Борис Акунин
Диамантената колесница (28)

Плясък с една длан

Денят, настъпил след тая безумна нощ, не приличаше на нищо. Въпреки законите на природата той се движеше от сутринта към вечерта не равномерно, а на някакви нервни подскоци. Стрелките на часовника ту застиваха на място, ту изведнъж прескачаха няколко часа. Веднъж, докато механизмът биеше — единайсет часът ли беше, или пладне, — Ераст Петрович се замисли сериозно и като че ли задълго. Настроенията му се меняха, мислите му на няколко пъти тръгваха главоломно в обратната посока, а досадният Биг Бен все дрънчеше своето „бом-бом-бом“ и не искаше да спре.

Вицеконсулът не се мярна в канцеларията — страх го беше, че няма да може да разговаря със служителите. Не хапна, не пи, не полегна нито за миг, дори не поседна, само се разхождаше из стаята. Понякога подхващаше разговор сам със себе си, после млъкваше. На няколко пъти през открехнатата врата надничаше разтревоженият камердинер, въздишаше шумно, дрънкаше с подноса, на който бе подредил отдавна изстиналата закуска, но Фандорин нито виждаше, нито чуваше нещо.

Да иде или да не ходи — това бе въпросът, който младежът все не успяваше да реши.

По-точно казано, решението бе взето, и неведнъж, и то окончателно и безвъзвратно, обаче после с времето пак се случваше споменатият парадокс, стрелките на Бит Бен замираха и мъките започваха отначало.

Когато първоначалното вцепенение го отпусна и Ераст Петрович се върна в състояние, което може донякъде да се нарече нормално, той, естествено, си рече, че няма да ходи в никакви павилиони. Това е единственият достоен изход от недостойното положение, в което толкова несвоевременно възроденото сърце бе въвлякло вицеконсула на Руската империя. Тая срамна история трябва да бъде отсечена с твърда ръка и да се изчака да изтече кръвта и да зараснат срязаните нерви. С времето раната обезателно ще заздравее, а урокът ще бъде запомнен за цял живот. Защо са нужни мелодраматични сцени с обвинения и прострени ръце? Стига палячовщини, и без това се опозори…

Искаше му се незабавно да изпрати ключа обратно на Дон.

Не го изпрати.

Попречи му обзелият го гняв — най-разяждащият от всички възможни, тоест не горещ, а леден, от който ръцете не се разтреперват, а се свиват в юмруци, пулсът се забавя и отеква в ушите, а лицето мъртвешки пребледнява.

Как можа тъкмо той, умен и хладнокръвен човек, преминал с чест през множество изпитания, да позволи да се отнасят с него по тоя начин? И най-важното, на кого позволи? На една продажна жена, на бездушна пресметлива интригантка! Държа се като паленце, като персонаж от долнопробна буфонада! Той заскърца със зъби, като си спомни как раздра сюртука си на пирон, как натискаше педалите, бягайки от помиярите…

Не, ще иде, обезателно ще иде! Нека види какъв е Фандорин в действителност. Не някое жалко омаяно хлапе, а твърд и спокоен мъж, който е успял да разгадае сатанинската й игра и с презрение е прекрачил над хитроумно разположения капан.

Ще се облече изискано, но семпло: черен сюртук, бяла риза с мека яка — никакви колосани яки, никакви вратовръзки. Пелерина? Да, може би. И бастунче, бастунче задължително.

Облече се, застана пред огледалото, разроши коси, за да провеси перчема небрежно върху челото, и изведнъж се изчерви, сякаш се погледна отстрани.

Боже! Буфонадата не е свършила, тя продължава!

И внезапно гневът се изпари, сгърчените пръсти се отпуснаха. В душата му се възцариха тишина и мъка.

Ераст Петрович пусна наметалото на пода, захвърли бастунчето, подпря се уморено на стената.

Каква е тая болест любовта, помисли си той. Кой и защо измъчва човека с нея. Е, не е изключено тя да е необходима и дори благотворна за другите хора, но за нашия титулярен съветник тая наслада явно е противопоказана. Любовта няма да му донесе нищо освен мъка, разочарование или — както е в дадения случай — унижение. Изглежда, такава му е съдбата.

