Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (28)

През хълмове и планини

Ерагон и Нар Гарцвог тичаха през останалата част от деня, цялата нощ и целия следващ ден, спирайки само за да пият вода и да се облекчат.

В края на втория ден Гарцвог каза:

— Огнен меч, имам нужда от храна и сън.

Ездача се облегна, задъхан, на един дънер и кимна. Той не бе искал да го каже първи, но беше също толкова гладен и изтощен, колкото и ургалът. Скоро след като напуснаха Варден, младежът откри, че макар и да бе по-бърз от Гарцвог на разстояние до пет мили, отвъд този предел издръжливостта на могъщия Кул бе равна, ако не и по-голяма от неговата.

— Ще ти помогна с лова — каза младежът.

— Това не е нужно. Запали голям огън, а аз ще донеса храна.

— Добре.

 

 

Когато ургалът се затича към буковата горичка северно от тях, Ерагон развърза каиша около кръста си и с въздишка на облекчение пусна раницата до дънера.

— Проклета броня — промърмори той. Дори и в Империята не бе тичал толкова дълго с подобен товар. Не си беше представял, че ще се окаже така тежко. Краката го боляха, стъпалата го боляха, гърбът го болеше, а когато се опита да клекне, коленете му отказаха да се свият.

Опитвайки се да игнорира болките, младежът започна да събира трева и сухи клони за огъня, които струпа върху участък камениста почва.

Двамата с Гарцвог се намираха малко на изток от най-южния край на езерото Тюдостен. Земята бе влажна и тучна, с поляни, където тревата бе избуяла почти два метра, сред които бродеха стада от елени, газели и диви биволи с извити назад рога. Ерагон знаеше, че плодородието на тази местност се дължи на планините Беор, които създаваха големите облачни маси, носещи се на много километри над равнините отвъд, които донасяха със себе си дъжд към места, които иначе щяха да са сухи като пустинята Хадарак.

Въпреки че двамата вече бяха преодолели огромно разстояние, Ездача бе разочарован от напредъка им. По пътя между река Джийт и езерото Тюдостен бяха изгубили няколко часа в криене и отклонения, за да не бъдат видени. Сега, когато езерото се намираше зад тях, той се надяваше да ускорят крачка. „Насуада не предвиди това забавяне, нали? О, не. Тя си мислеше, че ще тичам по права линия до Фардън Дур. Ха!“ Ерагон изрита един изпречил му се клон и продължи да събира дърва, като не спираше да си мърмори.

 

 

Когато Нарцвог се върна час по-късно, младежът бе разпалил голям огън и седеше пред него, загледан в пламъците и борещ се с подтика да се плъзне в будните сънища, които съставляваха почивката му. Вратът му изпука, когато вдигна глава.

Ургалът се приближи към него, стиснал трупа на охранена сърна под лявата си мишница. Той я вдигна, сякаш не тежеше повече от чувал с дрипи, и заклещи главата й между два клона на едно дърво, издигащо се на двадесетина крачки от огъня. После извади нож и започна да дере и корми трупа.

Ерагон се изправи — имаше чувството, че ставите му са се вкаменили — и закуцука към Гарцвог.

— Как я уби? — попита той.

— С прашката си — изтътна ургалът.

— На шиш ли смяташ да я изпечеш? Или вие ядете месото сурово?

Гарцвог обърна глава към него и го изгледа под извивката на левия си рог — в дълбоко разположеното му жълто око проблесна някакво неразбираемо чувство.

— Ургалите не са зверове, Огнен меч.

— Не съм казвал, че сте.

Воинът изсумтя и се върна към работата си.

— Ще отнеме твърде много време да се изпече на шиш — каза Ерагон.

— Мислех за супа, а остатъкът може да изпечем на някой камък.

— Супа? Как? Нямаме гърне.

Гарцвог се пресегна, избърса ръката си в земята и извади от кесия на колана си нещо сгънато и квадратно, което хвърли към Ездача.

