Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (44)

Сред облаците

От Тронхайм Сапфира прелетя осемте километра до вътрешната стена на Фардън Дур, а после двамата с Ерагон влязоха в тунела, който водеше на изток на много километри в недрата на планината. Ездача можеше да притича през тунела за около десет минути, но тъй като височината на тавана не позволяваше на Сапфира да лети или да скача, тя нямаше да може да издържи на темпото, така че той се ограничи до бърз ход.

Час по-късно излязоха в Одредската долина, която се простираше от север на юг. Сред хълмовете в началото на тясната, обрасла с папрати, долина, се намираше Фернот-мерна — голямо езеро, което изглеждаше като капка мастило между извисяващите се върхове на планината Беор. От северния край на Фернот-мерна извираше Рагни Дармн, която се виеше през долината, докато не се слее с река Аз Рагни край склоновете на Молдун Гордия — най-северния връх на Беор.

Бяха напуснали Тронхайм доста преди съмване и въпреки че тунелът ги бе забавил, все още беше рано сутринта. Назъбеният отрязък небе над тях бе озарен от бледожълти лъчи там, където слънчевата светлина струеше между върховете на високата планина. По склоновете към дъното на долината пълзяха като гигантски сиви змии тежки облаци. Валма бяла мъгла се носеха над огледалната повърхност на езерото.

Ерагон и Сапфира спряха на брега на Фернот-мерна, за да пият вода и да напълнят меховете си за следващата част от пътуването им. Водата идваше от разтопения сняг и лед високо в планината. Беше толкова студена, че Ерагон го заболяха зъбите. Той стисна очи и стенейки, затропа с крака по земята, когато го прониза острата болка.

Когато болката утихна, младежът се загледа над езерото. Сред непрестанно движещата се пелена от мъгла забеляза руините на голям замък, издигащ се на гола скална тераса на склона на един от върховете. Гъст бръшлян покриваше рушащите се стени, но като се изключи това, сградата изглеждаше напълно запустяла. Ерагон потрепери. Изоставеният замък бе мрачен и зловещ, сякаш бе разлагащ се труп на някой зъл звяр.

— Готов ли си? — попита Сапфира.

— Готов съм — отвърна той и се качи в седлото.

 

 

От Фернот-мерна драконката полетя на север, следвайки Одредската долина, за да излезе от планината Беор. Долината не водеше право към Елесмера, която се намираше по на запад, но нямаха друг избор, освен да се придържат към нея, тъй като планинските проходи се намираха на височина от осем хиляди метра.

Летяха толкова високо, колкото Ерагон можеше да понесе, защото за Сапфира бе по-лесно да изминава дълги разстояния в по-разредените горни слоеве на атмосферата, вместо в гъстия и влажен въздух близо до земята. Ездача се предпазваше от студа, като носеше няколко ката дрехи и се пазеше от вятъра с магия, която разделяше потока мразовит въздух, така че да преминава от двете му страни.

Язденето на драконката съвсем не беше спокойно занимание, но тъй като тя размахваше криле бавно и равномерно, на Ерагон не му се налагаше да полага усилие да запази равновесие, както ставаше, когато Сапфира завиваше, пикираше или правеше други по-сложни маневри. Като цяло разпределяше времето си между разговори с нея, мисли за събитията от изминалите няколко седмици и разглеждане на вечно променящата се гледка под тях.

— Когато джуджетата са те нападнали, си използвал магия без древния език — каза Сапфира. — Това е много опасно.

— Зная, но нямах време да мисля за думите. Освен това ти никога не използваш езика, когато правиш заклинания.

— Това е различно. Аз съм дракон. Ние нямаме нужда от древния език, за да изразяваме намеренията си. Знаем какво искаме и не променяме мнението си толкова лесно, колкото елфите или хората.

 

 

Оранжевото слънце се намираше на няколко пръста над хоризонта, когато Сапфира се плъзна през изхода на долината и полетя над пустите равнини, обграждащи планината Беор. Ерагон изпъна гръб на седлото и се огледа наоколо, а после поклати глава, удивен от разстоянието, което бяха изминали.

— Ако първия път бяхме летели до Елесмера, щяхме да имаме много повече време за обучение при Оромис и Глаедр.

Сапфира се съгласи с мислено кимване.

Тя летя, докато слънцето залезе и звездите обсипаха небето, а планината се превърна в тъмнолилаво петно зад гърба им. Щеше да продължи до сутринта, но Ерагон настоя да спрат за почивка.

— Все още си изморена от пътуването до Фардън Дур. Можем да летим през следващата нощ, а и вдругиден, ако е необходимо, но тази нощ трябва да се наспиш.

