Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (55)

Сбогуване

От дома на Руньон Сапфира и Ерагон отлетяха до дървесната си къща. Младежът събра вещите си от леглото, оседла драконката и се настани на обичайното си място между раменете й.

— Преди да идем до зъберите Тел’наир, има още нещо, което трябва да свърша в Елесмера — каза той.

— Нужно ли е?

— Няма да намеря покой, ако не го сторя.

Сапфира скочи от площадката на дървесния дом. Тя се понесе на запад, докато сградите не започнаха да се разреждат, а после се снижи, за да се приземи меко на една тясна, покрита с мъх, пътека. След като помолиха да ги упъти един елф, седящ сред клоните на близко дърво, двамата продължиха пеша пътя си през гората, докато не стигнаха до едностайна къщичка, израснала от ствола на една ела, която бе наклонена под остър ъгъл, сякаш я притискаше постоянен ураганен вятър.

Вляво от къщата се издигаше малък насип, с няколко стъпки по-висок от Ерагон. Струйка вода се стичаше от върха му и се събираше в бистро езерце, преди, лъкатушейки, да продължи към дълбините на гората. Около езерцето растяха бели орхидеи. Един дебел корен се подаваше от земята между стройните цветя, а върху него, кръстосал крака, седеше Слоун.

Ездача затаи дъх, за да не издаде присъствието си на касапина.

Мъжът носеше роба в кафяво и оранжево, ушита по елфическата мода. Около главата му бе вързана тънка ивица черен плат, която скриваше зеещите ями на мястото на очите му. В скута си държеше парче сухо дърво, което дялкаше с малък извит нож. Бръчките по лицето му бяха много повече, отколкото Ерагон помнеше, а на ръцете и дланите му личаха нови белези.

— Чакай тук — каза младежът на Сапфира и се плъзна от гърба й.

Когато Ездача го приближи, Слоун спря работата си и наклони глава на една страна.

— Махайте се — изхриптя той.

Несигурен как да реагира, Ерагон спря на място и не продума.

Мускулите по челюстта на касапина се стегнаха, но той дялна още няколко люспи от дървото, а после почука с ножа си по корена и каза:

— Проклети да сте. Не можете ли да ме оставите сам с нещастието ми за няколко часа? Не искам да слушам никакви бардове и разказвачи и колкото и пъти да ме питате, няма да промените решението ми. А сега се махайте. Да ви няма.

В Ездача се надигнаха жалост и гняв, а също и усещане за нередност, като видя мъжа, с когото бе израснал и от когото често се бе боял почти толкова, колкото го бе мразил, докаран до това състояние.

— Удобно ли ти е? — попита той на древния език, придавайки на гласа си лек и весел тон.

Слоун изръмжа с отвращение.

— Знаеш, че не говоря езика ви и не искам да го уча. Думите звънтят в ушите ми по-дълго, отколкото е редно. Ако не желаеш да говориш на езика на моя народ, изобщо недей да ми приказваш.

Въпреки думите на Слоун, Ерагон не повтори въпроса си на общия им език, нито пък си тръгна.

Касапинът изруга и продължи да дялка. На всеки няколко движения прокарваше палец по повърхността на дървото, за да усети докъде е стигнал. Изминаха няколко минути, а после Слоун каза по-меко:

— Прави бяхте, когато имам нещо, което да майсторя с ръцете си, мислите ми се успокояват. Понякога… понякога почти мога да забравя какво съм изгубил, но спомените винаги се връщат и имам чувството, че се давя с тях… Радвам се, че наточихте ножа. Ножовете на един мъж трябва винаги да са остри.

Ездача го погледа още около минута, а после му обърна гръб и се върна при Сапфира. Докато се качваше на седлото, той каза:

— Слоун не изглежда много променен.

— Не можеш да очакваш да стане друг човек за толкова кратко време — отвърна Сапфира.

— Не, но се надявах да е помъдрял малко тук, в Елесмера, и може би да е започнал да съжалява за престъпленията си.

— Ако не желае да признае грешките си, Ерагон, нищо няма да го принуди. Във всеки случай ти стори всичко по силите си за него. Сега той трябва да намери начин да се примири със съдбата си. Ако не може, тогава нека търси утеха в гроба.

От поляната до къщурката на Слоун Сапфира се понесе към небето над околните дървета и се насочи на север към зъберите Тел’наир, махайки с криле колкото можеше по-силно и бързо. Утринното слънце бе изгряло над хоризонта и лъчите му караха короните на дърветата да хвърлят дълги сенки, които приличаха на лилави знамена, сочещи на запад.