Ерагон се опита да го хване, но бе толкова изморен, че пропусна и предметът падна на земята. Приличаше на изключително голямо парче пергамент. Когато го вдигна, квадратът се разтвори и той видя, че е във формата на торба, може би петдесет сантиметра широка и деветдесет сантиметра дълбока. Ръбът бе подсилен с дебела ивица кожа, върху която бяха пришити метални пръстени. Младежът обърна няколко пъти съда, удивен от мекотата му и факта, че няма шевове.

— Какво е това? — попита той.

— Стомахът на пещерна мечка, която убих, когато получих рогата си. Ако го увесиш на рамка или го сложиш в дупка, а после го напълниш с вода и пуснеш горещи камъни вътре, те ще нагорещят водата и яхнията ще стане вкусна.

— А няма ли камъните да прогорят стомаха?

— Още не са го направили.

— Омагьосан ли е?

— Няма магия. Здрав стомах.

Дъхът на Гарцвог изсвистя, когато той сграбчи бутовете на сърната от двете страни и с едно движение строши таза на две. Гръдната кост пък сряза с ножа си.

— Трябва да е била голяма мечка — отбеляза Ерагон.

Гарцвог издаде някакъв цъкащ звук.

— По-голяма беше от мен, Сенкоубиецо.

— И нея ли уби с прашката си?

— Не, удуших я със собствените си ръце. Когато си достигнал възрастта за възмъжаване и трябва да докажеш смелостта си, не са позволени оръжия. — Ургалът замълча за момент, забил ножа си до дръжката в трупа на сърната. — Повечето не се опитват да убият пещерна мечка. Повечето ловуват вълци или планински кози. Затова аз станах вожд, а повечето — не.

Ездача го остави да подготвя месото и се върна до огъня. Там изкопа дупка, която оформи около мечия стомах, а после пъхна пръчки в металните пръстени, за да го задържи на място. Събра една дузина камъни с размера на ябълки от полето наоколо и ги хвърли в средата на огъня. Докато чакаше да се нагорещят, използва магия, за да напълни две трети от стомаха с вода, а после изработи чифт клещи от парче кожа и млада върба.

Когато камъните почервеняха като череши, младежът извика:

— Готови са!

— Слагай ги вътре — отвърна Гарцвог.

Ерагон използва клещите, за да извади най-близкия камък от огъня, и го пусна в импровизираната тенджера. Облак пара се вдигна от повърхността на водата, когато камъкът я докосна. Той пусна още два в мечия стомах и водата закипя.

Ургалът се надвеси над дупката и изсипа две шепи месо във водата, а после добави към супата няколко големи щипки сол от кесията на колана си, а също и малко розмарин, мащерка и други диви билки, които бе открил по време на лова. След това постави плоска каменна плоча от едната страна на огъня. Когато и тя се нагорещи, започна да пече на нея ивици месо.

Докато храната се готвеше, Ездача и Гарцвог си издялкаха лъжици от дънера, до който младежът бе пуснал раницата си.

Тъй като бе гладен, времето му се стори по-дълго, но минаха едва няколко минути, докато яденето стане готово, и двамата ядоха като прегладнели вълци. Ерагон погълна двойно повече, отколкото смяташе, че е ял някога в живота си, а онова, което той не изяде, потъна в корема на ургала, който се хранеше като за шестима големи мъже.

След това младежът се излегна по гръб, облягайки се на лакти, и се загледа в светулките, които се появиха сред клоните на буковете, които рисуваха абстрактни картини, докато се гонеха една друга. Някъде един бухал нададе нощния си зов, мек и гърлен. Първите няколко звезди се появиха на лилавото небе.

Ерагон гледаше, без да вижда, и си мислеше първо за Сапфира, после за Аря, след това за Аря и Сапфира, а накрая затвори очи заради глухото пулсиране зад слепоочията си. Чу пукане и отново отвори очи. От другата страна на празния мечи стомах Гарцвог чистеше зъбите си със заострения край на счупена кост. Ездача спусна поглед към босите крака на ургала, който бе свалил сандалите си, преди да започнат да ядат, и с изненада забеляза, че той има по седем пръста на всяко стъпало.

