Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (7)

Да бродиш сам по земята

Червата на Ерагон изкъркориха.

Той лежеше по гръб, с присвити в коленете крака и разтриваше мускулите на бедрата си, след като бе тичал по-дълго и с по-голяма тежест от когато и да било преди. Точно тогава от корема му се разнесе силното къркорене. Звукът бе толкова неочакван, че Ездача скочи на крака и сграбчи тоягата си.

Вятърът фучеше над пустата земя. Слънцето бе залязло и в негово отсъствие всичко бе станало синкаво и лилаво. Нищо не се движеше, с изключение на стръковете трева и Слоун, чиито пръсти бавно се разтваряха и затваряха в отговор на някакво видение в омагьосаната му дрямка. Вкочаняващ студ възвестяваше настъпването на нощта.

Ерагон се отпусна и леко се усмихна.

Веселото му настроение скоро се изпари, когато се замисли за източника на неразположението си. От битката с Ра’зак, правенето на множество заклинания и носенето на гръб на Слоун през по-голямата част от деня бе толкова изгладнял, че ако можеше да се върне назад във времето, щеше да изяде всички ястия, които джуджетата бяха приготвили в негова чест по време на посещението му в Тарнаг. Споменът за огромния печен глиган Награ — изпускащ пара, ухаещ на мед и подправки и с капеща от него мазнина — бе достатъчен, за да напълни устата му със слюнка.

Проблемът бе, че нямаше провизии. Водата бе лесна — можеше да извлича влага от почвата, когато си поискаше. Обаче намирането на храна в това пусто място беше не само много по-трудно, но и го поставяше пред морална дилема, която се бе надявал да избегне.

Оромис бе посветил много от уроците си на различните климати и географски региони, които съществуваха в Алагезия. Затова, когато се отдалечи от лагера им да огледа заобикалящата ги местност, Ерагон бързо разпозна повечето растения, които срещна. Малко от тях бяха ядивни, а от тях пък нито едно не беше достатъчно голямо или в изобилие, за да почерпи от него храна за двама големи мъже, и то за кратко време. Местните животни със сигурност се бяха запасили със семена и плодове, но нямаше представа откъде да започне търсенето си. Нито пък смяташе за вероятно някоя пустинна мишка да е събрала храна, стигаща за повече от няколко хапки.

Това му оставяше само две възможности и нито една от тях не му допадаше. Можеше както преди да извлече енергията на растенията и насекомите около лагера. Цената на това беше да остави мъртъв участък земя, където нищо, дори най-малките организми в почвата, нямаше да оцелее. И въпреки че това щеше да задържи него и Слоун на крака, преносът на енергия нямаше да реши проблема, защото не успокояваше стомаха.

Можеше и да ловува.

Ерагон се намръщи и заора с тоягата си в земята. След като бе споделял мислите и желанията на безброй животни, изпитваше отвращение дори от мисълта да изяде някое от тях. При все това нямаше да допусне да се изтощи и да позволи на Империята да го залови само защото се е лишил от храна, за да пощади живота на някой заек. Както бяха изтъкнали Сапфира и Роран, всяко живо същество оцеляваше, като се хранеше с друго. „Светът ни е жесток — помисли си той — и аз не мога да го променя… Елфите сигурно са прави да избягват месото, но в момента имам твърде голяма нужда от него. Отказвам да се чувствам виновен, щом обстоятелствата ме принуждават да го направя. Не е престъпление да се насладиш на малко бекон или пъстърва, или нещо от сорта“.

Той продължаваше да се успокоява с множество аргументи, ала отвращението от идеята все още караше стомаха му да се присвива. Почти половин час Ездача остана на място, неспособен да извърши онова, което логиката му нашепваше, че е необходимо. После започна да осъзнава колко е късно и се наруга, че губи време; нужна му бе всяка минута почивка.

Той се стегна и затърси с ума си живи същества, докато не намери два големи гущера и свити в пясъчната си дупка група гризачи, които му напомниха на кръстоска между плъх, заек и катерица.

— Дейджа — каза Ерагон и уби гущерите и един от гризачите. Те умряха моментално и без болка, ала той все пак стисна зъби, докато опустошаваше умовете им.