Спуснаха се на поляната до боровата къща на Оромис, където Глаедр и старият елф ги очакваха. Ерагон с удивление видя, че Глаедр носи седло между два от огромните шипове на гърба си, а Оромис е облечен в тежка пътническа роба в синьо и зелено, над която носеше златна люспеста броня, както и златни налакътници. Висок щит във формата на диамант бе провесен на гърба му, а в свивката на лявата си ръка държеше архаичен шлем. На кръста си бе препасал меча с цвят на бронз, Наеглинг.

Сапфира се приземи, разлюлявайки тревата с вятъра от крилете си. Тя стрелна език, за да вкуси въздуха, докато Ерагон слизаше на земята.

— С нас ли ще дойдете при Варден? — попита драконката. Връхчето на опашката й трепереше от възбуда.

— Ще летим с вас до покрайнините на Ду Велденварден, но там пътищата ни се разделят — отвърна Оромис.

Разочарован, младият Ездач попита:

— После ще се върнеш ли в Елесмера?

Елфът поклати глава.

— Не, Ерагон. Оттам ще продължим към град Гил’еад.

Сапфира изсъска от изненада — чувство, което младежът споделяше.

— Защо към Гил’еад? — възкликна удивено той.

— Защото Исланзади и армията й са потеглили натам от Сеунон и се готвят да обсадят града — отвърна Глаедр. Странните бляскави структури на съзнанието му се докоснаха за миг до ума на Ерагон.

— Но нали вие с Оромис искахте да криете съществуването си от Империята? — попита Сапфира.

Елфът затвори очи за момент, а изражението му стана неразгадаемо.

— Времето за криене отмина, Сапфира. Двамата с Глаедр ви научихме на всичко, което можахме, за краткото време, което имахме. Това е нищожно образование в сравнение с онова, което ние получихме някога, но предвид обстоятелствата, имаме късмет, че успяхме да ви научим и на толкова. Двамата с Глаедр смятаме, че сега вие знаете всичко, което ви е нужно, за да надвиете Галбаторикс.

И понеже е малко вероятно да имате възможност да се върнете отново тук, преди тази война да приключи, а и понеже е още по-малко вероятно да се появят нов дракон и Ездач, които да обучаваме, докато Галбаторикс е още жив, решихме, че няма причина да оставаме скрити в Ду Велденварден. По-важно е да помогнем на Исланзади и Варден да отхвърлят краля, отколкото да стоим бездейно в гората, докато чакаме друг Ездач или дракон да ни потърси.

Когато Галбаторикс научи, че сме живи, това ще подкопае увереността му, защото няма да знае дали и други Ездачи и дракони не са оцелели при опита му да ги изтреби. Освен това знанието за нашето съществуване ще повдигне духа на джуджетата и Варден и ще подкопае ефекта, който имаха Муртаг и Торн, когато се появиха над Пламтящите равнини. А може и да увеличи броя на доброволците, които ще се присъединят към Насуада, от Империята.

Ерагон погледна към Наеглинг и каза:

— Нали не възнамеряваш да влизаш в битка, учителю?

— А защо не? — попита Оромис и наклони глава на една страна.

Младежът не искаше да обиди стария елф и затова не знаеше как точно да отговори. Накрая каза:

— Прости ми, учителю, но как ще се биеш, след като не можеш да правиш магии, изискващи голяма енергия? Ами спазмите, които понякога получаваш? Ако те поразят точно насред битка, това ще се окаже фатално.

Оромис отвърна:

— Както вече би следвало да знаеш, обикновената сила не решава кой ще победи в един магически дуел. И въпреки това аз имам цялата сила, от която се нуждая, тук, в камъка на меча ми. — И той се пресегна и постави дясната си длан върху жълтия диамант, който оформяше ефеса на Наеглинг. — В продължение на повече от сто години двамата с Глаедр складирахме всяка частица от излишната ни сила в този диамант, а и други са добавяли своята — два пъти седмично неколцина елфи от Елесмера ме посещаваха и прехвърляха колкото могат от енергията си в кристала, без това да ги убие. Количеството, което в момента се съдържа в него, е огромно, Ерагон. Мога да преместя цяла планина, ако пожелая. Така че няма да имам проблем да защитавам себе си и Глаедр от мечове, копия и стрели или дори от някой камък, запратен от катапулт. Що се отнася до гърчовете, в камъка на Наеглинг има вградени определени заклинания, които ще ме предпазят, ако не мога сам да се погрижа за себе си на бойното поле. Тъй че и сам виждаш, Ерагон, двамата с Глаедр далеч не сме безпомощни.

