Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Brisingr, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кристофър Паолини. Бризингър
Американска, второ издание
Превод: Симеон Димитров Цанев
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлияна Василева
Компютърна обработка: Костадин Чаушев
Художествено оформление на корица: Джон Джуд Паленкар, 2005 г.
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.
ISBN: 978–954–26–0799–1
История
- — Добавяне
Изпитанието на Дългите ножове
— Но ние сме вашият народ!
Фадауар — висок и надменен тъмнокож мъж — говореше по същия високопарен начин, удължавайки гласните, който Насуада си спомняше от детството си във Фардън Дур, когато пратеници от племето на баща й ги посещаваха и тя дремеше в скута на Аджихад, докато те говореха и пушеха магарешки бодил.
Тя погледна към Фадауар и си пожела да е с петнадесетина сантиметра по-висока, за да гледа вожда и четиримата му придружители право в очите, макар че бе свикнала мъжете да се извисяват над нея. Доста по-смущаващо й действаше фактът, че се намира сред тъмнокожи като нея хора. Беше странно усещане да не бъде обект на любопитни погледи и прошепнати коментари от околните.
Насуада седеше на украсения с дърворезба трон — единствения стабилен стол, който Варден бяха взели със себе си на този военен поход — в червената щабна шатра, където даваше аудиенции. Слънцето скоро щеше да залезе и лъчите му се процеждаха през дясната стена, обагряйки с рубинен блясък всичко вътре. Дълга ниска маса, отрупана с доклади и карти, заемаше половината от шатрата.
Тя знаеше, че отвън пред входа шестимата й лични стражи — двама човека, две джуджета и двама ургали — чакат с извадени оръжия, готови да нападнат при най-лекия знак, че повелителката им е в опасност. След смъртта на Аджихад нейният най-опитен и доверен командир Йормундур я обграждаше с пазачи, но никога с толкова много и за толкова продължително време. В деня след битката в Пламтящите равнини той бе изразил голямата си тревога за нейната безопасност: тревога, която — както твърдеше — често го държала буден нощем. След опита за покушение срещу нея в Аберон и убийството на крал Хротгар от Муртаг преди по-малко от седмица, мнението на командира беше, че Насуада трябва да има свой охранителен отряд. Водачката на Варден бе възразила, че подобна мярка ще е прекомерна, но не бе успяла да убеди Йормундур; той я бе заплашил, че ще напусне поста си, ако тя не приеме оправданите според него предпазни мерки. В крайна сметка Насуада бе отстъпила само за да прекара следващия час в ожесточен спор относно точния брой на необходимите й стражи. Той бе настоял за дванадесет и дори повече, а тя — за максимум четирима. Бяха се спрели на шестима, които все още й се струваха твърде много. Безпокоеше се, че ще изглежда изплашена, или — по-лошо, — че иска да сплаши онези, които среща. Протестите й отново не можаха да повлияят на Йормундур. Когато го обвини, че е упорит стар мърморко, той се засмя и каза:
— По-добре това, отколкото глупаво младо пале, умряло без време.
Тъй като стражата й се сменяше на всеки шест часа, общият брой на воините, определени да я пазят, беше тридесет и четири, като в това число влизаха десетте души, които бяха в готовност да заменят другарите си в случай на болест, раняване или смърт.
По настояване на Насуада отрядът бе сформиран от трите смъртни раси, вдигнали се срещу Галбаторикс. По този начин тя се надяваше да изкове връзка помежду им, както и да покаже, че представлява интересите на всички раси под нейно командване, а не само на хората. Щеше да включи и елфите, ала в момента Аря бе единственият елф, който се биеше редом с Варден и техните съюзници, а дванадесетте заклинатели, изпратени от Исланзади да защитават Ерагон, още не бяха пристигнали. За разочарование на Насуада, човешките и джуджешките й стражи се държаха враждебно към ургалите, с които служеха — реакция, която бе очаквала, но за момента бе неспособна да предотврати или да смекчи. Даваше си сметка, че ще са нужни повече от една общи битки, за да се намали напрежението между раси, които бяха враждували и се бяха мразили в продължение на повече поколения, отколкото бе в състояние да преброи. Все пак й се струваше окуражаващо, че воините решиха да кръстят отряда си Нощните ястреби, защото това отдаваше почит не само към цвета на кожата й, но и към факта, че ургалите настояваха да я наричат лейди Найтстолкър[1].
