Борис Акунин
Диамантената колесница (49)

Любовта на две къртици

Някъде отгоре долетя приглушен тътен. Ераст Петрович вдигна глава. Дали е буря? Последва нов удар, но тоя път след грохота се чу и трясък.

— Какво е това? — рипна Фандорин.

— Камада е започнал да стреля със своето оръдие — Тамба също се надигна, без да бърза. — Решил е да не чака изгрева. Трябва да се е сетил, че ти и слугата ти сте при нас.

Значи джонинът е знаел и за плана на Камада!

— Всичко ли знаеш? Откъде?

— Това са моите планини. Всяко дърво има уши, всяка тревичка — очи. Да вървим, докато тия глупаци не са улучили случайно някоя от къщите.

Тамба застана под люка, приклекна, подскочи, сякаш изхвърлен от пружина — толкова високо, че успя да седне на ръба на отвора. Краката му, обути в бели чорапи, се полюшнаха и пъргавото старче вече беше горе.

Фандорин се обърна към Мидори и се стресна — съседното помещение беше празно. Кога беше успяла да изчезне?

През дупката в тавана се наведе Тамба:

— Дай ръка!

Но титулярният съветник не протегна ръката си — щеше да бъде унизително. Успя криво-ляво да се качи горе сам, макар и да си удари лакътя.

Джонинът беше с черен панталон и черна роба. Той изскочи на верандата, обу черни кожени чорапи, нахлузи на главата си маска и стана почти невидим.

В тъмното до тях се издигна огнен стълб, на всички посоки се разхвърчаха камъни и буци пръст.

Тамба вече го нямаше, беше се стопил в мрака. Някъде отгоре (от покрива ли?) скочи черна сянка. Беззвучно докосна с крака земята, претърколи се през глава, отдалечи се. Вдигна се леко като пухче и секунда по-късно също изчезна. Титулярният съветник забеляза на още няколко места нещо като въздушни полъхвания — там също се мярнаха черни силуети.

Снарядите падаха начесто, като че стреляше цяла батарея. Скорострелното круповско оръдие произвежда три изстрела в минута, спомни си ветеранът от руско-турската война Фандорин. Според звука „черните куртки“ бяха заели позиция на върха на хълма. Като се вгледа по-внимателно, вицеконсулът разбра тактиката на Камада. Неговият мерач местеше прицела така, че снарядите да падат шахматно на по няколко метра един от друг. Очевидно възнамеряваше да преоре цялото островче. Рано или късно щеше да улучи и къщите. А един от боровете вече бе пламнал — в тъмнината разцъфна пурпурно цвете.

Какво да прави, накъде да бяга?

Една от сенките се спря до титулярния съветник, хвана го за ръката, повлече го след себе си.

Бяха достигнали средата на горичката, когато снаряд удари дървото до тях. Стволът изтрещя, разхвърчаха се трески и двамата полетяха на земята. Поредният взрив, както можеше да се очаква, взриви пръстта на десетина крачки от тях. Върху черното лице на нинджата светнаха очите — удължени, влажни, пълни със светлина.

Беше тя!

Мидори се надигна, хвана пак Ераст Петрович за ръката, за да тичат нататък, но той не се остави — притегли я към себе си.

Следващият взрив гръмна от другата страна и Фандорин отново видя съвсем отблизо нейните очи — прекрасни, изпълнени с живот.

— Наистина ли ме обичаш? — попита той.

— Какво?

Грохотът бе заглушил думите му.

— Обичаш ли ме? — кресна Ераст Петрович.

Вместо отговор тя махна маската си, обхвана лицето му с длани, целуна го.

И той забрави и скорострелното оръдие, и свистящата и трещяща смърт, и изобщо всичко на света.

Борът пламтеше все по-ярко, червени сенки пробягваха по земята. Запъхтян, титулярният съветник дърпаше трескаво дрехите на любимата жена и тялото й от черно ставаше бяло.

Мидори не си и помисляше да му пречи. Тя дишаше също толкова учестено и нейните ръце също дърпаха неговата риза.

Наоколо танцуваха пламъци, земята се разцепваше, дърветата стенеха и на Фандорин му се струваше, че го люби самата нощ, неистова и гореща.

Боровите иглички го бодяха ту в гърба, ту в лактите — вкопчилите се любовници се търкаляха по земята. По едно време парче от снаряд се вряза в пръстта на мястото, където преди секунда бяха техните тела, но нито той, нито тя го забелязаха.

Всичко свърши внезапно. Мидори рязко отхвърли от себе си тялото на любимия и се прекатури на другата страна.

— Какво правиш? — извика той обиден и видя как между тях с вулкан от искри се стоварва горящ клон.

Чак тогава Ераст Петрович дойде на себе си. Оръдието млъкна, само на две или три места пращяха горящи дървета.

— Как се нарича всичко това в твоето джоджуцу? — попита той с прегракнал глас, сочейки гората наоколо.

Мидори вече стягаше разпиляната си коса на кок.