Младежът смутено сведе глава и промърмори:

— Да, учителю.

Изражението на Оромис се смекчи.

— Оценявам загрижеността ти, Ерагон, и ти имаш право да си загрижен, защото войната е опасно начинание и дори най-опитният воин може да намери смъртта си в ожесточено сражение. Нашата кауза обаче е достойна. Ако двамата с Глаедр отиваме към своя край, то го правим доброволно, защото със саможертвата си ще помогнем за освобождаването на Алагезия от сянката на тиранията на Галбаторикс.

— Но ако загинете — каза младежът, чувствайки се съвсем малък, — и все пак успеем да убием краля и да освободим последното драконово яйце, кой ще обучи новия дракон и неговия Ездач?

Оромис го изненада, като го стисна за рамото.

— Ако това стане — каза елфът със сериозно лице, — тогава отговорността ще бъде твоя и на Сапфира да въведете новите дракон и Ездач в правилата на нашия орден. О, не изглеждай толкова изплашен, Ерагон. Няма да си сам в това начинание. Без съмнение Исланзади и Насуада ще се погрижат най-мъдрите учени от двете ни раси да ти помагат.

Младежът изпита странно безпокойство. Често бе копнял да го третират като възрастен, ала въпреки това не се чувстваше готов да заеме мястото на Оромис. Струваше му се грешно дори да размишлява за това. За пръв път разбра, че един ден ще стане част от по-старото поколение и че когато това се случи, няма да има ментор, на когото да разчита за напътствия. Гърлото му се стегна.

Оромис пусна рамото му и посочи Бризингър, който младият Ездач още стискаше в ръце.

— Цялата гора потрепери, когато Сапфира събуди дървото Меноа, и половината елфи в Елесмера се свързаха с мен и Глаедр с неистови молби да му отидем на помощ. Нещо повече, трябваше да се намесим във ваша защита пред Гилдериен Мъдрия, за да му попречим да ви накаже за насилствените ви методи.

— Няма да се извинявам — заяви Сапфира. — Нямахме време да чакаме да проработи по-нежното убеждение.

Оромис кимна.

— Разбирам и не те критикувам. Исках само да сте наясно с последиците от действията си.

По негова молба Ерагон му подаде новоизкования меч и подържа шлема на учителя си, докато елфът разглеждаше оръжието.

— Руньон е надминала себе си — обяви Оромис. — Малко оръжия, мечове или други могат да се мерят с това. Имаш късмет да притежаваш толкова впечатляващо острие, Ерагон. — Една от веждите на елфа се повдигна леко, когато прочете глифа на острието. — Бризингър… много подходящо име за меча на Драконов ездач.

— Да — каза младежът. — Но по някаква причина винаги, когато кажа името му, мечът избухва в… — той се поколеба и вместо да каже огън — което естествено беше Бризингър на древния език, — каза — … пламъци.

Веждата се вдигна още по-високо.

— Нима? Руньон имаше ли обяснение за този уникален феномен?

Докато говореше, той върна меча на притежателя му и си взе шлема.

— Да, учителю — отвърна Ерагон и му предаде двете теории на ковачката.

Когато приключи, Оромис промърмори:

— Чудя се… — погледът му се отклони от събеседника му и се насочи към хоризонта. После той поклати леко глава и отново впери очи в младежа и драконката. Лицето му стана още по-сериозно отпреди. — Боя се, че допуснах гордостта ми да говори вместо мен. Двамата с Глаедр може и да не сме безпомощни, но както ти изтъкна, не сме и напълно цели. Глаедр има раната си, а аз — моите… наранявания. Неслучайно съм наречен Сакатия, който е цял.

Нашите дефекти няма да са проблем, ако враговете ни са само смъртни хора. Дори и в сегашното си състояние с лекота можем да убием сто обикновени човека — сто или хиляда, няма да има никакво значение. Врагът ни обаче е най-ужасяващата напаст, която тази земя някога е виждала. Колкото и да не ми се иска да го призная, двамата с Глаедр сме в неизгодно положение и е много вероятно да не преживеем предстоящите битки. И двамата сме живели дълъг и плодотворен живот и мъките на вековете ни притискат, но вие двамата сте млади, свежи и пълни с надежда. Аз вярвам, че никой няма по-голям шанс от вас да убие Галбаторикс.