Гущерите прибра ръчно, вдигайки камъните, под които се криеха. Гризачът обаче трябваше да бъде изваден с магия от бърлогата си. Внимаваше да не събуди другите животни, докато движеше тялото към повърхността; струваше му се жестоко да ги ужасява със знанието, че невидим хищник може да ги убива дори в най-тайните им убежища.

Ерагон изкорми, одра и почисти гущерите и гризача, а после зарови останките достатъчно дълбоко, за да ги скрие от мършояди. Като събра няколко плоски тънки камъни, той си построи малко огнище, запали огън и се залови да готви. Без сол не можеше да приготви никаква вкусна храна, но част от местните растения миришеха приятно, когато ги стри между пръстите си, така че поръси месото с тях.

Гризачът стана готов пръв, тъй като бе по-малък от гущерите. Ерагон го вдигна от самоделната си печка и го поднесе към устата си. Намръщи се и щеше да остане така, обзет от отвращение, ала трябваше да се грижи за огъня и гущерите. Тези две дейности го разсеяха достатъчно, за да се подчини на суровата повеля на глада и да започне да яде.

Първата хапка бе най-зле — заседна на гърлото му и от вкуса на горещата мазнина едва не повърна. Той потрепери и преглътна два пъти на сухо, за да отмине позивът. След това стана по-лесно. Всъщност се радваше, че месото е безвкусно, тъй като това му помагаше да забрави какво дъвче.

Излапа целия гризач, а после и част от единия гущер. Откъсна последното парче месо от тънката кост на крака и въздъхна доволно, като след секунда осъзна с огорчение, че въпреки желанието си, се бе наслаждавал на яденето. Беше изпитвал такъв глад, че тази мизерна вечеря му се стори невероятно вкусна, когато превъзмогна нежеланието си. „Може би — разсъждаваше той, — може би, когато се върна… ако съм на трапезата на Насуада или на крал Орин и сервират месо… Навярно, ако ми се яде и би било невъзпитано да откажа, бих могъл да хапна малко… Няма да ям както преди, но и няма да бъда стриктен като елфите. Умереността е по-мъдър подход от фанатизма, така си мисля“.

На светлината на пламъците от огнището Ерагон се загледа в ръцете на Слоун. Касапинът лежеше на няколко крачки, където го бе оставил. Десетки тънки бели белези изпъстряха дългите му костеливи пръсти с твърде големи стави и пораснали нокти, които преди в Карвахол бяха изрядно поддържани, а сега бяха нащърбени и почернели от мръсотия. Белезите бяха ясен знак за относително малкото грешки, които бе допускал Слоун по време на десетилетията, прекарани в работа с ножове. Кожата му бе сбръчкана и съсухрена, с изпъкнали вени, ала мускулите под нея бяха здрави и силни.

Ерагон приклекна и скръсти ръце на коленете си.

— Не мога просто да го пусна — промърмори той.

Ако го стореше, касапинът можеше да проследи Роран и Катрина, а това не биваше да бъде допуснато. Освен това, макар и да не искаше да го убива, Ездача смяташе, че Слоун трябва да бъде наказан за престъпленията си.

Ерагон не беше близък приятел с Бърд, но го познаваше като добър човек, стабилен и честен, и си спомняше с добри чувства жена му Фелда и децата им, защото тримата с Гароу и Роран бяха яли и преспивали в дома им на няколко пъти. Така че смъртта на Бърд му се струваше особено жестока и той чувстваше, че семейството на пазача заслужава справедливост, дори и никога да не научи за нея.

Кое наказание обаче би било подходящо? „Отказах да стана екзекутор — помисли си, — а се принудих да стана съдник. Какво ли разбирам аз от закона?“

Младият Ездач се изправи, пристъпи до Слоун и се наведе над ухото му.

— Вакна.

Касапинът се събуди стреснат и седна, подпирайки се на земята с жилестите си ръце. Останките от клепачите му потрепериха, докато инстинктивно се опитваше да ги вдигне, за да види къде е. Вместо това остана в капана на личната си нощ.

— Ето, изяж това — каза Ерагон и подаде останалата половина от гущера на Слоун, който, въпреки че не виждаше, със сигурност бе успял да подуши храната.

— Къде съм? — попита мъжът.

С треперещи ръце започна да опипва камъните и растенията пред себе си. Докосна разранените си китки и глезени и явно бе изненадан да открие, че оковите му са изчезнали.

