият селянин се изправи, повя си с ветрилото, озърна се към селото. Точно така, той е: дебелите бузи, присвитите очички. Изглежда съвсем близо, направо да го пернеш по носа.

— Той е тук от сутринта. Цанил се е за десет сена. Разбрахме се, ако забележи нещо особено, да закачи ветрилото отзад. Ето, виждате ли, ветрилото е на гърба му. Значи е забелязал нещо!

Фандорин отново насочи бинокъла към хълма. Бавно, квадрат по квадрат взе да оглежда убежището на Гърбавия.

— От Йокохама право тук ли е дошъл? Не се е отбивал никъде по п-пътя?

— Право тук.

А какво се белее там сред клоните?

Ераст Петрович завъртя фокуса и тихо подсвирна. На дървото седеше човек. Дали не беше Гърбавия? Какво ли прави там?

Но през нощта Семуши не беше с бяло, а с тъмнокафяво кимоно.

Човекът на дървото се размърда. Лицето му не се виждаше, затова пък блесна избръснато теме.

Не, това не е Семуши! Оня е късо подстриган.

Фандорин продължи да разглежда хълма. Изведнъж нещо просветна сред храстите. И още, и още веднъж.

Оправи фокуса. Охо!

Насред малка полянка видя човек със затъкнати пешове на кимоното. Стоеше абсолютно неподвижно, в ръката му имаше меч. До него стърчеше забит в земята бамбуков прът.

Внезапно човекът се раздвижи. Краката и торсът му не трепнаха, а мечът разпиля слънчеви искри и от пръта полетяха отсечени кръгчета: едно, второ, трето, четвърто. Каква сръчност!

След това чудният фехтувач се обърна на другата страна, където май имаше вкопан още един прът. Но Ераст Петрович вече не следеше меча, а левия ръкав на кимоното. Той беше подвит или прибран.

— Защо ударихте с юмрук по земята? Какво видяхте? — прошепна в ухото му заинтригуваният Сирота.

Фандорин му подаде бинокъла, нагласи го в нужната посока.

— Катауде! — възкликна деловодителят. — Сухоръкият! Значи и другите са там!

Вицеконсулът не го слушаше, а бързо драскаше с молив в бележника си. Откъсна листчето, започна да пише на друго.

— Така, Сирота. Тичайте с все сила към Сетълмента. Ще дадете това на сержант Локстън. П-подробностите от вас. Втората бележка е за инспектор Асагава.

— Пак ли с все сила?

— Не, напротив. От Локстън към японския полицейски участък продължете бавно, можете дори да спрете пътьом да пиете чай.

Крайно учуденият Сирота изгледа титулярния съветник. После, изглежда проумя, кимна.

Сержантът пристигна с цялата си войска от шестима констебли, въоръжени с карабини.

Ераст Петрович очакваше подкрепленията пред селото. Похвали ги за бързината, разясни накратко дислокацията.

— Как, няма ли да щурмуваме? — огорчи се Локстън. — Моите момчета напират за битка.

— Никакъв б-бой. Намираме се на две мили от Сетълмента, извън пределите на консулската юрисдикция.

— Да ви пикая на юрисдикцията, Ръсти! Вие май забравяте, че тия трима изроди са утрепали бял човек! Може би не лично, но няма значение — това е все същата шайка.

— Уолтър, трябва да уважаваме законите на страната, в която се намираме.

Сержантът се нацупи.

— Тогава за какъв дявол ми пишете: „Елате по най-бързия възможен начин и вземете далекобойно оръжие“?

— Вашите хора са необходими за отцеплението. Разположете ги скришно по периметъра на полето. Нека вашите констебли лягат на земята и се покриват със слама. На разстояние двеста-триста метра един от друг. Ако престъпниците опитат да се изнижат през водата, да откриват неприцелен огън и да ги отблъскват обратно към хълма.

— А кой ще арестува разбойниците?

— Японската полиция.

Локстън присви око:

— Тогава защо не извикахте направо жълтурите? За какво са ви общинските полицаи?

