Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (17)

Вечеря с приятели

Ерагон и Сапфира излязоха от алената шатра на Насуада с отряда елфи, който оформи кръг около тях, и потеглиха към малката палатка, която бяха получили, когато се присъединиха към Варден в Пламтящите равнини. Там Ездача намери малък леген с вряла вода, чиято пара изглеждаше млечнобяла под косо падащите лъчи на огромното вечерно слънце. За момента той не му обърна внимание и влезе в палатката.

След като провери дали някой е пипал малкото му вещи в негово отсъствие, Ездача свали раницата от гърба си и внимателно съблече бронята, след което я прибра под походното легло. Тя имаше нужда от смазване и почистване, но това беше задача, която трябваше да почака. После младежът бръкна още по-навътре под леглото — до самата платнена стена от другата страна, и затърси пипнешком в мрака, докато не напипа дълъг, твърд предмет. Той го измъкна и постави тежкия, обвит в плат пакет върху коленете си. Развърза възлите, а после, започвайки от по-дебелия край, започна да развива грубите платнени ивици.

Малко по малко протритата кожена дръжка на късия меч на Муртаг се показа. Ерагон спря, когато разкри и част от блестящото острие, което бе назъбено като трион на мястото, където брат му бе блокирал атаките на Зар’рок.

Младежът седна и се загледа в оръжието, изпълнен с противоречиви чувства. Не знаеше какво го бе подтикнало, ала в деня след битката се бе върнал на платото и бе взел меча от калта, където Муртаг го бе изпуснал. Макар и само след една нощ, прекарана под влиянието на стихиите, стоманата се бе покрила с лек слой ръжда. Той бе премахнал корозията с една-единствена дума. Може би заради това, че Муртаг бе откраднал неговия собствен меч, младежът бе почувствал нуждата да вземе неговия в замяна, колкото и неравна и нежелана да беше, за да намали загубата си. Или просто искаше да запази спомен от кървавата битка. А може би все още изпитваше някаква привързаност към Муртаг, въпреки мрачните обстоятелства, които ги бяха изправили един срещу друг. Колкото и да ненавиждаше това, в което се бе превърнал брат му — за което изпитваше и лека жал към него, — Ездача не можеше да отрече връзката, която съществуваше помежду им. Те имаха обща съдба. При малко по-други обстоятелства на раждането им, Ерагон щеше да бъде отгледан в Уру’баен, а Муртаг — в Паланкар, и сегашното им положение можеше да бъде разменено. Съдбите им бяха неумолимо преплетени.

Докато гледаше сребристата стомана, младежът измисли магия, която да заглади нащърбените места по острието и да възстанови здравината на метала. Чудеше се обаче дали е редно да го прави. Белегът от раната, която му бе нанесъл Дурза, бе останал като напомняне за срещата им, поне докато драконите не го премахнаха по време на Агаети Бльодрен. Трябваше ли да запази и този белег? Щеше ли да е здравословно за него да носи подобен болезнен спомен на хълбока си? И какво послание щеше да бъде за останалите от Варден, ако избереше да използва меча на друг предател? Зар’рок беше дар от Бром; Ерагон не можеше да го откаже, нито съжаляваше за това. Ала нямаше подобен подтик да предяви претенции за собственост над безименното острие, което лежеше в скута му.

„Трябва ми меч — помисли той. — Но не този“.

Уви отново оръжието в плата и го прибра обратно под леглото. После, преметнал на ръката си нова риза и туника, излезе от палатката и отиде да се изкъпе.

Когато се изми и облече тънката риза от ламарае и туниката, Ездача отиде да се срещне с Насуада до палатките на лечителите, както го бе помолила. Сапфира летеше, защото както сама каза: „Твърде е претъпкано, за да ходя по земята. Постоянно събарям палатки. Освен това, ако ходя с теб, около нас ще се събере такава тълпа, че няма да можем да мръднем“.

Водачката на Варден го чакаше пред редица от три пилона, на които половин дузина ярки знамена висяха безжизнено в хладния въздух. Тя също се бе преоблякла, откакто се бяха разделили, и сега носеше лека лятна рокля с цвят на слама. Гъстата й коса бе вдигната високо в сложна плетеница от плитки и букли, придържана от семпла бяла панделка.

Младата жена се усмихна на Ерагон. Той отвърна на усмивката й и ускори крачка. Когато се приближи, стражите му се смесиха с нейните, показвайки напълно противоположно държане — подозрение от страна на Нощните ястреби и демонстративно безразличие от страна на елфите.