— Елфите, а и Ездачите в отминали времена са наричали това място Мирнатор. Джуджетата са го кръстили Вергадн, а хората — Сивата пустош. Ако този отговор не те удовлетворява, може би ще се радваш да научиш, че сме на няколко километра югоизточно от Хелгринд, където беше затворен.

Касапинът прошепна:

— Хелгринд. Ти си ме спасил?

— Да.

— Ами тогава…

— Забрави въпросите. Първо изяж това.

Суровият му тон подейства на Слоун като камшик — той се присви и посегна непохватно към гущера. Ерагон пусна месото и отиде до огнището, където засипа огъня с няколко шепи пръст, така че да не издаде присъствието си, въпреки че вероятността някой да се намира в околността бе минимална.

След първото предпазливо близване, за да разбере какво му е дал непознатият, касапинът заби зъби в гущера и отхапа голямо парче месо. С всяка хапка налапваше колкото се може повече и дъвчеше надве-натри, преди да преглътне и да отгризе повторно. Оглозга всички кости с прецизността на човек, който познава задълбочено устройството на животните и как най-лесно могат да бъдат разчленени. Костите пускаше на спретната купчинка отляво. Когато и последното късче месо от опашката на гущера изчезна в устата на касапина, Ерагон му подаде другото влечуго, което още беше цяло. Слоун изсумтя с благодарност и продължи да се угощава, без да се опитва да избърше мазнината от устните или брадата си.

Вторият гущер се оказа твърде голям, за да успее да го дояде. Той постави остатъка върху купчинката кости, после изправи гръб, изтри с ръце устата си, приглади дългата си коса зад ушите и каза:

— Благодаря ти за добротата, страннико. Отдавна не бях ял като хората и мисля, че храната ти беше по-ценна дори от свободата ми… Ако мога да попитам, познаваш ли дъщеря ми Катрина и знаеш ли какво се е случило с нея? Тя беше затворена с мен в Хелгринд.

В гласа му имаше сложна смесица от чувства: уважение, страх и смирение пред непознатия, в чиято власт се намираше; надежда и тревога за съдбата на дъщеря му; и решителност, непоклатима като планината Гръбнака. Единственото нещо, което Ерагон очакваше да чуе, а не долови, бе подигравателното презрение, което Слоун бе проявявал към него при срещите им в Карвахол.

— Тя е с Роран.

Касапинът зяпна.

— Роран! Но как се е добрал дотук? Да не би Ра’зак да са пленили и него? Или пък…

— Ра’зак и техните „жребци“ са мъртви.

— Вие сте ги убили? Как?… Кой… — за един миг Слоун замръзна, сякаш заекваше с цялото си тяло, а после ъгълчетата на устата му увиснаха, а раменете му се отпуснаха. Той стисна храста зад себе си, за да не падне, и поклати глава. — Не, не, не… Не… Не е възможно. Ра’зак ми казаха това; настояваха за отговори, които нямах, но си мислех… Тоест, кой би повярвал…? — Касапинът се затресе толкова силно, че Ездача се зачуди дали няма да припадне. След това с накъсан шепот, сякаш бе принуден да говори след удар в корема, Слоун каза: — Ти не може да си Ерагон.

Сякаш плащът на смъртта и провидението се спуснаха над младежа. Той изпита усещането, че е инструмент на тези два безмилостни повелители, и отвърна подобаващо, говорейки бавно, така че всяка дума да е като удар с чук и да съдържа в себе си достойнството, ранга и гнева му:

— Аз съм Ерагон, но и много повече. Аз съм Аргетлам и Сенкоубиеца, и Огнения меч. Драконът ми е Сапфира, позната още като Бяртскулар и Огнения език. Ученици сме на Бром, който е бил Ездач преди нас, и на джуджетата, и на елфите. Сражавахме се с ургалите, със Сянката и с Муртаг, който е син на Морзан. Служим на Варден и народите на Алагезия. Доведох те тук, Слоун Алденсон, за да бъдеш съден за убийството на Бърд и задето предаде Карвахол на Империята.

— Това е лъжа! Не може да си…

— Лъжа? — изрева Ерагон. — Аз не лъжа!