Титулярният съветник не отговори и сержантът кимна с разбиране:

— За по-сигурно, нали? Не им вярвате на жълтите муцуни? Страх ви е да не ги изтърват. Или направо да ги пуснат, а?

И тоя въпрос остана без отговор.

— Ще чакам Асагава в селото. Вие отговаряте за останалите три страни на квадрата — рече Фандорин.

Тоя път се наложи да чакат дълго. Преди да посети японския участък, Сирота май не се беше ограничил само с чай, ами направо си беше обядвал.

Когато слънцето се издигна в зенит, работниците се упътиха към къщичките си да отпочинат, преди пак да се хванат на работа следобед. Заедно с тях се върна и Маса.

Показа с жестове: там са, горе, и тримата. Гърбавия е с тях, внимателно наблюдават всички посоки, няма как да бъдат изненадани.

Ераст Петрович остави камердинера да следи единствената пътека, която водеше към храма. Запъти се към селото, за да пресрещне японската полиция.

Три часа по-късно по пътя се зададе тъмно петно. Фандорин вдигна бинокъла пред очи и ахна. Откъм Йокохама с походен марш пристигаше цяла войскова колона. В облаците прах лъщяха щикове, отстрани яздеха офицерите.

Титулярният съветник се втурна срещу войската, размаха отдалеч ръце да я спре. Само това липсваше, от хълма да забележат тая наежена стоножка!

Най-отпред яздеше самият вицеинтендант на полицията Кинсуке Суга. Като видя жестикулациите на Фандорин, той вдигна ръка и колоната спря.

Японските войници не се харесаха на Ераст Петрович: дребни на ръст, кльощави, голобради, униформите им висят, нямат никакъв строеви вид. Спомни си как Всеволод Виталиевич разказваше, че воинската повинност е въведена съвсем неотдавна и селяните не искат да служат в армията. Че как иначе? Над триста години на простолюдието е било забранено дори да пипа оръжие, за такова нещо самураите режели глави моментално. Така се е изградила тая нация, съставена от огромно стадо селяни овце и глутница самураи вълкодави.

— Ваше превъзходителство, да бяхте докарали и артилерия! — тросна се на големия началник Фандорин.

Оня се ухили доволен, засука мустак:

— Ако се наложи, ще докараме. Браво, мистър Фандорин! Как успяхте да проследите тия вълци? Вие сте истински герой.

— Бях помолил инспектора да п-прати десетина оправни агенти. За какво сте докарали цял полк войници?

— Това е само батальон — Суга преметна крак през седлото, скочи на земята. Ординарецът незабавно взе поводите от ръката му. — Веднага щом получих телеграмата от Асагава, телеграфирах в казармите на дванайсети пехотен батальон, той е разквартируван на миля оттук. Чудесно изобретение е телеграфът. Пък аз отидох право на гарата. Железницата и тя е много добро изобретение.

Вицеинтендантът излъчваше енергия и разпаленост. Той изкомандва нещо на японски и по колоната се понесе: „Чутайтьо, чутайтьо, чутайтьо!“^[1]. Към челото на колоната забързаха трима офицери, придържайки сабите на хълбоците.

— Войниците ще ни трябват за външно отцепление — поясни Суга. — Нито един от злосторниците не трябва да се измъкне. Напразно се притеснявате, Фандорин, не съм възнамерявал да приближаваме повече. Сега ротните командири ще пръснат хората във верига и ще ги разположат по периферията на голям квадрат. От хълма няма да ни видят.

Нескопосните наглед войници се движеха учудващо точно и бързо. „Не са като нашите орли, но в строевата подготовка са добри“, коригира първоначалното си впечатление Фандорин.

За по-малко от минута батальонът се престрои в три дълги редици. Едната остана на място, другите две се обърнаха наляво и надясно и тръгнаха след командирите си.

Чак сега се видя, че в края на пехотната колона са се скупчили полицаите. Бяха петнайсетина души, сред тях бе и Асагава, но йокохамският инспектор изобщо не се държеше сред тях като началник. Те бяха предимно хора на възраст, сурови на вид, от оная порода, за която се казва „врели и кипели“. Тук беше и Сирота, който едва се държеше на краката си. Нищо чудно: цяла нощ без сън, нерви, пък и това далечно препускане до Йокохама и обратно.