— Джуджетата имат същия брой пръсти на краката — каза младежът.

Гарцвог изплю парченце месо в огъня.

— Не знаех това. Никога не съм изпитвал желание да гледам джуджешки крака.

— Не ти ли се струва странно, че ургалите и джуджетата имат по четиринадесет пръста на стъпалата, докато елфите и хората — по десет?

Дебелите устни на Гарцвог се набърчиха в ядна гримаса.

— Ние нямаме кръвна връзка с тези безроги планински плъхове, Огнен меч. Те имат четиринадесет пръста и ние имаме четиринадесет пръста. На боговете е било угодно да ни сътворят така, когато са създавали света. Няма друго обяснение.

Ерагон изсумтя в отговор и продължи да гледа светулките.

— Разкажи ми някоя история, която народът ти харесва, Нар Гарцвог.

Едрият Кул помисли за момент, а после извади костта от устата си и започна:

— Много отдавна живяла млада ургралгра на име Магара. Рогата й блестели като полиран камък, косата й се спускала до под кръста и смехът й омайвал птиците по дърветата. Ала не била красива. Била грозна. В селото й обаче живеел овен, който бил много силен. Убил четирима противници в единоборство и надвил още двадесет и трима. Ала въпреки че геройствата му спечелили уважение, той още не си бил избрал самка. Магара искала да бъде негова самка, ала той не я поглеждал, защото била грозна. И заради нейната грозота не виждал лъскавите й рога, нито дългата й коса, нито чувал прекрасния й смях. С мъка в сърцето, че воинът не я поглеждал, Магара се изкачила на най-високия връх на Гръбнака и извикала на Рахна да й помогне. Рахна е майка на всинца ни и именно тя е измислила тъкачеството и фермерството. Тя е издигнала планините Беор, докато бягала от великия дракон. Рахна с позлатените рога откликнала на молбите на Магара и я попитала защо я е призовала.

— Направи ме красива, почитаема Майко, за да привлека овена, когото желая — помолила тя.

И Рахна отвърнала:

— Не се нуждаеш от красота, Магара. Имаш лъскави рога и дълга коса, и прекрасен смях. С тях можеш да привлечеш всеки овен, който не е толкова глупав, че да гледа само лицето на жената.

Ала Магара се хвърлила на земята и казала:

— Няма да намеря щастие, ако не получа този овен, почитаема Майко. Моля те, направи ме красива.

Рахна се усмихнала и отвърнала:

— Ако сторя това, дете мое, как ще ми се отплатиш?

И Магара казала:

— Ще ти дам всичко, което пожелаеш.

Рахна се зарадвала на това предложение и направила Магара красива. Когато тя се върнала в селото, всички се удивили на красотата й. С новото си лице станала самка на овена, когото искала, имали много деца и живели щастливо седем години. Тогава Рахна дошла при Магара и й рекла:

— Преживя седем години с овена, когото желаеше. Наслаждава ли им се?

И Магара отвърнала:

— Да.

— Тогава съм дошла за отплатата си.

Тя огледала каменната къща, хванала най-големия син на Магара и казала:

— Ще взема него.

Магара молила Позлатените рога да не взима най-големия й син, ала Рахна не се отказвала. Накрая жената взела сопата на своя овен и ударила богинята, ала сопата се строшила в ръцете й. За наказание Рахна й отнела красотата, а после се отправила със сина й към своя дворец, където живеят четирите вятъра. Нарекла момчето Хеграз и го отгледала, за да стане един от най-могъщите воини на този свят. А от Магара трябва да се поучим, че никога не бива да се бориш със съдбата си, защото ще изгубиш онова, което цениш най-много.

Ерагон гледаше блестящия сърп на полумесеца, който тъкмо се подаваше от източния хоризонт.

— Разкажи ми нещо за селата ви.

— Какво?

— Каквото и да е. Видях стотици спомени, когато влязох в ума ти и в тези на Кагра и Отвек, но си спомням едва шепа от тях, при това слабо. Опитвам се да придам смисъл на видяното.

