Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (38)

Послание в огледалото

Утринното слънце огряваше Сапфира и я изпълваше с приятна топлина.

Тя лежеше на гладка, каменна плоча, която се издигаше на няколко метра над празната палатка на Ерагон. След нощния полет наоколо в търсене на позициите на императорската армия — както правеше всяка нощ, откакто Насуада бе изпратила Ерагон в голямата куха планина Фардън Дур — сега се чувстваше сънлива. Мисиите бяха нужни, за да се прикрие отсъствието на нейния Ездач, но тази рутина я изтощаваше, защото макар и мракът да не криеше ужаси за нея, тя не беше нощен ловец и не й се нравеше да върши подобно нещо така редовно. Също така, понеже на Варден им трябваше много време да се местят от място на място, тя прекарваше повечето си време в летене над горе-долу един и същи пейзаж всяка нощ. Единственото вълнуващо нещо напоследък бе, когато забеляза ограничено мислещия червенолюспест Торн ниско на североизточния хоризонт предната утрин. Той обаче не се обърна, за да се изправи срещу нея, а продължи по пътя си, насочвайки се към вътрешността на Империята. Когато Сапфира докладва видяното, Насуада, Аря и елфите, изпратени от Исланзади, реагираха като ято уплашени сойки, които си крещяха една на друга, докато се щураха във всички посоки. Дори настояха Бльодгарм с черно-синята вълча козина да лети на гърба й, маскиран като Ерагон, което тя, разбира се, отказа да направи. Едно беше да позволява на елфа да поставя призрачния двойник на нейния Ездач на гърба й всеки път, когато отлиташе или се приземяваше сред Варден, ала нямаше да допусне друг, освен Ерагон, да я язди, освен ако не предстоеше битка, а може би дори и тогава.

Сапфира се прозя и протегна предния си десен крак, разпервайки пръсти. После отново се отпусна, уви опашка около тялото си и намести глава върху лапите си, докато в ума й витаеха мисли за сърни и друга плячка.

Не след дълго чу трополене на крака, когато някой притича през лагера към свилата криле червена платнена какавида на Насуада. Тя не обърна голямо внимание на звука — пратениците постоянно тичаха напред-назад.

Точно когато се унасяше, чу да притичва друг воин, а след малко и още двама. Без да отваря очи, драконката подаде връхчето на езика си от устата си и вкуси въздуха. Не усети необичайни миризми. Реши, че тревогата едва ли заслужава вниманието й, и се унесе в сънища за гмуркане в хладко, зелено езеро и риболов.

 

 

Събудиха я гневни крясъци.

Тя не се размърда, докато слушаше как голямо количество кръглоухи двукраки спореха помежду си. Бяха твърде далече, за да различи думите им, ала тонът на гласовете им й подсказа, че са достатъчно ядосани, за да са готови да убиват. Понякога сред Варден избухваха препирни, както при всяко голямо стадо, но никога преди не бе чувала толкова много двукраки да спорят така дълго и яростно.

В основата на черепа й се появи глухо туптене, докато крясъците им се усилваха. Тя прокара нокти по камъка под нея и с остро скърцане около тях се появиха тънки ивици ситен кварц.

„Ще преброя до тридесет и три — помисли си Сапфира — и ако не спрат дотогава, по-добре да се надяват, че каквото и да ги е разтревожило, не си струва да нарушат заради него покоя на една дъщеря на вятъра!“

Обаче когато стигна до двадесет и седем, двукраките замлъкнаха.

„Най-сетне!“

Намествайки се по-удобно, Сапфира се приготви да се върне към нужната й дрямка.

Иззвънтя метал, зашумоляха дрехи, обути в кожа крака затопуркаха глухо по земята и ясно различимата миризма на тъмнокожата жена-воин Насуада се понесе към Сапфира.

„Сега пък какво?“ — зачуди се тя и за момент обмисли дали да не изреве, за да се разбягат всички ужасени и да я оставят на мира.

Отвори едното си око и видя водачката на Варден и шестимата й стражи да се приближават към нея. В долната част на каменната плоча Насуада нареди на стражите си да останат там при Бльодгарм и другите елфи — които тренираха на малка полянка — и се качи сама.

— Привет, Сапфира — каза тъмнокожата жена.

Беше облечена в червена рокля и цветът изглеждаше неестествено ярък на фона на зелените листа на ябълковите дървета зад нея. Отблясъци от люспите на Сапфира изпъстряха лицето й.

Драконката примигна веднъж. Не изпитваше нужда да отвръща с думи.

След като се огледа, Насуада пристъпи по-близо до главата й и прошепна:

— Трябва да говоря с теб насаме. Ти можеш да влезеш в ума ми, но аз не мога да достигна твоя. Би ли разбрала от мислите ми това, което имам нужда да ти кажа?

Сапфира проникна с ума си в напрегнатото и твърде изморено съзнание на жената, остави раздразнението си от това, че й пречат да спи, да залее водачката на Варден, а после каза:

— Ако реша да го направя, мога, но никога не бих го сторила без твое позволение.

— Естествено — отвърна Насуада. — Разбирам.