Той проникна с ума си в съзнанието на касапина, принуждавайки го да приеме спомени, които потвърждаваха истинността на думите му. Искаше Слоун да почувства силата му и да осъзнае, че той вече не е изцяло човек. И макар да не му се щеше да го признае, изпита удоволствие да контролира по такъв начин мъжа, който често му бе създавал неприятности и го бе тормозил с подигравки и обиди към него и семейството му. Отдръпна се половин минута по-късно.

Касапинът продължи да трепери, ала не се свлече и не започна да пълзи, както Ерагон очакваше. Вместо това държанието му стана студено и грубо.

— Проклет да си — каза той. — Не съм длъжен да ти давам обяснения, Ерагон, ничий син. Знай обаче, че всичко, което сторих, беше заради Катрина.

— Зная. Това е единствената причина още да си жив.

— Тогава прави каквото искаш с мен. Не ме е грижа, стига тя да е в безопасност… Хайде де! Какво ще бъде? Побой? Дамгосване? Вече ми извадиха очите, така че може би някоя от ръцете ми? Или ще ме оставиш да умра от глад, или да бъда пленен отново от Империята?

— Още не съм решил.

Слоун кимна рязко и се загърна в изпокъсаните си дрехи, за да се предпази от нощния студ. Седеше с изправен гръб, загледан с празните си очи в мрака, който обгръщаше лагера им. Не се помоли. Не поиска милост. Не отрече деянията си и не се опита да умилостиви Ездача. Просто седеше и чакаше, обвит в бронята на стоицизма си.

Смелостта му впечатли Ерагон.

Тъмният пейзаж около тях изглеждаше необятен и той изпита чувството, че целият този невидим простор се приближава към него. Това усили безпокойството му относно избора, пред който бе изправен. „От решението ми зависи какво ще стане с живота му“ — рече си той.

Отхвърляйки за момент въпроса с наказанието, младият Ездач се замисли какво знае за касапина: прекомерната му обич към Катрина — маниакална, себична и като цяло вредна, макар и някога да е била нещо хубаво; омразата и страхът му от Гръбнака, породени от мъката му по покойната му жена Измира, която бе загинала сред тези извисяващи се до небето върхове; отчуждението му от останалите му роднини; гордостта му от занаята му; историите, които младежът бе чувал за детството на Слоун; и собственото му познание за живота в Карвахол.

Ерагон се вгледа в този сбор от разнородни фрагменти и ги заобръща в ума си, обмисляйки значението им. Помъчи се да ги подреди като парчета от пъзел. Отначало не му се удаде, но продължи да опитва и малко по малко проследи различните връзки между събитията и чувствата в живота на касапина, а чрез тях изплете сложна паяжина, чиито шарки разкриваха що за човек е Слоун. Когато приключи с последната нишка, Ездача изпита усещането, че най-накрая е проумял причините за поведението на касапина. И неминуемо започна да му съчувства.

Нещо повече, имаше чувството, че е разгадал самия Слоун, че е анализирал основните елементи на личността му — онези, които не можеш да махнеш, без безвъзвратно да промениш човека. Тогава в ума му се появиха три думи на древния език, които сякаш въплъщаваха Слоун, и без да се замисли, Ерагон ги прошепна.

Те не можеха да стигнат до ушите на касапина, но той се размърда — пръстите му се впиха в бедрата му — и изражението му стана напрегнато.

По лявата страна на младежа пропълзя студена тръпка и докато гледаше Слоун, кожата на ръцете и краката му настръхна. Обмисли няколко различни обяснения за реакцията на мъжа пред себе си, кое от кое по-сложни, но само едно изглеждаше адекватно и дори то му се струваше крайно невероятно. Той отново прошепна трите думи. Както и преди, касапинът се размърда и Ерагон го чу да мърмори:

— … Някой ходи по гроба ми.

Ездача издиша рязко. Трудно му беше да повярва, но експериментът не оставяше място за съмнение: съвсем случайно се бе натъкнал на истинското име на Слоун. Разкритието го остави напълно озадачен. Да знаеш нечие истинско име представляваше тежка отговорност, защото ти даваше абсолютна власт над този човек. Заради очевидния риск елфите рядко разкриваха истинските си имена, а когато го стореха, то беше само пред онези, на които вярваха безусловно.