Насуада го хвана под ръка и докато говореха спокойно, го поведе сред морето от палатки. Сапфира кръжеше над лагера, решила спокойно да изчака, докато пристигнат на местоназначението си, преди да си направи труда да кацне. Ерагон и спътницата му разговаряха за много неща. Не си казаха нищо особено важно, ала остроумието, веселието и дълбочината на мисълта на водачката на Варден очарова Ездача. Лесно му бе да си говори с нея и още по-лесно — да я слуша. Тази лекота изведнъж му разкри колко много го е грижа за нея. Начинът, по който се държеше с него, не беше на господар към васал. Това чувство, тази връзка помежду им, представляваше нещо ново за него. Като се изключи леля му Мариан, за която имаше само бегли спомени, той бе израснал в свят на мъже и момчета и никога не бе имал възможността да бъде приятел с жена. Липсата на опит го караше да се чувства несигурен и тази несигурност го правеше непохватен, ала Насуада, изглежда, не забелязваше това.

Тя спря пред палатка, която блестеше от множеството свещи, които горяха в нея, и от която се носеше глъчка от неразличими гласове.

— Сега отново трябва да се гмурнем в блатото на политиката. Подготви се.

Водачката на Варден отметна платнището на входа и младият Ездач подскочи, когато куп хора извикаха:

— Изненада!

Голяма маса, отрупана с храна, изпълваше центъра на палатката, а около нея седяха Роран и Катрина, двадесетина селяни от Карвахол — включително Хорст и семейството му, — лечителката Анджела, Джеод и жена му Хелън, и неколцина мъже, които Ерагон не позна, но които изглеждаха като моряци. Половин дузина деца си играеха на земята до масата; те спряха игрите си и се загледаха в Насуада и Ездача с отворена уста, очевидно неспособни да решат кой от тези двама непознати заслужава повече внимание.

Ерагон се ухили смутено. Преди да успее да измисли какво да каже, Анджела вдигна чашата си и извика:

— Е, не стой там, зяпнал! Ела и седни. Гладна съм.

Докато всички избухнаха в смях, Насуада придърпа младежа към двата празни стола до Роран. Ездача й помогна да седне и я попита:

— Ти ли организира това?

— Роран ми подсказа кого би се зарадвал да видиш тук, но да, първоначалната идея беше моя. И добавих няколко човека от себе си, както можеш да видиш.

— Благодаря ти — каза смирено Ерагон. — Много ти благодаря.

Видя Елва, седнала с кръстосани крака в далечния ляв ъгъл на палатката, с поднос храна в скута й. Другите деца страняха от нея — младият Ездач не можеше да си представи, че имат твърде много общо помежду си — и никой от възрастните, освен Анджела, не изглеждаше спокоен в нейно присъствие. Малкото момиче с тесни рамене го погледна изпод черните си кичури коса с ужасяващите си виолетови очи, а устните му промълвиха нещо, което той предположи, че трябва да е „Поздрави, Сенкоубиецо“.

„Поздрави, Всезряща“ — отвърна той беззвучно. Малките й розови устни се разделиха в нещо, което щеше да е очарователна усмивка, ако ги нямаше безмилостните очи над тях.

Ерагон стисна облегалките на стола си, когато масата се разтресе, чиниите издрънчаха, а стените на палатката изплющяха. После задната стена се изду и раздели, когато Сапфира промуши глава вътре.

— Месо! — каза тя. — Надушвам месо!

През следващите няколко часа младият Ездач се изгуби в мъглата от храна, пиене и удоволствие от добрата компания. Усещането бе, все едно се е върнал у дома. Виното се лееше като вода и след като изпразниха по една-две чаши, селяните забравиха страхопочитанието си и започнаха да се отнасят с него като с един от тях, което бе най-големият дар, който можеха да му поднесат. Бяха също толкова щедри към Насуада, въпреки че не си позволяваха да се шегуват за нейна сметка, както понякога правеха с Ерагон. От множеството горящи свещи палатката се изпълни с блед дим. До себе си Ездача чуваше гръмкия смях на Роран, а от отсрещната страна на масата отекваше този на Хорст. Анджела промърмори някакво заклинание и накара едно мъничко човече от хляб да затанцува по масата, което развесели всички. Децата постепенно превъзмогнаха страха си от Сапфира и се престрашиха да отидат до нея и да я погалят по муцуната. Скоро се катереха по врата й, увесваха се на шиповете й и дърпаха клепачите й. Ерагон се смееше, докато ги гледаше. Джеод забавляваше компанията с песен, която бе научил преди години от една книга. Тара изтанцува една жига. Зъбите на Насуада проблеснаха, когато отметна глава. А по настояване на всички младият Ездач разказа някои от приключенията си, като подробно описа и бягството си от Карвахол с Бром, което бе особено интересно на слушателите му.