— Мога да ти разкажа много — избоботи Гарцвог. Големите му очи бяха замислени, докато човъркаше из устата си със самоделната клечка за зъби. — Взимаме дънери и издялваме на тях лицата на животните в планината, а после ги поставяме изправени до домовете си, за да плашат духовете на пустошта. Понякога стълбовете са почти като живи. Когато влезеш в някое от селата ни, можеш да усетиш очите на издяланите животни върху себе си… — Костта застина в пръстите на ургала, а после поднови движението си. — До входа на всяка колиба окачваме намна. Това е ивица плат, широка колкото дланта ми. Намна са ярко оцветени и картините върху тях изобразяват историята на семейството, което живее в колибата. Само на най-старите и опитни тъкачи се позволява да дотъкават намна или да я поправят, когато се повреди… — Костта изчезна в юмрука на Гарцвог. — През зимните месеци онези, които имат съпруги, работят с тях над килима на дома. Създаването му отнема поне пет години, така че докато го завършиш, знаеш дали си направил добър избор на брачна партньорка.

— Никога не съм виждал селата ви — каза Ерагон. — Сигурно са много добре скрити.

— Добре скрити и добре защитени. Малцина виждат домовете ни и оживяват, за да разкажат за това.

Ездача впери очи в едрия Кул и с лека острота в гласа попита:

— Как точно научи този език, Гарцвог? Имало ли е човеци сред вас? Държали ли сте някой от нас като роб?

Ургалът отвърна на погледа му, без да мигне.

— Ние не държим роби, Огнен меч. Аз изтръгнах знанието от умовете на онези, с които се бих, а после го споделих с другите от племето си.

— Убил си много хора, нали?

— А ти си убил много ургралгра, Огнен меч. Затова трябва да бъдем съюзници или расата ми няма да оцелее.

Ерагон скръсти ръце.

— Когато двамата с Бром преследвахме Ра’зак, преминахме край Язуак, село до река Нинор. Открихме всички хора избити, а телата им бяха струпани в центъра на селото. На върха на купчината имаше забито копие с нанизано на него бебе. Никога през живота си не съм виждал по-ужасно нещо. И ги бяха убили ургали.

— Преди да получа рогата си, баща ми ме заведе да посетим едно от селата ни в западните покрайнини на Гръбнака — отвърна Гарцвог. — Открихме всички жители измъчвани, изгорени и изклани. Хората от Нарда бяха научили за тях и бяха изненадали селото с много войници. Никой от племето ни не бе избягал… Истина е, че обичаме войната повече от други раси, Огнен меч, и това често е било причина за падението ни. Жените ни не биха приели един овен за самец, освен ако не се е доказал в битка и не е убил сам поне трима врагове. А в битката има радост като никоя друга. Но въпреки че обичаме бойните подвизи, това не значи, че не сме наясно със собствените си недостатъци. Ако расата ни не може да се промени, Галбаторикс ще ни избие, след като смаже Варден, или ти и Насуада ще ни избиете, когато отхвърлите този предател със змийски език. Не съм ли прав, Огнен меч?

Ерагон кимна отсечено.

— Да.

— Значи няма смисъл да мислим за отминали злини. Ако не можем да обърнем гръб на всичко, което расите ни са си причинили една на друга, между хората и ургралгра никога няма да има мир.

— Как обаче трябва да се отнесем към вас, ако надвием Галбаторикс и Насуада ви даде земята, която поискахте, за да може след двадесет години децата ви да започнат да избиват и плячкосват, за да си спечелят самки? Ако познаваш собствената си история, Гарцвог, значи знаеш, че винаги се е случвало така, когато ургалите са подписвали договори за мир.

Гарцвог въздъхна тежко и каза:

— Нека се надяваме тогава отвъд морето все още да има ургралгра и те да са по-мъдри от нас, защото ние няма да бъдем вече на тази земя.