Няма да ходи никъде. Какво го засяга тая чужда нему жена, нейното разкаяние, уплаха или досада? Нима ще му олекне на сърцето?

Времето тутакси прекрати своите глупави фокуси, часовникът затиктака равномерно и спокойно. Дори и това стигаше да разбере, че взетото решение беше правилно.

Остатъка от деня и вечерта Ераст Петрович прекара в четене на „Записки на флотския капитан Головин за неговите приключения в японски плен през 1811, 1812 и 1813 година“, а малко преди полунощ изведнъж заряза книгата и без каквито и да е предварителни приготовления нахлузи каскет и се запъти към имението на Дон Цурумаки.

Маса не се и опита да спре господаря си, не го попита за нищо. Той изпрати с очи спокойно въртящия педали велосипедист, затъкна в пояса нунчакуто, окачи на врата си торбичка с дървените си гета и потегли в тръс към Блъф.

 

 

Огромната порта от ковано желязо се отвори учудващо лесно и почти безшумно. Докато вървеше към езерцето по осветената от луната пътечка, Ераст Петрович хвърли поглед към къщата. Видя вирнатия към небето телескоп и до него набита фигура, облечена с халат. Днес Дон Цурумаки май не се интересуваше от земните зрелища, той се любуваше на небето. Звездите действително бяха едри и ярки, Фандорин не бе виждал такива, откакто беше гимназист и обичаше да седи в планетариума и да мечтае за полети до Луната и Марс. Само като си помисли, че това е било преди някакви си четири години!

Титулярният съветник бе сигурен, че пръв ще пристигне в павилиона и дълго ще седи там сам в тъмнината, тъй като гнусната наука джоджуцу със сигурност препоръчваше да бъде поизмъчван влюбеният глупак с чакане. Но щом отвори вратата на павилиона, Ераст Петрович долови познания аромат на ириси, от който сърцето му се опита да забие по-силно, но стреснато от заповедта на разума, се върна към предишния ритъм.

И така, О-Юми бе дошла първа. Какво пък, още по-добре.

В миниатюрното антренце бе доста светло — лунното сияние проникваше през отворите в дървените щори. Фандорин видя хартиен параван, две лачени сандалки на дъсчения под пред татамито. Ах да, според японския обичай се полага да се събуеш, преди да стъпиш на сламените рогозки.

Но Ераст Петрович, разбира се, не възнамеряваше да се събува. Той скръсти ръце на гърдите и нарочно се прокашля, макар че „майсторката“ със сигурност бе разбрала, че „обектът“ вече е тук.

Двете части на паравана се плъзнаха настрани. Беше ги отворила О-Юми, широките ръкави на кимоното й висяха от разперените й ръце и правеха жената да прилича на пеперуда. „Ефектно е“, усмихна се мислено Фандорин.

Лицето на куртизанката не се виждаше, само силуетът й се очертаваше на преливащия сребрист фон.

— Хайде, влизай! — повика го ниският дрезгав глас. — Тук е толкова прекрасно! Виж, отворила съм прозореца и през него надничат езерото и луната. Тоя разбойник Цурумаки разбира от красота.

Но Ераст Петрович не помръдна от мястото си.

— Защо се бавиш? — прекрачи тя насреща му. — Ела!

Пръстите й се протегнаха към лицето му, но ги спря твърда ръка, облечена в ръкавица.

Сега той виждаше цялото й лице — то бе непоносимо прекрасно, дори и сега, когато той знаеше всичко.

Не, всъщност, още не всичко.

И Фандорин зададе въпроса, който го бе довел тук:

— Защо? — попита той строго и настоятелно. — Какво искате от мен?

Естествено, истински професионалист нямаше да постъпи така. Той би се престорил, че не се досеща за нищо, би продължил да играе ролята на глупак и марионетка и същевременно щеше да разкрие в какво се състои тайният замисъл на тая нова Цирцея, която превръща мъжете в свине. И пътьом щеше да й плати със същото.

Ераст Петрович смяташе себе си за достатъчно добър професионалист, но му беше противно да се преструва пред тая преструвана, пък и едва ли щеше да има ефект — непослушното сърце все пак биеше по-силно от необходимото.