Въпреки че никога не би го признала пред Йормундур, Насуада бързо бе започнала да цени чувството за сигурност, което й осигуряваха стражите. Освен че бяха майстори на избраните си оръжия — били те човешки мечове, джуджешки брадви или ексцентричните изобретения на ургалите, — мнозина от воините бяха и опитни заклинатели. И всички й се бяха заклели във вечна вярност на древния език. От деня, в който бяха поели задълженията си, Нощните ястреби не бяха я оставяли сама с друг, освен с прислужницата й Фарика.
Тоест не бяха го правили досега.
Предводителката на Варден бе отпратила стражите си, защото знаеше, че срещата й с Фадауар може да доведе точно до кръвопролитието, което чувството за дълг на Нощните ястреби ги принуждаваше да предотвратяват. При все това тя не бе напълно беззащитна. Бе скрила кинжал в гънките на роклята си, както и един по-малък нож в корсажа си, а детето прорицател Елва стоеше зад завесата, която се спускаше зад трона на Насуада, готово да се намеси, ако се наложи.
Фадауар тропна по земята с дългия си метър и половина жезъл, изработен от масивно злато. Такива бяха и удивително многобройните му бижута: златни гривни покриваха ръцете му чак до лактите, гърдите му предпазваше нагръдник от ковано злато, на шията му висяха дълги, дебели златни синджири, меката част на ушите му бе увиснала под тежестта на халки от бяло злато, а главата му бе увенчана със сияйна златна корона с такива размери, че Насуада се зачуди как ли вратът му издържа на тежестта, без да се изкриви, и как подобна конструкция, висока поне две и половина стъпки, оставаше закрепена на мястото си. Струваше й се, че за да не падне, някой трябва да я е заковал на главата на Фадауар.
Хората от свитата му бяха облечени по подобен начин, макар и не толкова богато. Златото, което носеха, беше символ не само на богатството им, но и на ранга и подвизите на всеки от тях, както и на умението на прочутите майстори от племето им. Независимо дали бяха номади, или живееха в градовете, тъмнокожите народи на Алагезия отдавна бяха известни с качеството на бижутерията си, която в най-добрите си проявления съперничеше на тази на джуджетата.
Насуада също притежаваше доста накити, ала бе избрала да не ги носи. Семплите й одежди не можеха да се мерят с великолепието на тези на Фадауар. Освен това тя смяташе, че няма да е мъдро да се обвърже с отделна група, независимо колко богата или влиятелна бе тя, когато трябваше да се оправя и да говори от името на всички различни фракции на Варден. Ако проявеше пристрастие към една или друга от тях, възможността да ги контролира всичките щеше да намалее.
Точно това бе в основата на спора й с Фадауар.
Той отново удари жезъла си в земята.
— Кръвта е по-важна от всичко друго! На първо място са отговорностите ти към семейството и към племето, след това към вожда, после към небесните и подземните богове, а чак тогава към твоя крал и народ, ако изобщо имаш такива. Така Унулукуна е определил да живеят хората и така трябва да живеем, ако искаме да бъдем щастливи. Толкова ли си смела, че да плюеш на повелите на Великия старейшина? Ако човек не помага на семейството си, на кого биха могли да разчитат роднините му? Приятелите са капризни и изменчиви, но семейството е завинаги.
