Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (25)

Шепот в нощта

Роран отвори очи и се загледа в увисналия брезент над главата си.

Мътна сивкава светлина изпълваше палатката и изсмукваше цвета от всичко, с което превръщаше предметите вътре в бледи сенки на дневния им облик. Той потрепери. Одеялото се свлече до кръста му, разкривайки гърдите му за студения нощен въздух. Докато го придърпваше обратно, забеляза, че Катрина вече не е до него.

Видя я да седи при входа на палатката, загледана в небето. Беше се наметнала с пелерината си. Косата й се спускаше до кръста като тъмен и буен водопад.

В гърлото на Роран заседна бучка, докато я гледаше.

Той грабна одеялото със себе си и седна до нея. Обгърна с ръка раменете й и тя се облегна на него. Главата и вратът й бяха топли върху гърдите му. Целуна я по челото. В продължение на дълго време гледаха заедно блестящите звезди и Роран слушаше равномерното й дишане — единственият звук, ако се изключи собственото му сърце, в този спящ свят.

После Катрина прошепна:

— Съзвездията са различни тук. Забеляза ли?

— Аха. — Той премести ръката си на кръста й и усети леката издутина на растящия й корем. — Какво те събуди?

Тя потрепери.

— Замислих се.

— О.

В очите й проблесна звездна светлина, когато младата жена се изви в ръцете му и го погледна.

— Мислех си за теб и за нас… и за бъдещето ни заедно.

— Тежки мисли за толкова късен час през нощта.

— Сега, когато сме женени, как смяташ да се грижиш за мен и детето ни?

— Това ли те тревожи? — Той се усмихна. — Няма да умрете от глад; имаме достатъчно злато. Освен това Варден винаги ще се грижат братовчедите на Ерагон да имат храна и убежище. Дори и ако нещо се случи с мен, те ще продължат да се грижат за теб и бебето.

— Да, но какво планираш да правиш?

Объркан, той се загледа в лицето й, за да открие източника на тревогата й.

— Ще помогна на Ерагон да приключи тази война, за да можем да се върнем в долината Паланкар и да живеем там без страх, че войниците на Галбаторикс ще ни завлекат в Уру’баен. Какво друго да правя?

— Значи ще се биеш редом с Варден?

— Знаеш, че ще се бия.

— Както щеше да се биеш днес, ако Насуада те беше пуснала?

— Да.

— Ами бебето ни? Една армия на поход не е място за отглеждане на дете.

— Не можем да избягаме и да се скрием от Империята, Катрина. Ако Варден не спечелят, Галбаторикс ще ни намери и убие или ще намери и убие децата ни, или пък техните деца. А аз не мисля, че Варден ще постигнат победата си, освен ако не даваме всичко от себе си да им помогнем.

Тя постави пръст на устните му.

— Ти си единствената ми любов. Никой друг няма да спечели сърцето ми. Ще направя всичко, което мога, за да облекча живота ти. Ще ти готвя, ще ти кърпя дрехите и ще чистя бронята ти… Но родя ли, ще напусна тази армия.

— Да напуснеш! — Той изстина. — Това е лудост! Къде ще отидеш?

— Може би в Даут. Спомни си, че лейди Аларис ни предложи убежище и някои от Карвахол още са там. Няма да бъда сама.

— Ако си мислиш, че ще позволя да бродиш с новороденото ни дете сама из Алагезия, значи…

— Няма нужда да викаш.

— Аз не…

— Напротив, викаш. — Тя стисна дланта му и я притисна към сърцето си. — Тук не е безопасно. Ако бяхме само двамата, щях да приема опасността, но не и когато бебето ни е изложено на риск. Обичам те Роран, обичам те толкова много, но детето ни трябва да бъде преди всичко, което бихме могли да искаме за себе си. Иначе не заслужаваме да се наричаме родители. — В очите й проблеснаха сълзи и той усети как неговите собствени се навлажниха. — В крайна сметка именно ти ме убеди да изоставя Карвахол и да се скрия в Гръбнака, когато войниците ни нападнаха. Това не е по-различно.

Звездите заплуваха пред Роран, когато зрението му се замъгли.

— По-скоро ще изгубя ръка, отколкото отново да се разделя с теб.

Тогава Катрина се разплака и тихите хлипове разтърсиха тялото й.

— Нима мислиш, че аз искам да те изоставя?

Той я прегърна още по-здраво и започна да се люлее напред-назад с нея. Когато плачът й намаля, прошепна в ухото й:

— По-скоро бих изгубил ръка, отколкото да се разделя с теб, но по-скоро бих умрял, отколкото да позволя някой да те нарани… или детето ни. Ако ще заминаваш, по-добре тръгни сега, докато все още ти е лесно да пътуваш.

Тя поклати глава.

— Не. Искам Гертруде да ми акушира. Тя е единствената, на която имам доверие. Освен това, ако изпитвам трудности, предпочитам да съм тук, където има магьосници, обучени за лечители.

— Нищо няма да се обърка — каза той. — Веднага щом детето ни се роди, ще потеглиш към Аберон, не към Даут; по-малко вероятно е той да бъде нападнат. А ако в Аберон стане твърде опасно, ще заминеш за планините Беор и ще живееш с джуджетата. А ако Галбаторикс удари и тях, ще заминеш при елфите в Ду Велденварден.

— А ако кралят нападне Ду Велденварден, ще отлетя на луната и ще отгледам детето ни сред духовете, които живеят в небесата.

— И те ще ти се кланят и ще те направят своя кралица, както заслужаваш.

Тя се сгуши в прегръдката му.

Заедно двамата седяха и гледаха, докато една по една звездите не изчезнаха от небето, скрити от светлината, която се показа от изток. Когато само утринната звезда остана на небето, Роран каза:

— Знаеш какво означава това, нали?

— Какво?

— Ще трябва да се погрижа да избием до един войниците на Галбаторикс, да завладеем всички градове на Империята, да надвием Муртаг и Торн и да обезглавим краля и предателския му дракон, преди да си родила. По този начин няма да има нужда да си тръгваш.

Катрина помълча за момент, а после каза:

— Ако успееш, ще съм много щастлива.

Те тъкмо щяха да се върнат в леглото, когато от развиделяващото се небе се понесе миниатюрен кораб, изплетен от сухи ивици трева. Корабът закръжи пред палатката им, поклащайки се от невидими въздушни вълни, и почти изглеждаше, че ги гледа с оформения си като драконова глава нос.

Роран и Катрина се изправиха.

Като живо същество корабчето се понесе над пътеката пред палатката им, а после се завъртя и отлетя настрана, преследвайки един молец. Когато насекомото избяга, то се върна до палатката и спря на сантиметри от лицето на Катрина.

Преди Роран да успее да реши дали не трябва да сграбчи корабчето във въздуха, то се понесе обратно към утринната звезда и отново изчезна в безкрайния небесен океан, оставяйки младоженците да гледат удивено след него.