Никога досега Ерагон не бе научавал нечие истинско име. Винаги бе смятал, че ако това се случи, то ще е дар от някой, на когото много държи. Да се добере до истинското име на Слоун без съгласието му представляваше обрат, за който младежът не беше подготвен и не знаеше как да се справи с него. Изведнъж си даде сметка, че за да узнае истинското име на касапина, е трябвало да разбере личността му по-добре, отколкото разбираше самия себе си, тъй като нямаше и най-бегла представа какво беше неговото собствено име.

Тази мисъл не бе никак приятна. Ездача подозираше — предвид природата на враговете му, — че липсата на пълно познание за собствената му личност може да се окаже фатална. Тогава той се закле да посвети повече време на себеопознаването и да открие истинското си име. „Навярно Оромис и Глаедр могат да ми кажат какво е“ — помисли си с надежда.

Но каквито и съмнения и объркване да бе породило у него истинското име на Слоун, то му даде някаква представа как да постъпи с касапина. Но въпреки това му бяха нужни около десетина минути, за да избистри останалата част от плана си и да се увери, че той ще има желания ефект.

Слоун наклони глава към Ерагон, когато младежът се изправи и тръгна към озарената от звездната светлина пустош.

— Къде отиваш? — попита той.

Ездача не отговори.

Той вървя през пустошта, докато не откри ниска, широка скала, обрасла с лишеи и с подобна на купа вдлъбнатина в средата.

— Адурна риса.

Безброй миниатюрни капчици вода започнаха да излизат от почвата и да се сливат в гладки сребристи струйки, които се издигаха във въздуха над ръба на камъка и се изливаха във вдлъбнатината. Когато водата започна да прелива и да се стича обратно към земята, за да бъде впримчена отново от заклинанието му, Ерагон прекрати магията.

Изчака, докато повърхността стана идеално гладка, така че да изпълнява ролята на огледало, после се изправи пред вдлъбнатината, която изглеждаше пълна със звезди, и каза:

— Драумр копа. — Последваха множество други думи, с които Ездача оформяше заклинание, което щеше да му позволи не само да вижда, но и да разговаря с други от разстояние. Оромис го бе научил на този начин за магическо наблюдение два дни преди двамата със Сапфира да напуснат Елесмера и да се отправят за Сурда.

Водата стана катраненочерна, сякаш някой бе угасил звездите като свещи. Минута-две по-късно в центъра й се появи светъл кръг и Ерагон видя вътрешността на обширна бяла палатка, осветена от червения Ерисдар — един от магическите фенери на елфите.

Обикновено той не можеше да види чрез магия място или човек, които не е зървал преди, ала кристалните сфери на елфите бяха омагьосани да предават изображение на тяхното обкръжение на всеки, който се свържеше с тях. Съответно магията на Ерагон щеше да предаде неговия образ и обкръжението му на техните сфери. Това им позволяваше да контактуват помежду си от всяко място по света, което по време на война се превръщаше в безценно умение.

Един висок елф със сребриста коса и очукана от множество битки броня влезе в полезрението на Ерагон и той разпозна лорд Детедр, който бе съветник на кралица Исланзади и приятел на Аря. Ако старият елф бе изненадан да види Ездача, той не го показа; само сведе глава, докосна с устни първите два пръста на дясната си ръка и каза с напевния си глас:

— Атра естерни оно телдуин, Ерагон Шур’тугал.

Младежът повтори жеста на елфа и отвърна също на древния език:

— Атра ду евариня оно варда, Детедр-водр.

Продължавайки на родния си език, елфът каза:

— Радвам се, че си добре, Сенкоубиецо. Аря Дрьотнингу ни уведоми за мисията ти преди няколко дни и всички бяхме много разтревожени за теб и Сапфира. Вярвам, че не се е случило нещо лошо.

— Не, но се сблъсках с неочакван проблем и ако е възможно, бих желал да го обсъдя с кралица Исланзади, за да почерпя от нейната мъдрост по този въпрос.

Котешките очи на Детедр почти се затвориха, превръщайки се в две наклонени цепки, които му придадоха свирепо и неразгадаемо изражение.

— Зная, че не би поискал това, ако не е важно, Ерагон-водр, ала внимавай: опънатият лък лесно може да се счупи и да нарани стрелеца, както и да запрати стрелата надалеч… Ако е угодно за теб, почакай и ще попитам кралицата.

