Борис Акунин
Диамантената колесница (42)

Дъга в крилата на водно конче

Фандорин се събуди малко след изгрева, измъчван от жестока мигрена. Вчера болката беше тъпа и го връхлиташе на вълни, докато днес сякаш някой бе вкарал винт в слепоочието му и го затягаше, затягаше все по-навътре, макар той вече да беше влязъл чак до главичката и повече нямаше накъде. Ала неумолимата сила продължаваше да завърта винта и той имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне.

Но най-лошото бе, че О-Юми отново бе изчезнала. Когато отвори очи, Ераст Петрович видя пред кревата само Маса, който държеше леген с лед и мокра кърпа. Госпожата е излязла, обясни криво-ляво той. Преди полунощ. Наметнала пелерина и излязла. Казала, че ще се върне. Заповядала да се приготви лед.

Къде е отишла? Защо? Ще се върне ли?

Мислите му бяха мъчителни. Благодарение на тях и на ледените компреси той успя за кратко да забрави за винта.

Секундантът пристигна в седем и половина, облечен подобаващо за тържествеността на момента — черен сюртук, черен панталон, вместо вечния фес носеше цилиндър, който никак не се връзваше с бузестата физиономия на Дон.

Титулярният съветник бе готов отдавна. Измъченото му лице не отстъпваше по белота на ризата му, но папийонката бе вързана акуратно, сресаната на път коса лъщеше от гланц, краищата на мустаците му демонстрираха образцова симетрия.

Понеже се съмняваше в актьорските способности на своя камердинер, Ераст Петрович реши да не му обяснява, че Цурумаки вече е определен за най-важния акунин, затова Маса посрещна госта с най-дълбока почтителност. Слава Богу, слугата не знаеше за целта на визитата, инак непременно щеше да тръгне подире му, а му беше наредено да седи у дома и да чака О-Юми.

Качиха се в каляската, тръгнаха.

— Всичко е наред — с тон на заговорник съобщи Дон. — Слухът е пуснат. Мястото е удобно за тайно наблюдение. Свидетели ще има, не се съмнявайте.

Тежко му беше да гледа руменото усмихнато лице на злодея, но титулярният съветник се стегна, благодари и поде разговор за времето. А то действително бе прекрасно за сезона на дъждовете: облачно, но сухо и с бриз откъм морето.

Каретата се изкачваше все по-нависоко по шосето. И крайбрежният булевард, и надутите къщи на Блъф останаха в ниското. Наоколо се виждаха хълмове, храсти, пясъчни алеи за разходки.

— Вече са пристигнали — посочи Цурумаки.

Встрани от пътя на кръгла полянка, заобиколена от три страни с гъсталаци, се чернееха три фигури. Единият от мъжете свали шапка, за да избърше с кърпа челото си — по рижавата коса Фандорин разпозна Булкокс. Вторият носеше ален мундир, имаше сабя на колана, а под мишница стискаше дълъг пакет. Третият бе поставил в краката си чанта. Вероятно беше лекар.

— Охо, а ето я и публиката — изсумтя доволен японецът. — Зрителната зала е пълна.

Мястото действително беше подбрано умно. Макар че храстите на пръв поглед скриваха бойната площадка от чужди очи, впечатлението за уединеност бе измамно. Над самата площадка се бе надвесила скала, също обрасла тук-там с растителност, и сред зеленината стърчаха цилиндри, бомбета, дори белееха няколко дамски чадъра. Ако слънцето пробиеше през облаците, със сигурност щяха да блеснат и стъкла на театрални бинокли.

Публиката ще остане разочарована, помисли си Фандорин, докато стъпваше по влажната от роса трева.

Секундантът на Булкокс сухо кимна, представи се — майор Ръскин. Представи се и лекарят — доктор Щайн.

— Имам да кажа нещо важно на господин Булкокс — каза титулярният съветник, когато майорът разопакова пред него копринената кърпа, в която бяха увити двете шпаги.

„Резервният план“ бе елементарно прост.

Той пита Булкокс дали е чупил напоследък китката си. Онзи отговаря: не, не съм я чупил. Тогава той публично, пред свидетели, изобличава Цурумаки. Започва от подлата лъжа, немислима за секундант. После минава към основното — издига обвинение за участие в заговора срещу Окубо. Доказателства няма, но вероломството, проявено от Дон, ще настрои свидетелите против японеца и ще ги накара да изслушат вицеконсула докрай. Булкокс може да е не на себе си от ревност, но все пак е човек с държавническо мислене и отлично ще разбере цялата важност на направеното заявление. Не стига че Цурумаки е организирал политическо убийство, ами се е опитал и да хвърли петно върху Британия и нейния представител. Тайното става явно и дуелът отпада. Зрителите ги очаква разочарование.

Ако не беше главоболието и тревогата за О-Юми, титулярният съветник несъмнено би измислил нещо по-сигурно. „Резервният план“, крехка рожба на мигрената, се оказа напълно негоден и безславно рухна в прахта при първо съприкосновение с реалността.

— Достопочтеният ме предупреди, че сте способен на подобно нещо — смръщи се Ръскин. — Не-не, никакви извинения. Дуелът ще се състои независимо от нищо.

— Не възнамерявам да се извинявам — студено го уведоми вицеконсулът. — Става дума за въпрос от държавна важност.

Лицето на майора изразяваше тъповата непреклонност.

— Дадените ми инструкции са ясни. Никакви преговори между противниците. Ще благоволите ли да изберете шпага?

— Ей, Ръскин, какво се бавите? — провикна се раздразненият Булкокс.