Елфът погледна към Глаедр и лицето му се изкриви от тревога.

— Поради тази причина, за да ви помогнем както можем, а и като предпазна мярка срещу евентуалната ни гибел, Глаедр реши с моята благословия…

— Реших да ви дам своето истинско сърце, Сапфира Ярколюспеста, Ерагон Сенкоубиец — каза Глаедр.

Удивлението на Сапфира не бе по-малко от това на Ерагон. Двамата зяпнаха величествения златен дракон, извисяващ се над тях. Накрая Сапфира каза:

— Учителю, това е чест, за която не мога да намеря думи, но… сигурен ли си, че искаш да повериш сърцето си на нас?

— Сигурен съм — отговори Глаедр и снижи огромната си глава, докато тя не стигна почти до нивото на Ерагон. — Сигурен съм, и то поради много причини. Ако държите сърцето ми, ще можете да общувате с мен и Оромис — независимо на какво разстояние сме, — а аз ще мога да ви помогна със силата си, когато изпитвате трудност. Ако пък двамата с Оромис паднем в битка, знанието и опитът ни, а също и моята сила, ще бъдат на ваше разположение. Дълго обмислях този избор и вярвам, че е правилен.

— Но ако Оромис загине — каза меко Ерагон, — наистина ли ще искаш да живееш без него като Елдунари?

Глаедр обърна глава и насочи едно от огромните си очи към него.

— Не желая да се разделям с Оромис, но каквото и да стане, ще продължа да правя всичко по силите си да сваля Галбаторикс от неговия трон. Това е целта ни и дори смъртта няма да ни отклони от нея. Мисълта да изгубиш Сапфира те ужасява, Ерагон, и с право. Ние с Оромис обаче имахме векове да се примирим с факта, че подобна раздяла е неизбежна. Независимо колко сме внимателни, ако живеем достатъчно дълго, рано или късно един от двама ни ще умре. Това не е радостна мисъл, но е истината. Такива са законите на природата.

Старият елф се размърда и добави:

— Не мога да се преструвам, че се радвам на това, но целта на живота не е да правим каквото искаме, а каквото е нужно. Това изисква от нас съдбата.

— Така че сега ви питам — каза Глаедр, — Сапфира Ярколюспеста и Ерагон Сенкоубиец, ще приемете ли моя дар и всичко, с което е обвързан?

— Приемам — отговори Сапфира.

— Приемам — отвърна и Ерагон след кратко колебание.

Тогава златният дракон отметна глава назад. Мускулите на гърдите му се стегнаха и отпуснаха няколко пъти, а гърлото му се сгърчи в конвулсии, сякаш нещо бе заседнало там. Глаедр се разкрачи и изпъна врат право напред. Всички жили и мускули по тялото му изпъкнаха под бронята на блестящите му люспи. Гърлото му продължи да се стяга и отпуска с все по-голяма бързина, докато накрая не сведе глава, така че да се изравни с Ерагон, и отвори челюсти, от които се изля горещ и лютив въздух. Младежът примижа и се опита да не отскочи назад. Когато се вгледа в дълбините на устата на Глаедр, той видя как гърлото на дракона се сви за последен път, а после между гънките кървавочервена тъкан се появи златиста светлина. Секунда по-късно един кръгъл предмет, голям около тридесет сантиметра, се плъзна по аления език на Глаедр и изхвърча от устата му толкова бързо, че Ездача едва успя да го улови.

Когато хвана хлъзгавия от слюнката Елдунари, Ерагон ахна и залитна назад, защото внезапно усети всички мисли, чувства и усещания на тялото на Глаедр. Количеството информация бе зашеметяващо, както и близостта на контакта им. Младежът го очакваше, ала все пак се шокира, осъзнавайки, че държи в ръцете си цялата същност на златния дракон.

Глаедр се отдръпна, разтърси глава, сякаш някой го е ужилил, и бързо заслони ума си от Ерагон, въпреки че младежът все още можеше да долови стрелкащите се мисли и цялостната палитра на емоциите му.

Самият Елдунари представляваше огромен златист скъпоценен камък. Повърхността му бе топла и покрита със стотици остри фасетки, които бяха различни по големина и понякога изпъкваха под странни ъгли. Центърът на истинското сърце светеше с приглушена светлина, подобна на заслонен фенер, и пулсираше с бавен и постоянен ритъм. Първоначално цветът на светлинката изглеждаше един и същ, но колкото по-дълго я гледаше Ерагон, толкова повече детайли виждаше в нея: малки течения и вихри, които се извиваха и усукваха в привидно случайни посоки, по-тъмни петънца, които почти не се движеха, и ярки проблясъци, не по-големи от връхче на топлийка, които присветваха за миг, а после потъваха в полето от светлина. Тя беше жива.