— Искаш от мен да дам влиятелни постове на твоите роднини, защото си братовчед на майка ми и защото баща ми е бил роден сред вас — каза Насуада. — Бих сторила това с радост, ако тези мъже можеха да изпълняват подобни функции по-добре от всеки друг във Варден, ала нищо от казаното досега не ме убеди, че случаят е такъв. И преди да прахосаш още от златното си красноречие, трябва да знаеш, че молби, основаващи се на общия ни произход, нямат смисъл за мен. Щях да обмисля по-сериозно искането ти, ако някога бе подкрепил баща ми с нещо повече от празни обещания и дрънкулки, пратени във Фардън Дур. Реши да ми се представиш чак сега, когато имам влияние и победата е в ръцете ми. Е, родителите ми са мъртви, така че аз нямам друго семейство, освен самата себе си. Вие сте моят народ, но нищо повече.
Фадауар присви очи и вирна брадичка.
— Гордостта на една жена винаги е неразумна. Без подкрепата ни ти ще се провалиш.
Той бе преминал на родния си език, което принуди Насуада да му отговори по същия начин. Тя го ненавиждаше заради това. Запъването й, докато говореше, и неувереното й произношение разкриваха слабото й владеене на този език и подчертаваха факта, че не е израснала сред племето си, а сред чужди хора. Това подкопаваше авторитета й.
— Винаги приемам с радост нови съюзници — каза тя. — Обаче не мога да си позволя фаворизиране, нито пък ти би трябвало да имаш нужда от него. Хората от племето ти са силни и талантливи. Те биха могли бързо да се издигнат в редиците на Варден, без да разчитат на чуждо благоволение. Какви сте вие — прегладнели псета, които скимтят край масата ми, или мъже, които могат да се хранят сами? Ако е второто, тогава очаквам с нетърпение да работим заедно, за да подобрим живота на Варден и да надвием Галбаторикс.
— Да бе! — възкликна Фадауар. — Предложението ти е измамно като теб самата. Няма да вършим работа на слуги; ние сме избраните. Ти ни обиждаш. Стоиш там и се усмихваш, но сърцето ти е пълно с отрова на скорпион.
Потискайки гнева си, Насуада се помъчи да успокои вожда:
— Нямах за цел да ви обиждам. Просто се опитах да обясня становището си. Не изпитвам ненавист към номадските племена, нито някаква специална обич към тях. Нима това е лошо?
— Повече от лошо, това е нагло предателство! Баща ти се обърна с някои искания към нас на базата на роднинството ни, а сега ти забравяш услугите ни и ни отпращаш като просяци!
Насуада изпита примирение. „Значи Елва е била права, неизбежно е — помисли си тя. Изпита смесица от страх и възбуда. — Е, щом е необходимо, нямам причина да продължавам с този театър“. После каза с леден тон:
— Молби, които вие не изпълнявахте през повечето време.
— Не е вярно!
— Вярно е. Но дори да казваш истината, положението на Варден е твърде рисковано, за да ти дам нещо срещу нищо. Искаш услуга, но какво предлагаш в замяна? Ще подпомогнеш ли Варден със злато и бижута?
— Не пряко, но…
— Ще ми предоставиш ли майстори без заплащане?
— Не бих могъл…
— Как тогава смяташ да спечелиш тази услуга? Не можеш да ми платиш с воини — твоите хора вече се бият за мен, независимо дали във Варден, или в армията на крал Орин. Задоволи се с онова, което имаш, вожде, и не търси повече, отколкото ти се полага по право.
— Изкривяваш истината както е удобно за себичните ти цели. Искам онова, което ни се полага по право! Затова съм тук. Говориш много, ала думите ти са без покритие, защото с действията си ти ни предаде. — Гривните на ръцете му издрънчаха, докато той жестикулираше, сякаш бе пред многохилядна публика. — Признаваш, че сме от един народ. Следваш ли тогава обичаите ни и почиташ ли боговете ни?
„Ето я повратната точка — помисли Насуада. Можеше да излъже и да каже, че е изоставила старите обичаи, ала ако го стореше, Варден щяха да изгубят племената на Фадауар, както и други номади, щом чуеха думите й. — Имаме нужда от тях. Нуждаем се от всеки, когото можем да спечелим за каузата, ако искаме да имаме и най-малкия шанс да победим Галбаторикс“.