Въпреки че не хареса предложението, драконката се съгласи и се приземи сред върбова горичка, растяща край един поток. Когато слезе, младежът откри, че краката му са изтръпнали, и известно време му бе трудно да се движи. Той свали седлото от Сапфира, а после постла одеялото си на земята до нея и се сви с гръб към топлото й тяло. Нямаше нужда от палатка, защото тя го заслони с крило като женски ястреб, защитаващ пиленцата си. Двамата скоро потънаха в сънища, които се преплитаха по странен и невероятен начин, защото умовете им дори тогава оставаха свързани.

 

 

Веднага щом първите лъчи на зората се показаха от изток, Ерагон и Сапфира продължиха пътя си, носейки се високо над зелените поля.

В късната утрин излезе насрещен вятър, който принуди драконката да намали наполовина обичайната си скорост. Колкото и да се опитваше, тя не можа да се издигне над него. Целия ден бе принудена да се бори със силния вятър. Това бе изнурителна работа и въпреки че Ездача й даде цялата сила, която посмя да отдели, до следобеда Сапфира се бе изтощила напълно. Тя се снижи и се приземи на една могилка сред полето, където седна, отпуснала криле на земята, задъхана и разтреперана.

— Трябва да останем тук за през нощта — каза Ерагон.

— Не.

— Сапфира, не си в състояние да продължиш. Ще си устроим лагер тук, докато се възстановиш. Кой знае, до довечера вятърът може да утихне.

Чу влажното шумолене на езика й, когато тя облиза зъбите си, а после отново мъчителното й дишане.

— Не — настоя тя. — Над тези равнини може да духа със седмици или дори месеци, без да спре. Не можем да чакаме.

— Но…

— Няма да се предам само защото ме боли, Ерагон. Твърде много зависи от това…

— Тогава нека ти дам енергия от Арен. Има повече от достатъчно, за да успееш да прелетиш оттук до Ду Велденварден.

— Не — повтори тя отново. — Запази Арен за когато нямаме друг избор. Мога да си почина и да се възстановя в гората. Арен обаче може да ни потрябва всеки момент; не бива да го изтощаваш само за да облекчиш неразположението ми.

— Чувствам се ужасно, като виждам, че те боли толкова.

Сапфира изръмжа леко.

— Предците ми, дивите дракони, не биха се изплашили от този нещастен бриз, така че и аз няма.

И с тези думи тя подскочи високо и го понесе към въздушното течение.

Когато наближи вечерта, а вятърът все така фучеше около тях и блъскаше Сапфира, все едно съдбата бе решила да им попречи да достигнат Ду Велденварден, Ерагон си спомни за Глумра и вярата й в нейните богове и за пръв път в живота си му се прииска да се помоли. Той се оттегли от мисловната си връзка с драконката, която бе толкова изморена, че дори не забеляза, и прошепна:

— Гунтера, кралю на боговете, ако съществуваш и ме чуваш, и ако имаш силата, моля те, спри този вятър. Зная, че не съм джудже, но крал Хротгар ме осинови в своя клан и мисля, че това ми дава правото да ти се моля. Гунтера, моля те, трябва да стигнем до Ду Велденварден възможно най-бързо не само заради доброто на Варден, но също така и заради доброто на твоя народ, кнурлан. Умолявам те, спри този вятър. Сапфира не може да продължи така още дълго.

После, чувствайки се малко глупаво, младежът отново свърза съзнанието си с това на Сапфира и потръпна съчувствено, когато усети болката в мускулите й.

По-късно през нощта, когато всичко бе потънало в студ и мрак, вятърът отслабна и след това само от време на време ги блъскаше с някой по-силен порив.

Когато утрото настъпи, Ерагон погледна надолу и видя спечената суха земя на пустинята Хадарак.

— Мътните го взели — каза той, защото не бяха стигнали толкова далече, колкото се бе надявал. — Няма да стигнем до Елесмера днес, нали?

— Не и ако вятърът не реши да задуха в обратната посока и да ни понесе на гърба си. — Сапфира продължи да лети мълчаливо още няколко минути, после добави: — Но ако не се появят други неприятни изненади, до вечерта би трябвало да пристигнем в Ду Велденварден.

Ерагон изсумтя.

Този ден се приземиха само два пъти. Веднъж, докато бяха на земята, Сапфира погълна две патици, които улови и уби с огнена струя, но ако се изключи това, не яде нищо. За да спести време, Ерагон се хранеше на седлото.

 

 

Както бе предвидила драконката, Ду Велденварден се появи на хоризонта още преди слънцето да започне да залязва. Гората приличаше на безкрайна зелена ивица. В покрайнините й преобладаваха широколистните дървета — дъбове, букове и кленове, — но Ерагон знаеше, че по-навътре те отстъпваха пред могъщите борове, които съставляваха по-голямата й част.