Тази нощ никой от двамата не проговори повече. Ургалът се сви на една страна и заспа, положил масивната си глава на земята, а Ерагон се уви в наметалото си и седна, облегнат на дънера, загледан в примигващите звезди, докато се унасяше в сънищата си.

 

 

До края на следващия ден вече виждаха планините Беор. В началото те бяха едва видим призрачен силует на хоризонта — ъгловати бели и пурпурни плоскости, — ала с наближаването на вечерта далечната планинска верига доби плътност и Ерагон вече различаваше тъмната ивица дървета в подножието, а над тях — дори по-широката ивица блестящ сняг и лед, докато още по-нагоре се издигаха самите върхове — сиви, голи канари, толкова високи, че никакви растения не растяха върху тях и снегът не ги валеше. Също както първия път, когато ги видя, чудовищният размер на планините Беор го удиви. Всичките му инстинкти настояваха, че нещо толкова мащабно просто не може да съществува, ала той знаеше, че очите не го лъжат. Върховете бяха високи средно по шестнадесет хиляди метра, а немалко от тях се издигаха дори по-нагоре.

Ездача и Гарцвог не спряха тази нощ, а продължиха да тичат през часовете на мрака и през следващия ден. Когато настъпи другата сутрин, небето изсветля, но заради планините Беор трябваше да изчакат до обяд, преди слънцето да се покаже между два върха и лъчите на светлината да окъпят земята, все още хваната в прегръдката на необичайния сумрак. Тогава Ездача спря за малко на брега на едно поточе и се наслаждава мълчаливо на гледката в продължение на няколко минути.

Докато се движеха край могъщата планинска верига, пътешествието им започна неприятно много да напомня на Ерагон за бягството му от Гил’еад към Фардън Дур с Муртаг, Сапфира и Аря. Дори му се стори, че разпозна мястото, където бяха лагерували след прекосяването на пустинята Хадарак.

 

 

Дългите дни и още по-дългите нощи се точеха едновременно ужасяващо бавно и изненадващо бързо, защото всеки час приличаше на предходния, което караше Ездача да се чувства така, сякаш не само начинанието им никога няма да приключи, но и голяма част от него изобщо не се е случила.

Когато двамата с Гарцвог пристигнаха при входа на огромния разлом, който пронизваше планината в разстояние на много километри от север на юг, те завиха надясно и поеха между студените и безпристрастни върхове. Щом достигнаха река Беъртуут, която се спускаше от тясната долина, водеща към Фардън Дур, те прегазиха ледената вода и продължиха на юг.

Тази нощ, преди да потеглят на изток във вътрешността на планините, Ерагон и ургалът лагеруваха край малко езерце, за да си починат. Гарцвог уби елен с прашката си и двамата се нахраниха добре.

Когато гладът му бе утолен, Ездача се наведе, за да закърпи дупка отстрани на ботуша си. Изведнъж чу зловещ вой, от който пулсът му се ускори. Огледа тъмния пейзаж наоколо и с тревога видя силуета на голям звяр да подскача около покрития с камъни бряг на езерцето.

— Гарцвог — каза той тихо и посегна към раницата си, за да извади ятагана.

Ургалът взе от земята голям колкото юмрук камък и го постави в кожената лента на прашката си, а после се изправи в цял ръст, отвори паст и изрева в нощта. Наоколо проехтя ехото на гордото му предизвикателство.

Звярът спря, а после продължи по-бавно, душейки земята тук и там. Когато навлезе в осветения от огъня участък, дъхът на Ерагон секна. Пред тях стоеше голям като кон вълк със сива козина, зъби като саби и пламтящи жълти очи, които следяха всяко тяхно движение. Лапите на животното бяха широки като малки щитове.

„Шрг!“ — помисли Ерагон.

Докато гигантският вълк обикаляше лагера им, движейки се почти безшумно, младежът се замисли за елфите и как те биха се справили с диво животно. После каза на древния език:

— Братко Вълк, не ти мислим злото. Тази нощ глутницата ни почива и не ловува. Добре дошъл си да споделиш храната ни и топлината на бърлогата ни до разсъмване.