— Ще почакам. Искрената ми благодарност за помощта ти, Детедр-водр.

Когато елфът се отдалечи от кристалната сфера, Ерагон се намръщи. Не му харесваше прекалената церемониалност на елфите, ала повече от всичко мразеше да се мъчи да открие смисъла на загадъчните им думи. „Дали ме предупреждаваше, че заговорниченето край кралицата е опасно занимание, или че Исланзади е опънат лък, който скоро ще се счупи? Или имаше предвид нещо съвсем друго? Е, поне успях да се свържа с елфите“ — помисли си той. Техните защити възпрепятстваха проникването с магия в Ду Велденварден, включително и наблюдението от разстояние. Докато елфите стояха в своите градове сред горите, единственият начин да се свържеш с тях бе чрез пратеници. Ала сега, когато бяха тръгнали на поход, изоставяйки сенките на своите черни борове, могъщите им заклинания вече не ги защитаваха и бе възможно да осъществиш контакт чрез кристална сфера.

Ерагон се изнервяше все повече и повече, докато минутите течаха една след друга.

— Хайде де — измърмори той.

Огледа се бързо наоколо, за да се увери, че някой човек или звяр не приближава дебнешком към него, а после отново се вгледа във водната повърхност.

Изведнъж с шляпащ звук платнената врата на палатката се дръпна настрани и кралица Исланзади влезе забързано, отправяйки се към кристалната сфера. Носеше плетена ризница с блестящ златист плочест нагръдник и наколенници, както и красив шлем, инкрустиран с опали и други скъпоценни камъни, който скриваше отчасти буйните й черни коси. От отривистата й походка обточените с бяла кожа поли на червеното й наметало се развяваха зад гърба й, напомняйки на Ерагон за надвиснала буря. В лявата си ръка Исланзади държеше изваден от ножницата меч. Дясната бе празна, ала изглеждаше облечена в алена ръкавица и след момент Ерагон осъзна, че от пръстите и дланта й капе кръв.

Като го погледна, тънките й извити вежди се смръщиха. С това изражение тя приличаше невероятно много на Аря, макар че осанката и държанието й бяха много по-впечатляващи от тези на дъщеря й. Беше красива и ужасяваща, като страховита богиня на войната.

Ездача докосна устните си с пръсти, после сложи дясната си ръка на гърдите — елфическият знак за вярност и уважение, и изрече традиционното приветствие, заговаряйки пръв, както бе редно при обръщане към елф с по-висок ранг. Исланзади отговори по очаквания начин и в опит да я зарадва и да демонстрира познаването на обичаите й, Ерагон завърши с незадължителната трета реплика от поздрава:

— И нека мирът живее в сърцето ви.

Свирепото изражение на кралицата леко се смекчи, а на устните й се появи лека усмивка, сякаш оценяваше хитрия му ход.

— И в твоето също, Сенкоубиецо. — Плътният й нисък глас напомняше на смесица от шумолене на борови иглички, ромон на потоци и музика, свирена на тръстикова флейта. Исланзади прибра меча си в ножницата и отиде до сгъваемата маса, където се зае да измие ръката си от кръвта в поставеното там гърне с вода. — Боя се, че мирът е труден за постигане напоследък.

— Тежка ли е войната, Ваше Величество?

— Скоро ще стане. Народът ми се събира край западните покрайнини на Ду Велденварден, където можем да се подготвим да убиваме и да бъдем убити, докато сме близо до дърветата, които така силно обичаме. Нашата раса живее разпръснато и не марширува в редици като останалите, защото това наранява земята ни. Така че ни отнема време да се съберем от далечните кътчета на гората.

— Разбирам. Само… — той затърси подходящия начин да зададе въпроса си, без да прозвучи грубо. — Ако боят още не е започнал, не мога да не се зачудя защо ръката ви е изцапана с кръв.

Кралицата изтръска водните капчици от пръстите си и вдигна съвършената си ръка със златистокафява кожа, за да я види Ерагон. Той осъзна, че именно Исланзади е била модел за скулптурата на двете преплетени ръце, която се намираше в антрето на дървесния му дом в Елесмера.