Докато достигнат първите дървета и Сапфира се снижи и се приземи меко под клоните на един масивен дъб, над земята бе паднал здрач. Тя сгъна криле и известно време остана неподвижна, твърде изтощена, за да продължи. Тъмночервеният й език висеше от устата. Докато драконката си почиваше, Ерагон се заслуша в шумоленето на листата над тях, крясъците на бухалите и бръмченето на вечерните насекоми.

Като си почина достатъчно, Сапфира премина между два гигантски, покрити с мъх, дъба и влезе пеша в Ду Велденварден. Елфите бяха направили така, че никой и нищо да не може да проникне в гората с магия и тъй като драконите не разчитаха само на телата си при полет, Сапфира не можеше да влезе по въздух, тъй като крилете й щяха да загубят сили и щеше да падне от небето.

— Това би трябвало да е достатъчно далече — каза тя и спря на малка полянка на неколкостотин крачки от границата.

Ерагон разхлаби каишите около краката си и се плъзна по плешката й. Огледа поляната, докато не намери малко пространство без трева. Изрови плитка дупка и призова вода, която да я изпълни, след което промълви думите на магията за свързване.

Водата заблестя с жълтеникаво сияние и Ерагон видя вътрешността на колибата на Оромис. Среброкосият елф седеше на кухненската си маса и четеше опърпан свитък. Той вдигна очи към Ездача и кимна без изненада.

— Учителю — каза младежът и изви ръка пред гърдите си.

— Привет, Ерагон. Очаквах те. Къде си?

— Двамата със Сапфира току-що пристигнахме в Ду Велденварден… Учителю, зная, че обещах да се върна в Елесмера, но Варден са само на няколко дни път от град Фейнстер и са уязвими без нас. Нямаме време да летим по целия път до Елесмера. Можеш ли да отговориш на въпросите ми тук, чрез магията за контакт?

Оромис се облегна на стола си с мрачно и замислено изражение. После отвърна:

— Няма да те обучавам от разстояние, Ерагон. Досещам се за някои от нещата, които искаш да ме питаш, и всички те са теми за разговор на четири очи.

— Учителю, моля те. Ако Муртаг и Торн…

— Не, Ерагон. Разбирам причината за настойчивостта ти, но обучението ти е не по-малко важно от защитата на Варден, а може би дори и повече. Трябва да го извършим правилно или изобщо да не продължаваме.

Младежът въздъхна и се поклони.

— Да, учителю.

Чувствайки се смазан от умора, Ездача прекъсна магията и водата попи обратно в земята. Той хвана с две ръце главата си и се загледа във влажната пръст между краката си. Сапфира дишаше тежко до него.

— Предполагам, че трябва да продължим да вървим — каза Ерагон. — Съжалявам.

Хрипливото й дишане спря за момент, когато тя облиза зъбите си.

— Няма проблем. Не съм на границата на припадъка.

Той я погледна.

— Сигурна ли си?

— Да.

Ездача с нежелание се изправи и се качи на гърба й.

— Щом така и така отиваме в Елесмера — каза той, докато затягаше каишите около краката си, — трябва отново да посетим дървото Меноа. Може би най-накрая ще разберем какво имаше предвид Солембум. Със сигурност ми трябва нов меч.

При първата му среща с котколака в Теирм, той му бе казал: „Когато дойде моментът да ти трябва оръжие, погледни под корените на дървото Меноа. После, когато всичко изглежда изгубено и силата ти е недостатъчна, иди при Камъка на Кутиан и кажи името си, за да отвориш Хранилището на душите“. Ерагон все още не знаеше къде се намира Камъкът на Кутиан, но по време на първото им посещение в Елесмера двамата със Сапфира имаха възможност на няколко пъти да огледат дървото Меноа. Не откриха никакъв знак за това къде е скрито предполагаемото оръжие. Мъх, пръст, кора и от време на време някоя мравка — това бяха единствените неща сред корените на дървото и нито едно от тях не разкриваше къде трябва да се копае.

— Солембум може да не е имал предвид меч — изтъкна Сапфира. — Котколаците обичат гатанките почти колкото драконите. Ако това оръжие изобщо съществува, то може да е парче от свитък с надраскана на него магия или книга, картина, остър камък или някакво друго опасно нещо.

— Каквото и да е, надявам се да го намерим. Кой знае кога ще имаме отново шанса да се върнем в Елесмера?

Сапфира избута едно паднало дърво от пътя си, приклекна, разпери крилете си и напрегна мускули. Ерагон изписка и сграбчи предната част на седлото си, защото тя подскочи с неочаквана сила и се издигна над върховете на дърветата с един-единствен главозамайващ скок.

Драконът закръжи над морето от люлеещи се клони, докато се ориентира къде е северозапад, а после полетя към столицата на елфите с бавни и тежки махове на крилете си.