— Да — отговори тя.
— Тогава заявявам, че си недостойна да предвождаш Варден и по силата на правото ми те предизвиквам на Изпитанието на Дългите ножове. Ако победиш, ще се преклоним пред теб и никога повече няма да оспорваме властта ти. Но ако загубиш, ще отстъпиш и аз ще заема мястото ти като водач на Варден.
Насуада забеляза злобния блясък в очите на Фадауар. „Той това е искал през цялото време — осъзна тя. — Щеше да се позове на Изпитанието, дори и да бях изпълнила исканията му“. — На глас обаче каза:
— Може и да греша, но мислех, че според традицията, който победи, получава властта и над противниковото племе, освен върху своето. Не е ли така? — Едва не се изсмя, когато видя смайването, което се изписа на лицето на Фадауар. „Не очакваше да зная това, нали?“
— Така е.
— Тогава приемам предизвикателството, при условие че ако победя, короната и жезълът ти ще ми принадлежат. Съгласен ли си?
Фадауар се намръщи и кимна.
— Съгласен съм.
Той заби жезъла достатъчно дълбоко в земята, така че да стои сам, а после хвана първата гривна на лявата си ръка и започна да я сваля.
— Почакай — каза Насуада.
Тя отиде до масата, която запълваше отсрещната страна на шатрата, вдигна малко месингово звънче и го разклати два пъти, после направи пауза и го разклати още четири пъти.
След миг Фарика влезе в шатрата. Тя огледа открито гостите на Насуада, а после направи реверанс пред тях и каза:
— Да, милейди?
Насуада кимна на Фадауар.
— Можем да продължим. — После се обърна към прислужницата си: — Помогни ми да съблека роклята, не искам да я съсипя.
По-възрастната жена изглеждаше шокирана от заповедта.
— Тук ли, мадам? Пред тези… мъже?
— Да, тук. И побързай! Не бива да ми се налага да споря със собствената си прислужница.
Насуада бе по-рязка, отколкото й се искаше, ала сърцето й биеше учестено и кожата й бе невероятно чувствителна; мекият лен на бельото й се струваше груб като зебло. Търпението и учтивостта й се бяха изчерпали. Можеше само да се концентрира върху предстоящото изпитание.
Тя остана неподвижна, докато Фарика развързваше връзките на корсета й. Когато бяха достатъчно хлабави, слугинята изхлузи ръкавите от ръцете на Насуада и надиплената рокля се свлече на купчина в краката й, оставяйки я почти гола в бялата й долна риза. Потисна тръпката, когато четиримата воини я огледаха. Чувстваше се уязвима под хищните им погледи. Без да им обръща внимание, тя пристъпи напред, прескачайки роклята, и Фарика вдигна бързо дрехата от пръстения под.
В другия край на шатрата Фадауар също изхлузваше гривните от ръцете си, разкривайки богато избродираните ръкави на робата си. Когато приключи, той свали масивната корона и я подаде на един от придворните си.
Силна глъчка отвън попречи на по-нататъшното развитие на нещата. В шатрата влезе вестоносец — Насуада си спомни, че името му е Джарша, — застана на две крачки от входа и обяви:
— Крал Орин от Сурда, Йормундур от Варден, Триана от Ду Врангр Гата и Наако и Рамусева от племето Инапашуна.
Докато говореше, Джарша нарочно гледаше към тавана. После той се обърна и се измъкна, а групата, която бе обявил, влезе, предвождана от Орин. Кралят видя първо Фадауар и го поздрави:
— А, вожде, това е толкова неочаквано. Вярвам, че двамата с… — младежкото му лице се вцепени от удивление, когато видя господарката на Варден. — Насуада, какво означава това?
— И на мен ми се иска да знам — изтътна гласът на Йормундур. Той сграбчи дръжката на меча си и изгледа застрашително всички, които се осмеляваха да я гледат твърде открито.