Шргът се спря и ушите му се насочиха напред, докато слушаше древния език.

— Огнен меч, какво правиш? — изръмжа Гарцвог.

— Не го нападай, освен ако той не скочи пръв.

Могъщият звяр бавно влезе в лагера им, а връхчето на големия му влажен нос не спираше да потръпва. Вълкът насочи рошавата си глава към огъня с привидно любопитство към извиващите се пламъци, а после отиде до останките от месо и вътрешности, пръснати по земята на мястото, където ургалът бе заклал елена. Животното коленичи и захапа няколко парчета месо, а после стана и без да погледне назад, се гмурна обратно в нощта.

Ерагон се отпусна и прибра ятагана. Гарцвог обаче остана изправен и неподвижен, с устни, готови да изръмжат във всеки миг, заслушан за какъвто и да е нетипичен звук в заобикалящия ги мрак.

 

 

Още с пукването на зората двамата напуснаха лагера си и се затичаха на изток, навлизайки в долината, която щеше да ги отведе до връх Тардюр.

Докато минаваха под клоните на гъстата гора, пазеща вътрешността на планинската верига, въздухът стана забележимо по-хладен, а мекият килим от борови иглички заглушаваше стъпките им. Високите тъмни дървета се извисяваха мрачно над тях, сякаш ги наблюдаваха, докато си проправяха път между дебелите дънери и около извитите корени, които се протягаха от влажната земя, понякога на височина две, три, а нерядко дори четири стъпки. Големи черни катерички се стрелкаха сред клоните и кряскаха силно. Гъст слой мъх покриваше падналите дървета. Папрати и други зелени растения с широки листа растяха обилно край гъби във всякакви форми, размери и цветове.

Когато Ерагон и Гарцвог навлязоха във вътрешната част на долината, светът се стесни. Гигантските планини ги притискаха от двете страни, потискащи с размерите си, а небето бе далечна и недостижима ивица морскосиньо — най-високото небе, което младежът някога бе виждал. Няколко рехави облачета се закачаха за върховете на планината.

Около час и нещо след пладне двамата забавиха ход, защото сред дърветата на няколко пъти проехтя ужасяващ рев. Ерагон извади ятагана от ножницата, а Гарцвог вдигна гладък речен камък от земята и го постави в прашката си.

— Това е пещерна мечка — обяви ургалът. Жестоко и високо квичене като метал, стържещ върху метал, придружи твърдението му. — И Награ. Трябва да бъдем внимателни, Огнен меч.

Те продължиха с по-бавен ход и скоро видяха животните на неколкостотин крачки нагоре по планинския склон. Стадо червеникави глигани с дебели остри бивни се щураше в квичащ хаос пред огромното туловище със сребристокафява козина, извити нокти и щракащи зъби, което се движеше със смъртоносна скорост. В началото разстоянието обърка Ерагон, ала после той сравни животните с дърветата до тях и осъзна, че всеки глиган е поне двойно по-голям от огромния Шрг и че мечката бе почти толкова голяма, колкото къщата му в долината Паланкар. Глиганите бяха успели да наранят хълбоците на противника си, но това, изглежда, само бе разгневило звяра. Мечката се изправи на задните си крака, изрева и удари един от глиганите с масивната си лапа, събаряйки го на една страна с огромна рана в ребрата. Животното три пъти опита да се изправи и трите пъти мечката го удряше, докато накрая глиганът не се предаде и не застина на земята. Когато победителят се наведе да се храни, останалите квичащи прасета избягаха обратно под дърветата, насочвайки се към високите части на планината и надалеч от мечката.

Удивен от силата на звяра, Ерагон последва Гарцвог, докато ургалът бавно навлезе в периферното зрение на мечката. Тя вдигна алената си муцуна от корема на плячката и ги изгледа с малки злобни очи, а после явно реши, че не са заплаха за нея, и продължи да се храни.

— Мисля, че дори Сапфира не би успяла да надвие подобно чудовище — промърмори Ездача.

Гарцвог изсумтя тихо.