В началото драконката не видя нищо, освен разфокусирани образи и емоции: бесилка с празен клуп, кръв по земята, ръмжащи лица, ужас, умора и под повърхността — мрачна решителност.

— Прости ми — каза Насуада. — Сутринта беше изморителна. Ако мислите ми блуждаят твърде много, моля те, изтърпи ме.

Сапфира примигна отново.

— Какво е разбунило толкова Варден? Група мъже ме събудиха от съня ми с гневния си грак, а преди това чух необичайно много пратеници да тичат из лагера.

Насуада стисна устни и извърна лице от драконката, като скръсти ръце и обгърна с шепи заздравяващите си предмишници. Окраската на ума й стана черна като среднощен облак, пълна с намеци за смърт и насилие. След необичайно дълга пауза тя отговори:

— Един от Варден, мъж на име Отмунд, се е промъкнал в лагера на ургалите миналата нощ и е убил трима от тях, докато са спели край огъня си. Те не са успели да го заловят тогава, но тази сутрин той се е хвалил пред цялата армия с подвига си.

— Защо го е направил? — попита Сапфира. — Да не би ургали да са избили семейството му?

Насуада поклати отрицателно глава.

— Почти ми се иска да бяха, защото тогава ургалите не биха се разгневили толкова. Отмъщението е нещо, което разбират. Не, това е странната част — Отмунд ги мрази само защото са ургали. Никога не са му сторили нищо лошо, нито на роднините му и все пак ги ненавижда с всяка частица от тялото си. Или поне такова усещане добих след разговора си с него.

— Как ще се оправиш с това?

Насуада отново погледна Сапфира и в очите й се четеше огромна тъга.

— Той ще бъде обесен за престъплението си. Когато приех ургалите във Варден, обявих, че всеки, който нападне някой от тях, ще бъде наказан така, сякаш е нападнал друг човек. Не мога да отстъпя от думата си сега.

— Съжаляваш ли за обещанието си?

— Не. Хората трябваше да знаят, че няма да търпя подобни деяния. Иначе щяха да се обърнат срещу ургалите в същия ден, в който сключихме договора си с Нар Гарцвог. Сега обаче трябва да им покажа, че наистина съм била сериозна. Ако не го направя, ще има още повече убийства, а после ургалите ще поемат нещата в свои ръце и двете ни раси отново ще се хванат за гушите. Редно е Отмунд да умре за убийството на ургалите и за престъпването на заповедта ми, но Варден изобщо няма да харесат това. Пожертвах собствената си плът, за да спечеля верността им, но сега те ще ме намразят за обесването му… Ще ме намразят за това, че слагам знак на равенство между живота на ургалите и този на хората.

Насуада отпусна ръце и придърпа надолу ръкавите си.

— И не мога да кажа, че това ми харесва повече, отколкото на тях. Въпреки опитите ми да се държа с ургалите открито, честно и като с равни, както щеше да постъпи баща ми, не мога да забравя как те го убиха. Не мога да забравя гледката на всички онези ургали, които колеха Варден по време на битката за Фардън Дур. Не мога да не си спомням множеството истории, които съм чувала като дете, за ургали, спускащи се от планините, за да избиват невинни хора в леглата им. Те винаги са били чудовищата, от които сме се бояли, а сега аз съм обвързала съдбата ни с тяхната. Не мога да не си спомням всичко това, Сапфира, и осъзнах, че се чудя дали съм взела правилното решение.

— Не можеш да не си човек — каза Сапфира, в опит да я успокои. — И все пак не е нужно да се съобразяваш сляпо с онова, в което вярват другите около теб. Можеш да надраснеш ограниченията на своята раса, ако имаш волята. Ако събитията от миналото ни учат на нещо, то е, че именно кралете, кралиците и другите водачи, които са обединили различните раси, са допринесли най-много за благото на Алагезия. Трябва да се пазим от кавгите и гнева, а не от близостта с онези, които са били наши врагове. Помни недоверието си към ургалите, защото те са го заслужили, но помни също, че някога джуджетата и драконите са се обичали не повече, отколкото хората и ургалите. Някога драконите са се борили и с елфите и са щели да ги изтребят до крак, ако са можели. Някога тези неща са се случвали, но вече не, защото личности като теб са имали смелостта да изоставят миналата омраза и да изковат връзки на приятелство там, където такива не е имало досега.

Насуада притисна чело в челюстта на Сапфира и каза:

— Много си мъдра.

Развеселена, драконката вдигна глава от лапите си и докосна с муцуна младата жена по челото.

— Говоря истината, както я виждам, нищо повече. Ако това е мъдрост, тогава можеш да се възползваш от нея. Но аз мисля, че ти притежаваш мъдростта, от която се нуждаеш. Екзекуцията на Отмунд може и да не зарадва Варден, но ще е нужно много повече, за да прекърши предаността им към теб. Освен това съм сигурна, че можеш да измислиш начин да ги умилостивиш.