— Ето — каза Оромис и подаде на младежа здрава торба.

За облекчение на Ездача връзката му с Глаедр изчезна в мига, в който постави Елдунари в торбата и ръцете му вече не докосваха скъпоценния камък. Все още разтърсен от преживяването, той притисна покритото с плат сърце към гърдите си, смаян от знанието, че ръцете му са обвити около същността на златния дракон, и изплашен какво би се случило, ако изпусне Елдунари.

— Благодаря ти, учителю — успя да каже Ерагон и сведе глава към Глаедр.

— Ще пазим сърцето ти с живота си — добави Сапфира.

— Не! — възкликна Оромис със свиреп глас. — Не с живота си! Именно това искаме да избегнем. Не позволявайте небрежността ви да навреди на сърцето на Глаедр, но и не бива да се жертвате, за да защитите него, мен или който и да е друг. Трябва да останете живи на всяка цена, иначе всяка надежда, която имаме, ще изчезне в мрака.

— Добре, учителю — казаха Ерагон и Сапфира едновременно, той с гласа си, а тя — с мислите.

— Тъй като си се заклел във вярност на Насуада и й дължиш почтеност и подчинение, можеш да й кажеш за сърцето ми, ако се налага, но само ако се налага. В името на драконите по света, колкото и малко от нас да са останали, истината за Елдунари не трябва да става всеобщо достояние.

— А можем ли да кажем на Аря? — попита Сапфира.

— Ами на Бльодгарм и другите елфи, пратени от Исланзади да ме защитават? — добави Ерагон. — Аз ги допуснах в ума си, когато двамата със Сапфира се борихме с Муртаг. Те ще забележат присъствието ти, Глаедр, ако ни помагаш по време на битка.

— Можеш да информираш Бльодгарм и другите заклинатели за Елдунари — отговори Глаедр, — но само след като са положили пред теб клетви на древния език, че ще го пазят в тайна.

Оромис постави шлема на главата си.

— Аря е дъщеря на Исланзади и предполагам, че е редно да знае. Но също като при Насуада, не й казвай, освен ако не е абсолютно необходимо. Една споделена тайна неизменно спира да бъде тайна. Ако можете да бъдете толкова дисциплинирани, дори не мислете за сърцето, нито по принцип за истината за Елдунари, така че никой да не може да открадне информацията от умовете ви.

— Добре, учителю.

— Сега да потегляме — каза Оромис и постави чифт дебели ръкавици на ръцете си. — Чух от Исланзади, че Насуада е обсадила град Фейнстер и Варден имат огромна нужда от вас.

— Останахме твърде дълго в Елесмера — каза Сапфира.

— Може би — съгласи се Глаедр, — но времето бе прекарано добре.

Оромис се затича леко и скочи на единствения преден крак на дракона, а оттам на назъбения му гръб, където елфът се разположи в седлото и започна да пристяга каишите на краката си.

— Докато летим — извика той отвисоко на Ерагон, — можем да прегледаме списъка с истински имена, които научи по време на последното си посещение.

Младият Ездач отиде до Сапфира и внимателно се качи на гърба й. Там уви сърцето на Глаедр в едно от одеялата си и го прибра в дисагите си. После закопча краката си по същия начин като Оромис. Зад себе си усещаше постоянната пулсация на енергията, излъчвана от Елдунари.

Глаедр пристъпи към ръба на зъберите Тел’наир и разпери огромните си криле. Земята потрепери, когато златният дракон скочи напред и въздухът завибрира при първото спускане на крилете му, с което той се издигна високо над океана от дървета долу. Ерагон стисна шипа пред себе си и Сапфира последва учителя си, хвърляйки се в откритото пространство и падайки неколкостотин крачки, преди да се издигне до Глаедр.

Златният дракон пое водачеството и двамата се понесоха на югозапад. Всеки от тях движеше криле с различна скорост, ала и двамата летяха шеметно над развълнуваната гора.

Сапфира изви врат и изрева силно. Пред нея Глаедр отговори по същия начин. Свирепите им викове проехтяха в обширния небесен купол и подплашиха птиците и зверовете долу.