— Като си помислиш — каза кръглоликата лечителка Гертруде, докато подръпваше шала си, — че сме имали дракон в долината и така и не сме разбрали. — Тя посочи към Ерагон с две игли за плетене, извадени от ръкавите й. — И като се сетя, че се грижех за теб, когато краката ти бяха издрани от летенето със Сапфира, без да знам каква е причината.

Тя поклати глава, изцъка с език и като извади кълбо кафява прежда, започна да плете със скорост, придобита от десетилетия практика.

Илейн първа напусна празненството, като се оправда с изтощение, дължащо се на напредналата й бременност; един от синовете й, Балдор, тръгна с нея. Половин час по-късно Насуада също стана да си ходи, обяснявайки, че положението й не й позволява да остане толкова дълго, колкото й се иска, но че им желае здраве и щастие и се надява да продължават да подкрепят борбата й срещу Империята.

На тръгване тя направи знак на Ездача да я последва. Той я настигна при входа. Обръщайки рамо към останалата част от гостите, водачката на Варден каза:

— Ерагон, зная, че ти е нужно време да се възстановиш от пътуването и че имаш свои собствени дела, за които трябва да се погрижиш. Затова утре и другиден са твои, прекарай ги, както желаеш. Но на сутринта на третия ден се яви в шатрата ми и ще поговорим за бъдещето ти. Имам много важна мисия за теб.

— Милейди. — Младежът се поклони и добави: — Ти държиш Елва край себе си, където и да отидеш, нали?

— Да, тя е защитата ми срещу всяка опасност, която би се прокраднала край Нощните ястреби. Освен това дарбата й да разкрива болките на хората се оказа много полезна. Много по-лесно е да получиш подкрепата на някого, когато знаеш какви са тайните му страдания.

— Склонна ли си да се откажеш от това?

Тя го изгледа с проницателен поглед.

— Възнамеряваш да премахнеш проклятието си?

— Смятам да опитам. Спомни си, че й го обещах.

— Да, бях там. — Трясъкът на един съборен стол я разсея за миг, а после тя каза: — Обещанията ти ще ни довършат… Елва е незаменима; никой няма уменията й. А помощта, която ни оказва, както току-що казах, струва повече от планина от злато. Дори ми е минавало през ума, че от всички нас тя единствена може би е способна да надвие Галбаторикс. Ще може да предвижда всички негови атаки, а твоята магия ще й показва как да ги отблъсне и докато това не застраши живота й, ще има надмощие… За доброто на Варден, Ерагон, за доброто на всички в Алагезия, не можеш ли само да се престориш, че се опитваш да я излекуваш?

— Не — отвърна той, предъвквайки думата, сякаш го обиждаше. — Не бих го сторил, дори и да можех. Би било грешно. Ако принудим Елва да остане такава, каквато е сега, тя ще се обърне срещу нас, а аз не я искам за враг. — Той замълча, а после, като видя изражението на Насуада, добави: — Освен това има вероятност да не успея. Да се премахне такава мъгляво изговорена магия е в най-добрия случай ужасно трудно… Мога ли да предложа нещо?

— Какво?

— Бъди честна с Елва. Обясни й какво означава тя за Варден и я попитай дали е склонна да носи товара си заради всички свободни народи. Може и да откаже — има това право, но ако го стори, значи така или иначе не можем да разчитаме на нея. А ако приеме, ще бъде по нейна воля.

Насуада се намръщи леко, но кимна.

— Ще говоря с нея утре. Ти също трябва да присъстваш, за да ми помогнеш да я убедя или да свалиш проклятието, ако не успея. Ела в шатрата ми три часа след зазоряване.

С тези думи тя излезе в озарената от факли нощ.

 

 

Много по-късно, когато свещите едва тлееха в гнездата си, а селяните започнаха да се разотиват по двойки и тройки, Роран сграбчи братовчед си за лакътя и го повлече към задната част на палатката до Сапфира, където другите не можеха да ги чуят.

— Онова, което каза по-рано за Хелгринд, всичко ли беше? — попита той.

Хватката му бе като железни щипци. Очите му бяха сурови и питащи, но в тях се долавяше и необичайна уязвимост. Ерагон издържа погледа му.

— Ако ми имаш доверие, Роран, никога повече не ми задавай този въпрос. Това не е нещо, което искаш да знаеш.

Още докато го казваше, изпита дълбоко безпокойство от това, че трябва да крие съществуването на Слоун от Роран и Катрина. Знаеше, че измамата е необходима, ала все така му беше болно да лъже семейството си. За момент обмисли дали да не каже истината на братовчед си, ала после си спомни всички причини, поради които бе решил да си държи езика зад зъбите.

Роран се поколеба с тревога в очите, а после стисна челюсти и го пусна.

— Вярвам ти. За това е семейството, нали? Да има доверие.

— За това и за да се избиват едни други.

Роран се засмя и потърка носа си с палец.