— Научих, че вашият приятел неотдавна си е счупил китката — припряно каза на секунданта Фандорин, който взе да се притеснява. — Ако нещата стоят така, не може да става и дума за дуел с шпаги. Всъщност тъкмо за това исках…

Англичанинът презрително го прекъсна:

— Глупости. Алджърнън не си е чупил никакви китки. Фокусът ви няма да мине. Чувал съм, че сред руснаците рядко се срещат джентълмени, но всичко си има граници.

— След Булкокс ще се заема с вас — обеща му титулярният съветник. — И ще набия тия думи обратно в чугунената ви г-глава.

Тая срамна невъздържаност можеше да се обясни само с яд на самия себе си — Ераст Петрович вече започваше да се досеща, че от плана му нищо няма да излезе. Достатъчно беше да погледне Цурумаки, който не криеше вече тържествуващата си усмивка. Дали се бе досетил за „плана“? Сега, естествено, е сигурен, че е надхитрил руснака.

Оставаше само една надежда — да разкаже всичко на Булкокс, когато се изправят очи в очи.

Вицеконсулът, без да гледа, хвана едната от шпагите за облечената с кожа дръжка.

Пусна на земята наметалото си, остана само по риза.

Майорът извади сабята си.

— Заемете позиция. Кръстосайте остриета. Започвате след моя удар. Съгласно условията боят продължава, докато поне един от противниците е в състояние да държи оръжие.

Сабята му иззвъня в скръстените шпаги и майорът отскочи настрани.

— Трябва да ви съобщя нещо — започна Фандорин бързо и тихо, за да не го чуят секундантите.

— Ха! — изсумтя вместо отговор достопочтеният и стовари върху противника си цяла каскада яростни удари.

Вицеконсулът се видя принуден да отстъпи, като едва успяваше да се защитава.

Отгоре се чуха възгласи, звук на аплодисменти, някакъв женски глас се провикна: „Браво!“

— Ама почакайте малко, дяволите ви взели! Ще имаме време да се бием! Станали сме жертва на политическа интрига…

— Ще те убия! Ще те убия! Само че не веднага. Първо ще те скопя като овен — изхърка Булкокс, оръжието му отскочи от шпагата на Фандорин и той атакува, целейки се в слабините.

Ераст Петрович едва успя да избегне удара, падна, скочи на крака, отново зае отбранителна позиция.

— Чуйте ме, идиот! — просъска той. — Става дума за честта на Британия!

Но видя кървясалия поглед на достопочтения и разбра изведнъж, че оня просто не го чува, че изобщо не го интересува нито честта на Британия, нито въпроси от държавно значение. Какъв Окубо, какви интриги? Тук се водеше древен като самия свят бой на двама мъжки за женска, най-важният и най-безпощадният бой на Земята. Умният Дон го е знаел от самото начало. Знаел е, че не съществува сила, способна да усмири жаждата за кръв, заслепяваща изоставения любовник.

И титулярният съветник се уплаши.

По начина, по който Булкокс нападаше и спокойно отразяваше нескопосните контраатаки на бившия шампион на Губернската гимназия, ставаше напълно ясно, че изходът от дуела е предрешен. Англичанинът вече няколко пъти можеше да убие своя противник, пречеше му само твърдото намерение да осъществи заплахата си: той насочваше атаките си изключително към областта на чатала. Донякъде това облекчаваше задачата на по-слабия противник, който можеше да се съсредоточи върху защитата на една-единствена част на тялото, но съпротивата не можеше да продължи дълго. Несвикналата с шпагата китка изтръпна, все по-трудно парираше ударите.

На няколко пъти Ераст Петрович не успя да се задържи на крака. Той падаше и Булкокс го изчакваше да се изправи. Два пъти се наложи да отбива изтърваната атака с голата лява ръка, а веднъж острието клъцна бедрото му и Фандорин едва успя да се спаси.

Ризата му почерня от мръсотия, позеленя от тревата, по ръкава избиха алени петна, по крака му струеше кръв.

Безнадеждността породи у титулярния съветник една утешителна мисъл: щом тъй и тъй всичко е изгубено — дали да не изтърчи към Дон и да разпори за последно тлъстото му шкембе?

Вицеконсулът отдавна бе изоставил опитите да вразуми Булкокс, пазеше си дишането. Той гледаше само в една точка, в стремителното острие на противника. Не се и опитваше да контраатакува, къде ти. Само да отбие стоманата със стомана, а ако не стане — е ръка.

Пролича си, че англичанинът сутрин не прави крос около игрището за крикет, не опъва пружини и не вдига тежки гири. Въпреки целия си опит и ловкост, Булкокс започна да се изморява. По пламналото му лице се лееха ручеи пот, огнените му къдри залепнаха, движенията му ставаха все по-икономични.

Ето че се спря, съвсем неаристократично избърса чело с ръкав и процеди през зъби:

— Добре, по дяволите. Умри си мъж.

Последва бесен натиск, който изтласка Ераст Петрович в ъгъла на площадката, досами храстите. Серията от атаки завърши с мощен разсичащ удар. Фандорин успя да избегне и него, като отскочи, но тъкмо на това разчиташе нападателят: вицеконсулът се спъна в някакво коренище и се строполи по гръб. Публиката горе ахна, разбрала, че тоя път достопочтеният няма да остави противника си да се изправи — спектакълът стигна края си.

Булкокс настъпи дясната ръка на Фандорин, вдигна шпагата, за да закове руснака за земята — и изведнъж се умисли, дори сякаш се размечта: притвори клепачи, докато устата му, напротив, се отвори. Достопочтеният се заклати няколко пъти напред-назад все с тоя странен израз на лицето си, след което се свлече право върху задъхания Ераст Петрович.

От тревата излетя подплашено водно конче, крилата му преливаха в цветовете на дъгата.

Като на елф и

ангел са крилата на

водното конче.