— Вече не е изцапана. Единствените петна, които кръвта оставя, са в душата, а не по тялото. Казах, че войната ще стане тежка в близко бъдеще, а не, че още не е започнала. — Тя издърпа ръкава на ризницата обратно до китката си. Измъкна от инкрустирания със скъпоценни камъни колан, който обгръщаше тънката й талия, ръкавица, украсена със сребърна бродерия, и я сложи на ръката си. — Наблюдавахме град Сеунон, защото планирахме да започнем атаката си от него. Преди два дни съгледвачите ни засякоха групи мъже с мулета, пътуващи от Сеунон към Ду Велденварден. Помислихме, че искат да съберат дърва от покрайнините на гората, както често се случва. По принцип толерираме това, защото хората имат нужда от дърва, а дърветата в покрайнините са млади и почти извън влиянието ни. Освен това не искахме да се разкриваме. Мъжете обаче не спряха в покрайнините. Те навлязоха дълбоко в Ду Велденварден, следвайки ловни пътеки, които явно познаваха добре. Търсеха най-високите и дебели дървета — дървета, стари като самата Алагезия, които са били древни и изцяло пораснали, когато джуджетата за пръв път са открили Фардън Дур. Когато ги намериха, те започнаха да ги секат. — Гласът й потрепери от ярост. — От разговорите им научихме защо са дошли. Галбаторикс искал най-големите дървета, за да замени обсадните машини и тарани, които изгуби в битката в Пламтящите равнини. Ако мотивите им бяха чисти, може би щяхме да преглътнем загубата на един монарх на гората ни. Може би дори на двама. Но не и на двадесет и осем.

Ерагон се вледени.

— Какво направихте? — попита той, макар да подозираше какъв ще бъде отговорът.

Исланзади вдигна брадичка и изражението й стана сурово.

— Аз присъствах там, заедно с още двама от нашите съгледвачи. Заедно поправихме грешката на хората. В миналото народът на Сеунон бе достатъчно мъдър, за да не нахлува в земите ни. Днес им напомнихме защо е било така. — Неволно тя потърка дясната си ръка, сякаш я болеше, и се загледа край кристалната сфера в някакво свое видение. — Вече знаеш какво е усещането, Ерагон-финиарел, да докосваш живота на растенията и животните около себе си. Представи си колко скъпи щяха да ти бъдат, ако бе притежавал тази дарба векове наред. Ние даваме от себе си, за да поддържаме Ду Велденварден, и гората е част от нашите тела и умове. Боли ни от всяка рана, която тя получи… Нашият народ се надига бавно, ала вдигнем ли се, сме като дракони: подивяваме от гняв. Изминаха повече от сто години, откакто аз или който и да е друг елф сме проливали кръв в битка. Светът е забравил на какво сме способни. Силата ни може и да е намаляла след падането на Ездачите, ала все още сме способни да отвърнем на всеки удар; враговете ни ще си мислят, че самите стихии са се обърнали срещу тях. Ние сме древна раса и уменията и знанията ни надвишават стократно тези на смъртните. Нека Галбаторикс и съюзниците му внимават, защото сега елфите ще напуснат гората си и ще се завърнат триумфиращи или няма да се върнат изобщо.

Ерагон потрепери. Дори и при сблъсъка си с Дурза той никога не бе срещал подобна неумолима решителност и безпощадност. „Това не е човешко — помисли си младият Ездач, а после си се присмя наум. — Разбира се, че не. И ще е хубаво да го запомня. Колкото и да си приличаме — в моя случай почти напълно, — ние не сме еднакви“.

— Ако завземете Сеунон — каза той, — как ще контролирате жителите му? Те може и да мразят Империята повече от самата смърт, ала се съмнявам, че ще ви се доверят, дори само защото са хора, а вие — елфи.

Исланзади махна с ръка.

— Това е без значение. Преминем ли градските стени, имаме си начини да направим така, че никой да не смее да ни се опълчи. Това не е първият път, в който воюваме с твоя вид. — Тя свали шлема си и косата й се разпиля по раменете, обрамчвайки лицето й с гарвановочерни къдрици. — Не ми стана приятно, като научих за нападението ти над Хелгринд, но да приема ли, че то вече е приключило, и то успешно?

— Да, Ваше Величество.

— Значи възраженията ми са били напразни. Предупреждавам те обаче, Ерагон Шур’тугал, не се излагай на риск в подобни ненужни и опасни начинания. Това, което ще кажа, е жестоко, ала все пак е вярно: животът ти е по-важен от щастието на братовчед ти.