— В джоджуцу още не е имало такова нещо. Но отсега нататък ще има. Ще го нарека „Огън и гръм“.

Тя обличаше черните си одежди и отново се превръщаше от бяла в черна.

— Къде са всички? — Фандорин също оправи надве-натри облеклото си. — Защо е толкова тихо?

— Да вървим! — повика го тя и се затича пред него.

След половин минута стигнаха пукнатината, на същото място, където вицеконсулът и слугата му бяха опънали въжето. Изсъхналото дърво си беше на мястото, но въжето вече го нямаше.

— Сега накъде? — викна той.

Тя мълчаливо посочи в противоположната посока.

Застана на четири крака и изведнъж изчезна в процепа.

Фандорин се хвърли подире й. Видя, че надолу е спуснато въже, изплетено от сухи стъбла. Беше дебело и здраво, способно да издържи всякаква тежест. Затова младежът без колебание последва Мидори.

Тя го беше изпреварила много — плъзгаше се надолу леко и сигурно, докато неговото слизане бе трудно.

— По-бързо, по-бързо! Ще закъснеем! — подканяше го отдолу Мидори.

Ераст Петрович се стараеше, колкото може, но все пак й се наложи да чака дълго.

Той не успя да си поеме дъх, скочил на обраслата с трева земя, когато водачката му го помъкна по-нататък, през някакви гъсти бодливи храсти.

Там между два големи камъка в отвесната стена чернееше дупка. Титулярният съветник едва се промуши вътре, но нататък проходът се разшири.

— Моля те, моля те, по-бързо! — прозвуча от тъмнината умоляващият глас на Мидори.

Той се затича към нея и за малко да падне, препънат от съчка или камък. Някъде отгоре ставаше силно течение.

— Нищо не виждам!

В тъмното се очерта светеща нишка, от която се разля слабо, трептящо сияние.

— Какво е това? — попита омагьосаният Фандорин.

— Иошицуне — нетърпеливо отвърна Мидори. — Перо на сокол, напълнено с живак. Не гасне нито от дъжд, нито от вятър. По-бързо, моля те! Ще умра от срам, ако закъснеем.

Сега, когато имаше осветление, стана ясно, че подземният проход е сериозно оборудван: подът и стените бяха укрепени с бамбукови пръти, долу имаше дървени стъпала.

Ераст Петрович едва насмогваше на темпото на Мидори, но все пак забеляза, че от коридора, по който се движеха, имаше отклонения, ту наляво, ту надясно. Беше цял лабиринт. Водачката на няколко пъти завиваше, без нито за миг да намалява скорост. Дългото стръмно изкачване изцеди силите на титулярния съветник, но препускащата пред него тъничка фигурка сякаш не знаеше що е умора.

Най-сетне стъпалата свършиха, проходът отново стана тесен. Светилникът изгасна, в тъмнината нещо проскърца и пред него се отвори сив правоъгълник, откъдето го лъхна влажен и свеж ароматът на изгрева.

Мидори скочи на земята. Последвал нейния пример, Ераст Петрович установи, че излиза от стъблото на старо разкривено дърво.

Тайната вратичка се затвори и вицеконсулът видя, как очертанията й напълно се изличиха върху грубата, обрасла с мъх кора.

— Закъснях! — възкликна отчаяна Мидори. — Ти си виновен!

Тя изтърча на поляната. Там сред тревата се движеха бавно черни силуети. Миришеше на барут и кръв. В утринната мъгла проблесна нещо продълговато.

Дулото на оръдието, вгледа се Фандорин и се завъртя да се огледа.

Подземният проход ги бе извел на върха на хълма. Идеално място за обстрел — Камада трябва да си го беше набелязал предварително.

Схватката вече бе завършила. Очевидно не бе продължила дълго. Изсипалите се от хралупата шиноби бяха изненадали „черните куртки“ в гръб.

Сред поляната на един пън беше седнал Тамба, който пушеше лулата си. Останалите шиноби носеха убитите. Зрелището беше страховито, дори донякъде отвъдно: над стелещата се по земята мъгла сновяха черни сенки две по две, вдигаха за ръцете и краката мъртъвците (също черни, но с бели лица) и ги слагаха в редици пред своя водач.

Титулярният съветник преброи: четири редици по осем тела във всяка и отстрани — още един труп, сигурно на стария разбойник Камада. Нито един не бе успял да се спаси. Дон Цурумаки така и няма да научи какво се е случило с неговия отряд…

Покъртен от зловещата картина, Фандорин не забеляза как Мидори се върна при него. Хрипкавият й глас прошепна точно в ухото му:

— Така или иначе закъснях, а не ни остана време да довършим.

Гъвкава ръка го хвана през талията и го помъкна обратно към входа за подземния проход.

— Ще вляза в историята на джоджуцу като велика първооткривателка — шепнеше Мидори, докато буташе титулярния съветник в хралупата. — Хрумна ми една много интересна композиция. Ще я нарека „Любовта на две къртици“.

Правят по-нежна

любов от две фламинги

двете къртици.