— Не съм толкова богат, нито пък толкова влиятелен, колкото вашият покровител. Не съм посветен в никакви важни тайни. Кажете, за какво съм ви притрябвал?

О-Юми го слушаше мълчешком, не се опитваше да се освободи. Той бе стъпил на дървения под, тя върху татамито, затова лицата им бяха почти на едно равнище, разделяха ги само десетина сантиметра, но Фандорин си помисли, че никога не ще проумее изражението на тия удължени, влажно блестящи очи.

— Че кой би могъл да знае отговора на тоя въпрос? — рече тя тихо. — Защо си ми притрябвал и защо аз съм ти притрябвала на теб. Просто усещаш, че иначе не би могло да бъде и всичко останало няма никакво значение.

Не толкова думите й, колкото тонът, с който бяха произнесени, отслаби хватката на Фандорин. О-Юми протегна освободената си ръка към лицето му, докосна го леко по бузата.

— Не трябва да се питаш за нищо… И не се опитвай да разбереш — така или иначе, няма да успееш. Слушай сърцето си, то няма да те излъже…

„Ще излъже! Това е лъжа!“ — искаше да извика титулярният съветник, но непредпазливо кръстоса погледа си с тоя на О-Юми и не можа да отмести очи.

— Така ли се полага съгласно твоята наука? — едва изговори на пресекулки Фандорин, когато ръката й тръгна надолу, плъзна се под ризата и нежно обгърна врата му.

— Каква наука? Какво искаш да кажеш?

Гласът й бе станал още по-нисък и приглушен. Оставаше с впечатлението, че тя не се вслушва в смисъла на изреченото от него, пък и самата тя не си дава сметка какво приказва.

— Джоджуцу! — извика омразната дума Ераст Петрович. — Зная всичко! Преструваш се на влюбена, а всъщност прилагаш джоджуцу!

Ето че обвинението бе произнесено, сега лицето й ще се промени, магията ще се пръсне!

— Е, защо мълчиш. В-вярно е, нали?

Странно, О-Юми изобщо не изглеждаше смутена.

— Кое да е вярно? — промърмори тя със същия сънен глас, докато не спираше да го гали. — Не, не е вярно, аз не се преструвам… Да, истина е, че те обичам по законите на джоджуцу.

Вицеконсулът остана като гръмнат.

— Аха! Призна си, значи!

— Та лошо ли е това? Нима вземам от теб пари или подаръци? Нима искам нещо от теб? Обичам така, както умея. Обичам, както са ме учили. И повярвай, учили са ме много добре. Джоджуцу е най-добрата наука на любовта. Зная го, понеже съм изучавала и индийската школа, и китайската. Да не говорим за европейската — това е варварство и нелепост. Но дори китайците и индийците не разбират добре любовта, те отделят прекалено много внимание на плътското…

Докато тя говореше, нейните бързи, леки пръсти вършеха своята работа — разкопчаваха, галеха, понякога впиваха в тялото на титулярния съветник остри нокти.

— И това е джоджуцу, нали? — едва изговори той, почти загубил способността да се съпротивлява. — Как го наричате, когато жертвата се е разбунтувала и трябва да бъде пак укротена? Сигурно е нещо живописно: „Сливов дъжд“ или „Тигър на задни лапи“?

О-Юми се засмя тихо.

— Не, нарича се „Огън срещу огъня“. Силният пламък се гаси най-добре с насрещен огън. Ще видиш, че ще ти хареса.

В това Ераст Петрович изобщо не се съмняваше.

Доста по-късно, когато двата пожара вече се бяха слели и погълнали взаимно, те лежаха на терасата и наблюдаваха преливащата повърхност на езерото. Беседата им ту се подемаше, ту прекъсваше наново, понеже им беше еднакво хубаво да говорят и да мълчат.

— Забравих да попитам Дон за нещо — каза Ераст Петрович, докато палеше пура. — Как завършва курсът по джоджуцу? В Европа е прието влюбените да живеят дълго и щастливо и да умират в един и същ ден. Но тук сигурно не е така?