— Най-добрите кадри в полицията — гордо ги посочи Суга. — Скоро ще ги видите в действие.

Той се обърна към един от помощниците си, заприказва на японски.

Деловодителят трепна, припомни си служебните задължения и застана до титулярния съветник. Запревежда полугласно:

— Адютантът докладва, че са разговаряли с кмета на селото. Селяните ще работят както обикновено, без да издават нашето присъствие. Сега ще се проведе съвещание. Има едно много удобно място.

 

 

„Много удобното място“ се оказа селската конюшня, вмирисана на тор и конска пот. Затова пък през пролуките в стените отлично се виждаха и полето, и хълмът.

Вицеинтендантът седна на сгъваемо столче, останалите полицаи го заобиколиха в полукръг и оперативният щаб пристъпи към разработване на операцията. Говореше предимно Суга. Самоуверен, бърз, усмихнат, той явно се чувстваше в свои води.

— Негово превъзходителство възразява на господин комисаря, че няма смисъл да се отлага за довечера — дуднеше в ухото на Фандорин верният му преводач. — Очаква се ясно време, почти е пълнолуние, полята ще бъдат като огледало — всяка сянка ще се вижда отдалеч. По-добре през деня. Можем да приближим хълма уж като селяни, които плевят ориза.

Полицаите загълчаха в знак на съгласие. Суга заприказва отново.

— Негово превъзходителство казва, че ударните групи ще бъдат две, във всяка по двама души. Не бива да са повече, за да не предизвикат подозрения. Останалите участници в операцията трябва да стоят на разстояние от хълма и да чакат сигнал. След сигнала да тичат право през водата, без да спазват маскировка. Най-важното ще е скоростта.

Тоя път всички се разшумяха едновременно, при това много разпалено, а инспектор Асагава, който дотогава не бе отворил уста, излезе напред и започна да се кланя като кукла, повтаряйки безспирно: „Какка, таномимас ноде! Какка, таномимас ноде!“

— Всички искат да бъдат включени в ударна група — съобщи Сирота. — Господин Асагава моли за позволение да изкупи вината си, казва, че в противен случай ще му бъде много трудно да живее на тоя свят.

Вицеинтендантът вдигна ръка и веднага настъпи тишина.

— Искам да се допитам до мнението на господин руския вицеконсул — обърна се Суга на английски към Фандорин.

— Какво ще кажете за моя план? Това е наша обща операция. Операция на двамата „вице“.

Той се усмихна. Сега всички гледаха Фандорин.

— Честно казано, учуден съм — произнесе бавно титулярният съветник. — Ударни г-групи, пехота в отцеплението. Всичко това е прекрасно. Но какви мерки се предвиждат, за да заловим заговорниците живи? Нали ни интересуват не толкова те, колкото техните връзки?

Сирота преведе казаното — очевидно не всички полицаи знаеха английски.

Японците се спогледаха със странни изражения по лицата, един със сиви мустаци дори въздъхна, сякаш гайджинът беше изтърсил някоя глупост.

— Естествено, ние ще се опитаме да заловим престъпниците — въздъхна и вицеинтендантът. — Но едва ли ще успеем. Тоя вид хора почти никога не попадат в плен живи.

Фандорин не хареса репликата, пак го заглождиха подозрения.

— Тогава да направим така — заяви той. — Трябва да ме включите в едната от ударните групи. В такъв случай ви гарантирам, че поне единият от з-заговорниците ще бъде заловен жив, а не мъртъв.

— Може ли да ви попитам как смятате да го направите?

— Когато бях в турски плен, ме научиха на един номер — уклончиво отвърна чиновникът, — но е по-добре да не разказвам предварително, ще видите всичко сами.

Думите му предизвикаха странна реакция у японците. Полицаите зашушукаха помежду си, а Суга попита недоверчиво:

— Били сте в плен?

— Да. По време на неотдавнашната война на Балканите.

Полицаят със сивите мустаци изгледа Ераст Петрович с явно презрение. Погледите на останалите също не можеше да се нарекат уважителни.

Вицеинтендантът се доближи до него, великодушно го потупа по рамото.