— Повиках ви тук — каза тя, — за да бъдете свидетели на Изпитанието на Дългите ножове, на което ще се подложим двамата с Фадауар, а после да кажете истината за изхода му на всеки, който попита.
Двамата прошарени номади, Наако и Рамусева, изглеждаха разтревожени от съобщението й; те приближиха глави и започнаха да си шепнат. Триана скръсти ръце, разкривайки змийската гривна, увита около тънката й китка, но иначе не издаде с нищо мнението си. Йормундур изруга:
— Да не сте си загубили ума, милейди? Това е лудост. Не можете да…
— Мога и ще го направя.
— Милейди, ако го сторите, аз…
— Разбирам тревогата ти, но решението ми е окончателно. И забранявам всякаква намеса.
Виждаше, че той копнее да й се противопостави, ала колкото и да му се искаше да я защити от опасностите, верността винаги беше на първо място за Йормундур.
— Но Насуада — намеси се и крал Орин. — Това изпитание не е ли онова, в което…
— То е.
— Тогава защо, по дяволите, не се откажете от тази лудост? Трябва да сте полудели, за да го извършите.
— Вече дадох дума на Фадауар.
Настроението в шатрата стана още по-мрачно. Щом бе дала дума, това означаваше, че не може да се откаже от обещанието си, без да излезе безчестен клетвопрестъпник, когото почтените хора бяха длъжни да проклинат и отбягват. Орин се сепна за момент, но продължи да разпитва:
— С какъв изход? Тоест ако изгубите…
— Ако изгубя, Варден вече няма да отговарят пред мен, а пред Фадауар.
Насуада бе очаквала буря от протести. Вместо това последва тишина; лицето на крал Орин се изопна от гняв.
— Не ми се нрави изборът ви да застрашите всичко, за което се борим — каза той. После се обърна към Фадауар: — Няма ли да проявите здрав разум и да освободите Насуада от задължението й? Ще ви възнаградя богато, ако се откажете от болната си амбиция.
— Аз вече съм богат — отговори вождът. — Нямам нужда от примесеното ви с калай злато. Нищо, освен Изпитанието на Дългите ножове, не може да ме компенсира за обидата, която Насуада нанесе на народа ми и на мен самия.
— Бъдете свидетели — каза господарката на Варден.
Орин стисна ядно гънките на робата си, ала се поклони и каза:
— Да, ще бъда свидетел.
Четиримата воини на Фадауар извадиха от широките си ръкави малки барабанчета, покрити с космата козя кожа. Те приклекнаха, поставиха ги между коленете си и започнаха да отмерват свиреп ритъм, удряйки толкова бързо, че ръцете им скоро се превърнаха в черни като въглен петна във въздуха. Грубата музика заглуши всякакъв друг шум, както и вихъра от напрегнати мисли, които тормозеха Насуада. Сърцето й сякаш се опитваше да синхронизира ударите си с безумния ритъм, който бумтеше в ушите й.
Без да изпусне и един такт, най-възрастният от свитата на Фадауар бръкна в жилетката си и извади оттам два дълги, извити ножа, които хвърли към тавана на шатрата. Насуада гледаше как те се въртят, пленена от красотата на движението им.
Когато бе достатъчно близо, тя вдигна ръка и хвана своя нож. Опаловата дръжка парна дланта й.
Фадауар също улови оръжието си.
После дръпна левия си ръкав над лакътя. Насуада проследи движението му и огледа предмишницата му. Ръката му бе дебела и мускулеста, ала тя знаеше, че това е маловажно; атлетичността нямаше да му помогне да спечели това съревнование. Онова, което търсеше, бяха издайническите резки, които, ако ги имаше, щяха да бъдат от вътрешната страна на ръката му.
Видя пет.