— Не е така — тя се надигна, подпряна на лакът. — Правилно изградената любов завършва не със смърт, а с изтънчен финал, за да запазят и двамата красиви спомени. Ние не допускаме чувството да умре, отрязваме го като цвете. Малко боли, но затова пък после не остават нито обида, нито горчивина. Толкова те харесвам! Заради теб ще измисля нещо особено прекрасно, ще видиш.

— Сърдечно благодаря, но няма нужда. Закъде да бързаме? — Ераст Петрович я притегли към себе си. — Мъдрият Дон ми разправяше нещо много интересно за етапа, който се наричал „Тетивата на лъка“.

— Да, май е време… — отвърна тя с накъсан от страстта глас и здраво обхвана с длани лицето му. — И така, първи урок. Аз съм тетивата, ти си лъкът, нашата любов е стрелата, с която трябва да улучим точно в центъра на Луната. Гледай нея, а не мен. Когато стреляме, тя ще се пръсне на хиляди парченца…

И Фандорин се загледа в небето, където безметежно сияеше нощното светило. То и не подозираше, клетото, каква съдба му е отредена.

 

 

В продължение на цялата следваща седмица Ераст Петрович сякаш обитаваше два свята, които никъде не се пресичаха — слънчев и лунен. Първият бе горещ, но вял и полупризрачен, тъй като титулярния съветник постоянно го караше на сън. Чак привечер, когато сенките тръгваха да се удължават, а впоследствие изчезваха съвсем, Фандорин започваше да се пробужда: отначало тялото му, след него и разумът. Не оставаше и следа от обзелите го отпуснатост и сънливост, вътре в него се зараждаше сладък, постепенно нарастващ звън и към момента, когато в небето се търкулваше луната, болният от любов вицеконсул постигаше пълна готовност да се потопи в нощния, истинския свят.

В тоя свят всичко от самото начало бе прекрасно: и шумолящият велосипеден полет по опустелия „Банд“, и металното скърцане на ключа в ключалката на голямата порта, и хрущенето на чакъла по пътечката към павилиона. После идваше ред на мъчителното и същевременно остро очакване — дали тя ще дойде, или не. На два пъти О-Юми не се появи, тя бе предупредила, че може да се случи и така: да не успее да се измъкне от къщата. Той седеше на тераската, пушеше пури, гледаше водата и се вслушваше в тишината. После над върховете на дърветата се подаваше слънцето и той трябваше да си отива. Титулярният съветник тръгваше към улицата с наведена глава, но дори и в горчилката на несъстоялата се среща се криеше известен мъчителен чар — значи следващата ще бъде двойно по-сладка.

Но ако острият слух на Фандорин доловеше откъм малката порта скърцане, а после и леки стъпки, светът тутакси се променяше. Звездите пламваха по-ярко, а луната, напротив, се свиваше, тъй като беше наясно, че и днес й е съдено да пада отново и отново на земята и да се разпилява навсякъде като сребрист прах.

Нямаше думи, които да опишат случващото се през тия нощни часове, пък такива думи и не можеха да съществуват, не и в езиците, познати на Ераст Петрович. И то не защото европейската реч или онемява, или става цинична, когато трябва да опише сливането на две тела. Не, ставаше въпрос за нещо друго.

Когато те се любеха — ту директно и жадно, ту бавно и изтънчено, — го преизпълваше остро, неописуемо с думи усещане, че смъртта съществува в действителност. Той винаги, от най-ранно детство, знаеше твърдо, че животът на тялото е невъзможен без живот на душата. На това го учеше религията, това се разказваше в множество прекрасни книги. Но днес, когато караше двайсет и третата си година, под сгромолясващата се от небесата луна, той изведнъж откри, че е вярно и обратното: душата не би живяла без тялото. Няма да има нито възкресение, нито ангели, нито дори дългоочакваната среща с Бога. Ще има нещо съвсем друго, а може и нищо да няма, понеже душата е невъзможна без тялото, както светлината е невъзможна без тъмнина, както не е възможен плясък с една длан. Умре ли тялото — умира и душата, а смъртта е абсолютна и окончателна. Той усещаше това с всяка частица от своята плът и го обземаше невероятен страх, но в същото време и невероятно спокойствие.

Такава бе тяхната любов и нищо повече не може да се добави.

Жегата без студ,

радостта без мъка са

плясък с една длан.