— Да, и това. — Той разкърши широките си рамене и разтри дясното — навик, който бе добил, откакто Ра’зак го беше ухапал. — Имам още един въпрос.

— И какъв е той?

— По-скоро е молба… услуга, която искам от теб. — На устните му се появи крива усмивка и той сви рамене. — Никога не съм си мислел, че ще говоря с теб за това. Ти си по-млад от мен, едва си станал мъж, а си ми и братовчед.

— Да говориш за какво? Стига си увъртал.

— За брак — отвърна Роран и вирна брадичка. — Ще ни венчаеш ли с Катрина? Много ще се радвам, ако го сториш, и макар да не съм й го споменавал, защото чаках отговора ти, зная, че за нея ще бъде чест и удоволствие, ако ти ни свържеш в брачен съюз.

Удивен, Ерагон не можа да намери думи. Накрая успя да изпелтечи:

— Аз? — После побърза да добави: — С радост ще го направя, разбира се, но… аз? Наистина ли искаш това? Сигурен съм, че Насуада ще се съгласи да ви венчае… Може да те венчае и Орин, истински крал! Той ще подскочи от радост, при възможността да изпълни церемонията, ако това ще му донесе благоволението ми.

— Искам теб, Ерагон — каза Роран и го потупа по рамото. — Ти си Ездач и си единственият ми кръвен роднина; Муртаг не се брои. Не мога да си представя друг, когото бих предпочел да ни свърже в брачен съюз.

— Тогава ще го сторя — отвърна младежът.

Въздухът излезе със свистене от дробовете му, когато братовчед му го прегърна и го стисна с всичка сила. Като го пусна, Ерагон изпъшка и след като възстанови дишането си, попита:

— Кога? Насуада има мисия за мен. Не зная каква е, но предполагам, че ще бъда зает известно време. Така че… може би в началото на следващия месец, ако събитията позволят, а?

Мускулите на раменете на Роран се напрегнаха. Той поклати глава като бик, който си проправя с рогата път през къпинак.

— Какво ще кажеш за другиден?

— Толкова скоро? Не избързваш ли? Няма да има никакво време за подготовка. На хората ще им се стори нередно.

Братовчед му отново изпъна рамене, а вените по ръцете му се издуха, докато стискаше и отпускаше юмруци.

— Не можем да чакаме. Ако не се оженим, и то бързо, старите жени ще имат нещо много по-интересно за клюкарстване от моето нетърпение. Разбираш ли?

На Ерагон му отне няколко секунди да схване какво имаше предвид, но щом разбра, не можа да не се усмихне широко. „Роран ще става баща!“ — помисли си той. Все така усмихнат, каза:

— Мисля, че да. Значи ще е другиден.

Ерагон изпъшка, когато братовчед му отново го прегърна, потупвайки го по гърба. Освободи се с известно усилие.

Широко ухилен, Роран каза:

— Задължен съм ти. Благодаря ти. Сега ще вървя, за да споделя новината с Катрина, и трябва да се подготвим за сватбеното празненство. Ще ти съобщя точния час, като го решим.

— Звучи добре.

Роран тръгна към изхода на палатката, а после се завъртя на пета и като разпери ръце, сякаш да прегърне целия свят, извика:

— Ерагон, ще се женя!

Младежът се засмя и махна с ръка.

— Върви, глупако. Тя те чака.

Ездача се качи на гърба на Сапфира, докато покривалото на палатката се спускаше след Роран.

— Бльодгарм? — извика той. Тих като сянка, елфът се показа на светло. Жълтите му очи блестяха като въглени. — Двамата със Сапфира ще полетим малко. Ще се срещнем отново при палатката ми.

— Добре, Сенкоубиецо — каза Бльодгарм и кимна за поздрав.

После драконката разпери огромните си криле, затича се и след три крачки подскочи над редиците палатки, които се огънаха под напора на вятъра, който предизвикаха мощните й махове. Движенията на тялото й разтърсиха Ерагон и той стисна шипа пред себе си за опора. Сапфира се издигна в спирала над проблясващия долу лагер, докато той не се превърна в мъничко петънце светлина на фона на тъмнината, която го заобикаляше. Драконката остана на тази височина, носейки се между небето и земята, където цареше пълна тишина.

Ерагон облегна глава на врата й и се загледа към обсипания с блещукащи звезди небесен купол.

— Почини си, ако искаш, малки мой — каза Сапфира. — Няма да те оставя да паднеш.

И той се унесе, а в съзнанието му изплуваха видения за кръгъл каменен град, който се издигаше насред безкрайна равнина, и за малко момиче, което бродеше по тесните криволичещи улици, пеейки натрапчива мелодия.

А нощта постепенно взе да отстъпва пред утрото.