„Пет! — помисли си сепнато. — Толкова много!“. Самоувереността й се разклати, докато гледаше доказателството за уменията на вожда. Единственото, което я спаси да не изгуби самообладание, бе предсказанието на Елва: момичето бе казало, че тя ще победи. Насуада се вкопчи в спомена, сякаш бе единственото й дете. „Каза, че мога да го направя, значи ще успея да надвия Фадауар… Трябва да успея!“
Тъй като вождът бе отправил предизвикателството, той беше първи. Фадауар вдигна лявата си ръка с дланта нагоре. Допря лъскавото като огледало острие на ножа точно под сгъвката на лакътя и направи напречна резка. Кожата му се разцепи като презрял плод и от среза бликна алена кръв.
Той впи очи в Насуада.
Тя се усмихна и постави собствения си нож върху ръката си. Металът бе студен като лед. Това бе изпитание на волята, което показваше кой може да понесе повече срязвания. Смяташе се, че който се стреми да стане вожд на племе или дори военачалник, трябва да може да понесе повече болка от всеки друг в името на народа си. Иначе как биха могли племената да вярват на водачите си, че ще поставят общите интереси пред собствените си егоистични желания? Според Насуада тази практика насърчаваше склонността към крайности, ала тя разбираше, че ритуалът печели доверието на хората. Въпреки че Изпитанието на Дългите ножове бе характерно само за тъмнокожите племена, победата й над Фадауар щеше да заздрави авторитета й сред Варден, а също и — както се надяваше — сред последователите на крал Орин.
Тя бързо отправи молитва за сила към богинята-богомолка Гокукара, а после прокара ножа по ръката си. Острата стомана сряза кожата толкова лесно, че трябваше да внимава да не проникне твърде дълбоко. Потрепери от усещането. Искаше й се да захвърли ножа, да стисне раната и да изкрещи.
Не направи нищо такова. Отпусна мускулите си; ако ги напрегнеше, щеше да боли повече. Продължи да се усмихва, докато острието бавно нараняваше тялото й. Порязването трая само три секунди, ала в тези секунди възмутената й плът нададе хиляди вопли, всеки от които почти я накара да спре. Когато свали ножа, забеляза, че макар и чернокожите воини още да удряха барабаните си, тя не чуваше нищо друго, освен собствения си пулс.
После Фадауар се поряза за втори път. Жилите на врата му се издуха, а една вена пулсираше, сякаш щеше да се пръсне, докато ножът прокарваше кървавата си пътека.
Насуада видя, че отново е неин ред. Знанието за това, което я очакваше, само подсили страха й. Инстинктът й за самосъхранение — който й бе служил толкова добре във всички други случаи — се съпротивляваше на заповедите, които даваше на ръцете си. Тя отчаяно се съсредоточи върху желанието си да запази Варден и да отхвърли Галбаторикс: двете каузи, на които бе посветила цялото си същество. В ума си видя баща си, Йормундур, Ерагон и хората от Варден и си помисли: „За тях! Правя го за тях. Била съм родена, за да служа и ще служа по този начин“.
Насуада направи разреза.
Миг по-късно Фадауар се поряза за трети път, а после тя го последва.
Четвъртата резка се появи скоро.
И петата.
Странна летаргия обхвана младата жена. Толкова много й се спеше и й беше студено. Изведнъж си даде сметка, че търпимостта на болка може и да не бъде толкова решаваща за изпитанието, колкото това кой ще припадне пръв от загуба на кръв. Тънки струйки се стичаха по китката и пръстите й и капеха в кална локвичка до краката й. Подобна, но по-голяма локва се бе образувала около ботушите на Фадауар.
Редицата зейнали червени прорези на ръката на вожда напомни на Насуада за хрилете на риба и тази мисъл по някаква причина й се стори ужасно смешна; трябваше да прехапе езика си, за да не се засмее.
Фадауар изкрещя и се поряза за шести път.
— Да те видим как ще направиш това, смотана вещице! — извика той над шума на барабаните и падна на едно коляно.
Тя го стори.
Вождът потрепери, докато преместваше ножа си от дясната в лявата ръка; традицията повеляваше не повече от шест разреза на една ръка, защото иначе бе опасно за вените и сухожилията близо до китката. Когато Насуада повтори движението му, крал Орин скочи помежду им и каза:
— Спрете! Няма да допусна това да продължи. Ще се самоубиете.