— Нищо, случва се, война е било все пак. По време на експедицията до Формоза гвардейски поручик Тачибана, изключително храбър офицер, също е попаднал в плен. Бил е тежко ранен, в безсъзнание, и китайците са го заловили в санитарната каручка. Разбира се, след като дошъл на себе си, той се обесил на бинта. Но не винаги човек има бинт под ръка.

После той обясни същото на останалите (Ераст Петрович схвана името Тачибана), а Сирота тихо му обясни:

— В Япония се смята, че самурай не бива да попада в плен. Това е абсолютна изостаналост, естествено. Предразсъдък — побърза да добави деловодителят.

Титулярният съветник се ядоса. Той повиши тон и упорито повтори:

— Трябва да бъда в ударната група. Настоявам. П-позволявам си да напомня, че без мен и моите помощници тая операция нямаше изобщо да се състои.

Между японците се разгоря дискусия, обектът й явно бе Фандорин, но преводачът разясни същината на спора доста кратко и малко смутено:

— Ами… В общи линии… Господа полицаите обсъждат цвета на кожата ви, ръста, големината на носа…

— Може ли да ви помоля да се съблечете до кръста — изведнъж се обърна Суга към титулярния съветник.

И даде пример, като пръв свали китела и ризата си. Вицеинтендантът имаше здраво, набито тяло, а коремът му, макар и голям, бе стегнат. Впрочем вниманието на Ераст Петрович бе приковано не толкова към особеностите на анатомията му, колкото към старинното златно кръстче, което висеше на изпъчените неокосмени гърди. Суга долови погледа на Фандорин и поясни:

— Преди триста години нашият род е бил християнски. После, когато европейските мисионери са прогонени от страната, а вярата им забранена, моите предци се отричат от чуждоземната религия, но запазват кръстчето като реликва. Носела го е прапрапрабаба ми дона Мария Суга, която предпочела да умре, но да не се отрече. В нейна памет приех християнството, днес това не е забранено. Съблякохте ли се? Хайде сега вижте себе си и вижте мен.

Той застана рамо до рамо с руснака и смисълът на събличането стана ясен.

Не стига че вицеконсулът стърчеше с цяла глава над съседа си, но и кожата му сияеше с явно неяпонска белота.

— Селяните са почти голи — рече Суга. — Ще стърчите над полето и ще греете като заснежената планина Фуджи.

— Няма значение — заяви твърдо титулярният съветник. — Трябва да съм в ударната група.

Престанаха да го убеждават. Полицаите се скупчиха около началника си и обсъждаха нещо полугласно. После мустакатият извика силно: „Кусо! Умано кусо!“

Вицеинтендантът с гърлен смях го тупна по рамото.

— Какво рече?

Сирота сви рамене:

— Комисар Иваока каза: „Тор. Конска тор.“

— Мен ли има предвид? — избухна Ераст Петрович. — В т-такъв случай му кажете, че той…

— Не, не, как можахте да си помислите! — прекъсна го деловодителят, който се вслушваше в разговора. — Става дума за друго… Инспектор Асагава попита какво да правим с вашия ръст. Сред селяните няма такива дъргучи. Правилно ли изговорих тая дума?

— Правилно, правилно.

Фандорин мнително следеше действията на комисар Иваока. Той пък се отдели от групата, свали бялата си ръкавица и гребна шепа тор.

— Господин Сасаки от отдела за особено важни престъпления казва, че вие сте истински кирин, но това няма значение, понеже селяните никога не ходят изправени.

— Какъв, какъв съм бил?

— Кирин. Това е едно митично животно. Нещо като жираф.

— Аа…

Междувременно мустакатият застана пред него, леко се поклони и плесна шепата тор право на белите гърди на руския дипломат. Вицеконсулът се облещи.

— Ето така — преведе Сирота. — Сега вече не приличате на заснежения връх на Фуджи.

Комисар Иваока размазваше жълто-кафявата маса с отвратителен мирис по корема на Ераст Петрович.

Фандорин се мръщеше, но трябваше да търпи.

Неопетненост

на благородния мъж —

тор не я мърси.