— Тя може да бълва огън. Мечката не може.

Никой от двамата не отклони поглед от чудовището, докато дърветата не го скриха от погледа им, и дори тогава продължиха да държат оръжията си в готовност, защото не знаеха какви други опасности ги дебнат.

Беше късен следобед, когато чуха друг звук: смях. Ерагон и Гарцвог спряха, а после ургалът вдигна пръст и изненадващо безшумно се запромъква през стената от храсталаци по посока на смеха. С предпазливи стъпки Ездача тръгна с едрия Кул, притаил дъх от страх дишането му да не издаде присъствието им.

Взирайки се през гъстия дрянов листак, Ерагон видя, че на дъното на долината има добре отъпкана пътека, а до нея три джуджешки деца си играят, хвърляйки пръчки едно срещу друго, докато се заливаха от смях. Не се виждаха възрастни. Младежът се отдръпна на безопасно разстояние, издиша и огледа небето, където забеляза няколко струйки бял дим, които се издигаха на около километър и половина навътре в долината.

Един клон изпука, когато Гарцвог клекна до него, за да са очите им на едно ниво.

— Огнен меч, тук се разделяме.

— Няма ли да дойдеш в Бреган Холд с мен?

— Не. Задачата ми беше да те пазя. Ако дойда с теб, джуджетата няма да ти се доверят, както е редно. Връх Тардюр е наблизо и съм уверен, че никой няма да посмее да те нападне оттук дотам.

Ездача потърка врата си и погледът му зашари напред-назад между Гарцвог и дима на изток.

— Право при Варден ли ще се върнеш?

Ургалът се изкикоти гърлено и отвърна:

— Аха, но може би не толкова бързо, колкото дойдохме дотук.

Несигурен какво да каже, Ерагон подритна прогнилия край на един дънер с върха на ботуша си. Кората се отчупи и под нея се появиха бели червейчета, гърчещи се в тунелите, които си бяха издълбали.

— Не позволявай на някой Шрг или мечка да те изядат, а? Тогава ще трябва да уловя звяра и да го убия, а нямам време за това.

Гарцвог притисна и двата си юмрука към голямото си чело.

— Нека враговете ти треперят пред теб, Огнен меч.

После той се изправи и тръгна в противоположна посока. Гората скоро го скри от поглед.

Ерагон изпълни дробовете си със свеж планински въздух и си проправи път сред стената от храсти. Когато излезе от гъсталака, дребните джуджешки деца замръзнаха, а на кръглобузите им лица се появиха предпазливи изражения. Ездача вдигна ръце и каза:

— Аз съм Ерагон Сенкоубиеца, Ничий син. Търся Орик, син на Трифк, в Бреган Холд. Можете ли да ме отведете при него.

Когато децата не отговориха, той осъзна, че те не разбират и думичка от езика му.

— Аз съм Драконов ездач — каза младежът, говорейки бавно и натъртвайки думите. — Ека Едир ай Шур’тугал… Шур’тугал… Аргетлам.

При тази дума очите на децата светнаха, а устите им се окръглиха от удивление.

— Аргетлам! — възкликнаха те. — Аргетлам!

Затичаха се към него и се хвърлиха отгоре му, прегръщайки с късите си ръчички краката му и дърпайки дрехите му, като през цялото време крещяха весело. Ерагон ги загледа и усети, че на лицето му разцъфва глупава усмивка. Децата сграбчиха ръцете му и той им позволи да го задърпат по пътеката. Въпреки че не ги разбираше, те не спираха да бълват думи на джуджешки език, с които му разказваха кой знае какво, но въпреки всичко на него му бе приятно да слуша речта им.

Когато едно от тях — момиче или поне така му се струваше — вдигна ръце към него, Ерагон го вдигна и го качи на раменете си, а после примижа от болка, когато то сграбчи с юмручета косата му. Детето се засмя високо и сладко, което пак го накара да се усмихне. И с подобна украса и компания, Ездача пое към връх Тардюр, а оттам към Бреган Холд и своя доведен брат Орик.