Той посегна към Насуада, а после отскочи, когато тя замахна с ножа към него.
— Не се месете — изръмжа през зъби младата жена.
Сега Фадауар започна разреза на дясната си ръка. Мускулите му бяха напрегнати и от раната бликнаха струйки кръв. „Той се стяга“ — осъзна тя. Надяваше се тази грешка да е достатъчна, за да го пречупи.
Насуада не можа да се сдържи и нададе безмълвен вик, когато ножът сряза кожата й. Острието пламтеше, сякаш бе нажежена до бяло жица. По средата на разреза лявата й ръка потрепери. В резултат на това острието се изви, оставяйки дълга и назъбена рана, двойно по-дълбока от другите. Дъхът й секна, докато се опитваше да понесе агонията. „Не мога да продължа — помисли си тя. — Не мога… не мога! Твърде много боли. Предпочитам да умра… О, нека всичко това свърши!“ Изпита известно облекчение от тези отчаяни вопли, но дълбоко в сърцето си знаеше, че никога няма да се предаде.
Фадауар посегна за осми път с ножа към ръката си и го задържа на половин сантиметър от черната си кожа. Остана така, докато потта се стичаше в очите му, а от раните му капеха рубинени сълзи. Изглеждаше сякаш смелостта го е напуснала, ала после той изръмжа и с бързо движение поряза ръката си.
Колебанието му вдъхна нови сили на Насуада. Обзе я възбуда, която превърна болката й почти в удоволствие. Тя повтори действието на противника си, а после, тласкана от внезапна незаинтересованост за здравето си, отново спусна ножа.
— Да те видим как ще направиш това — прошепна младата жена.
Перспективата да се пореже два пъти последователно — веднъж, за да повтори бройката на Насуада, и втори път, за да продължи съревнованието, — изглежда, изплаши Фадауар. Той примигна, облиза устни и три пъти намести дръжката на ножа, преди да го вдигне над ръката си.
Езикът му се стрелна навън и отново навлажни устните му.
Лявата му ръка се разтресе от спазъм и ножът падна от изкривените му пръсти, забивайки се в земята.
Той го вдигна. Под робата гърдите му се вдигаха и спускаха с невероятна бързина. Вождът допря острието до ръката си и на нея веднага изби капка кръв. Фадауар стисна зъби, брадата му потрепери, а после и цялото му тяло, той се преви надве и притисна ранените си ръце към корема.
— Предавам се — каза тихо.
Барабаните спряха.
Последвалата тишина трая само миг, преди крал Орин, Йормундур и всички наоколо да изпълнят шатрата с възгласите си.
Насуада не им обърна внимание. Тя се пресегна зад гърба си, напипа трона и се строполи в него, бързайки да седне, преди коленете й да омекнат и да падне. Опита се да остане в съзнание, докато зрението й се замъгляваше и пред очите й заиграха ярки петънца; последното, което искаше, бе да припадне пред воините от своя народ. Нежно докосване по рамото я накара да осъзнае, че Фарика стои до нея и държи в ръцете си превръзки.
— Милейди, може ли да се погрижа за вас? — попита прислужницата с разтревожен, но колеблив глас, сякаш не бе сигурна как ще реагира Насуада.
Младата жена кимна утвърдително.
Когато Фарика започна да превързва ръцете й с ленените ленти, Наако и Рамусева се приближиха. Те се поклониха и Рамусева каза:
— Никога преди не се е случвало някой да понесе толкова много разрези в Изпитанието на Дългите ножове. И двамата с Фадауар доказахте на какво сте способни, ала вие сте безспорният победител. Ще разкажем на народа си за подвига ви и хората ще ви отдадат верността си.
— Благодаря ви — отвърна Насуада. После затвори очи, защото пулсирането в ръцете й се усили.
— Милейди.
Около себе си чуваше приглушена смесица от звуци, които не си даваше труд да разбере, предпочитайки, вместо това, да се вглъби в себе си, където болката не бе така остра и страшна. Тя потъна в утробата на безбрежно черно пространство, озарено от безформени петна с постоянно менящ се цвят.