— Да — каза Насуада и избърса с пръсти ъгълчетата на очите си. — Ще се наложи, струва ми се. — После тя се усмихна и цялото й лице се промени. — Но не заради Отмунд дойдох при теб. Ерагон току-що се свърза с мен и ме помоли да ти предам да отидеш при него във Фардън Дур. Джуджетата…

Сапфира изпъна шия и изрева към небето, избълвайки огнен стълб към облаците. Водачката на Варден залитна назад, докато всички други наоколо замръзнаха на място и зяпнаха дракона. Сапфира се изправи на крака, разтърси се от главата до опашката, забравила умората си, и разпери криле в подготовка за полет.

Стражите на Насуада понечиха да тръгнат към нея, но тя им махна с ръка да спрат. Струйка дим я обгърна и тя прикри носа си с ръкава си и се разкашля.

— Ентусиазмът ти е възхитителен, Сапфира, но…

— Ранен ли е? — попита драконката.

Когато Насуада се поколеба, я изпълни тревога.

— Жив и здрав е — отвърна накрая младата жена. — Обаче е имало… инцидент… вчера.

— Какъв инцидент?

— Бил е нападнат заедно със стражите си.

Сапфира остана неподвижна, докато Насуада й разказваше всичко, което Ерагон бе обяснил по време на разговора им. След това драконката оголи зъби.

— Дургримст Аз Свелдн рак Ануин трябва да са благодарни, че не съм била с Ерагон; аз нямаше да ги оставя да избягат толкова лесно, след опита да го убият.

Водачката на Варден отвърна с лека усмивка:

— Точно поради тази причина вероятно е по-добре, че беше тук, а не там.

— Вероятно — призна Сапфира, а после издиша облак горещ дим и размаха опашка. — Не съм изненадана обаче. Винаги така става — когато двамата с Ерагон се разделим, някой го напада. Вече не смея да го изгубя от поглед за повече от няколко часа.

— Той е напълно способен да се отбранява.

— Така е, но на враговете ни също не им липсва умение. — Нетърпелива, драконката се размърда и разпери криле още по-широко. — Насуада, нямам търпение да потеглям. Има ли нещо друго, което трябва да зная?

— Не — отвърна водачката на Варден. — Лети бързо и уверено, Сапфира, но не се бави, щом пристигнеш във Фардън Дур. Щом напуснеш лагера ни, ще разполагаме с не повече от няколко дни, преди Империята да осъзнае, че не съм ви пратила с Ерагон на кратко разузнаване. Галбаторикс може да реши да ни нападне, докато ви няма, а може и да не реши, но всеки час, в който отсъствате, само ще увеличава тази вероятност. Също така много ми се иска да сте с нас, когато атакуваме Фейнстер. Можем да завземем града и без вас, но ще ни струва много повече жертви. Накратко, съдбата на Варден отново зависи от твоята бързина.

— Ще бъдем бързи като буреносен вятър — увери я Сапфира.

След това Насуада се сбогува с нея и слезе от каменната плоча, а Бльодгарм и останалите елфи дотичаха до драконката, за да завържат на гърба й неудобната кожена кръпка, на която седеше Ерагон, и да напълнят дисагите с храна и снаряжение, които обикновено носеше, когато летеше със своя Ездач. Тя нямаше да се нуждае от тях — дори нямаше да може да ги стигне, — но за да се поддържа измамата, трябваше да ги носи. Когато приключиха, Бльодгарм сложи ръка пред гърдите си в елфическия жест за проява на уважение и каза на древния език:

— Лек път, Сапфира Ярколюспеста. И нека двамата с Ерагон се върнете невредими.

— Довиждане, Бльодгарм.

Тя изчака, докато елфът със синьо-черна вълча козина създаде призрачния двойник на Ездача й и той излезе от палатката на Ерагон, за да се качи на гърба й. Не усети нищо, когато нематериалното привидение стъпи от левия й преден крак върху рамото й. Щом Бльодгарм й кимна, че то е на мястото си, Сапфира вдигна криле, докато те почти се допряха над главата й, а после скочи напред от ръба на каменната плоча.

Докато падаше към сивите палатки под нея, тя спусна криле надолу и се оттласна далече от чупещата кости земя. Обърна се в посоката на Фардън Дур и започна да се издига към слоя рядък и студен въздух високо горе, където се надяваше да открие стабилен вятър, който да й помогне при пътуването.

Сапфира направи кръг над гористия речен бряг, където Варден бяха избрали да спрат за през нощта, и потрепери от свирепа радост. Вече не трябваше да чака, докато Ерагон се излагаше на риск без нея! Не й се налагаше да прекарва цялата нощ в полети над едни и същи участъци земя! И вече онези, които желаеха да наранят другаря на ума и сърцето й, нямаше да могат да избягнат гнева й! Разтваряйки челюсти, тя изрева радостно и уверено към света, приканвайки всички богове да предизвикат нея — дъщерята на Йормунгр и Вервада, два от най-великите дракони на своята епоха.

Когато се намираше на повече от миля над Варден и силният югозападен вятър я притисна, Сапфира се изравни с въздушния поток и му позволи да я изтласка напред, като се понесе над окъпаната от слънцето земя.

Изпращайки мислите си пред себе си, тя каза:

— Идвам, малки мой!