Отдихът й бе прекъснат от гласа на Триана, когато магьосницата каза:
— Спри това, слугиньо, и свали превръзките, за да мога да излекувам господарката ти.
Насуада отвори очи и видя Йормундур, крал Орин и Триана, наведени над нея. Фадауар и хората му бяха напуснали палатката.
— Не — каза тя.
Групата я изгледа изненадано, а после Йормундур заговори:
— Насуада, мислите ви са замъглени. Изпитанието приключи. Не е нужно да търпите повече тези рани. А и трябва да спрем кървенето.
— Фарика се справя достатъчно добре. Ще повикам лечител, който да зашие раните и да приготви мехлем, който да намали възпалението. Това е всичко.
— Но защо!
— Изпитанието на Дългите ножове изисква участниците да оставят раните си да заздравеят по естествен начин. Иначе няма да сме изпитали истинската степен на болката, която съдържа то. Ако наруша това правило, Фадауар ще бъде обявен за победител.
— Ще ми позволите ли поне да намаля страданието ви? — попита Триана. — Зная няколко магии, които могат да премахнат всяка болка. Ако се бяхте консултирали предварително с мен, щях да направя така, че да можете да си отрежете цялата ръка, без да ви трепне окото.
Насуада се засмя и отпусна назад глава, чувствайки се леко замаяна.
— Отговорът ми и тогава щеше да е същият като сега: измамата е непочтена. Трябваше да спечеля изпитанието без нея, така че никой повече да не оспори водачеството ми.
С непоносимо мек тон крал Орин попита:
— Ами ако бяхте изгубили?
— Не можех да загубя. Дори и да трябваше да умра, никога не бих позволила Фадауар да получи водачеството на Варден.
Орин я изгледа мрачно в продължение на няколко дълги секунди.
— Вярвам ви. Но струва ли верността на племената такава огромна жертва? Не сте толкова обикновена, че да можем да ви заменим лесно.
— Верността на племената? Не. Но това ще има по-голям ефект, както би трябвало да знаете. Ще помогне да обединим силите си. А тази награда си струва да изтърпя някоя и друга рана.
— Кажете ни, моля ви, какво щяха да спечелят Варден, ако бяхте умрели днес? Тогава нямаше да има никаква полза. Те щяха да бъдат обезсърчени, щеше да настъпи хаос и вероятно щяха да бъдат победени.
Винаги когато пиеше вино, медовина или особено силен алкохол, Насуада много внимаваше за думите и движенията си, защото дори и да не го забележеше веднага, знаеше, че алкохолът влошава преценката и координацията й, а не искаше да се държи неподобаващо или да дава на другите предимство в отношенията им с нея.
В момента беше пияна от болка и по-късно осъзна, че е трябвало да внимава при разговора си с Орин, сякаш е изпила три кани джуджешка медовина от къпинов мед. Ако го бе сторила, добре развитото й чувство за такт щеше да я възпре да отвърне:
— Безпокоите се като стара баба, Орин. Трябваше да направя това и вече е сторено. Безсмислено е да се тръшкаме сега… Поех риск, да. Но не можем да надвием Галбаторикс, ако не вървим по самия ръб на пропастта. Вие сте крал. Би трябвало да разбирате каква опасност поема човек, когато той — или тя — има дързостта да решава съдбините на други хора.
— Разбирам го много добре — изръмжа Орин. — Семейството ми защитава Сурда от посегателствата на Империята всеки ден от поколения насам, докато Варден просто се криеха във Фардън Дур и се възползваха от гостоприемството на Хротгар.
Одеждите му се развяха след него, когато той се обърна рязко и излезе от шатрата.
— Не се справихте добре с това, милейди — отбеляза Йормундур.
Насуада се намръщи от болка, докато Фарика стягаше превръзките й.
— Зная — каза тя, останала без дъх. — Утре ще се погрижа за накърнената му гордост.