— Заклех се на Роран, че ще му помогна.

— Значи си се заклел безразсъдно, без да обмислиш последствията.

— Нима искате да изоставя онези, на които държа? Ако го сторя, ще се превърна в презрян човек, на когото не може да се разчита и който ще е недостоен за надеждите на онези, които вярват, че по някакъв начин аз ще победя Галбаторикс. А и докато Катрина беше негов заложник, Роран бе уязвим за манипулациите му.

Кралицата повдигна едната си вежда.

— Уязвимост, която можеше да предотвратиш, като научиш Роран на няколко магически заклинания… Не те съветвам да изоставиш приятелите и семейството си. Това би било истинска лудост. Ала никога не забравяй какво е заложено на карта: цяла Алагезия. Ако сега се провалим, тиранията на Галбаторикс ще се разпростре над всички раси и владичеството му няма никога да свърши. Ти си върхът на копието на нашите усилия и ако този връх се скърши и бъде изгубен, копието ще отскочи от бронята на врага и ние всички ще паднем.

Лишеите изпукаха под пръстите на Ерагон, когато той сграбчи камъка и потисна желанието си да отправи наглата забележка, че всеки добре въоръжен воин трябва да разполага с меч или друго оръжие, на което да разчита, освен на копието си. Посоката, в която се насочваше разговорът, го изнервяше и той искаше да смени темата възможно най-бързо; не беше се свързал с кралицата, за да го гълчи като дете. Обаче, ако позволеше на нетърпението да диктува действията му, това нямаше да помогне на задачата му, така че запази спокойствие и отвърна:

— Повярвайте ми, Ваше Величество, че приемам тревогите ви много, много сериозно. Мога само да добавя, че ако не бях помогнал на Роран, щях да бъда нещастен като него, а дори и повече, ако той се бе опитал да спаси Катрина сам и бе умрял в резултат на това. И в двата случая щях да бъда твърде съкрушен, за да помогна на вас или на който и да било. Не можем ли поне да се съгласим, че имаме различно мнение по темата? Никой от двама ни няма да убеди другия.

— Добре — отговори Исланзади. — Ще оставим нещата така… засега. Но не си мисли, че си избягнал надлежното проучване на решението ти, Драконов ездачо. Струва ми се, че си позволяваш прекалено лекомислие спрямо по-сериозните ти отговорности, а това е немалък проблем. Ще го обсъдя с Оромис; той ще реши какво да направим по въпроса. Сега ми кажи защо поиска тази аудиенция?

Ерагон стисна зъби, за да се овладее, преди да разкаже за събитията от деня, причините за действията си към Слоун и наказанието, което предвиждаше за касапина.

Когато приключи, кралицата се завъртя на пета и закрачи в кръг из палатката с гъвкава като на пантера походка. Накрая спря и каза:

— Избрал си да останеш насред Империята, за да спасиш живота на убиец и предател. Сега си сам с този човек, движиш се пеша и си без провизии и оръжия, освен магията ти, следван по петите от враговете си. Виждам, че предишните ми забележки са били повече от уместни. Ти…

— Ваше Величество, ако ще ми се сърдите, сърдете ми се по-късно. Искам да разреша това бързо, за да мога да си почина преди зазоряване; утре трябва да измина много километри.

Кралицата кимна.

— Прав си. Оцеляването ти е най-важно в момента. Ще се ядосвам, след като приключим разговора си… Що се отнася до желанието ти, то е безпрецедентно в нашата история. Ако бях на твое място, щях да убия Слоун и да реша проблема веднага.

— Зная, че щяхте да го направите. Веднъж видях Аря да убива ранен сокол, защото според нея смъртта му била неизбежна и убийството щяло да спести на птицата часове на страдание. Навярно трябва да сторя същото с касапина, но не мога. Мисля, че това би било избор, за който ще съжалявам до края на живота си, или по-лошо — който би направил убийството по-лесно за мен в бъдеще.

Исланзади въздъхна и внезапно му се стори много изморена. Той си напомни, че и тя бе прекарала деня в битка.

— Оромис може и да е бил твоят истински учител, но ти се проявяваш като наследник на Бром, а не на него. Бром беше единственият, който успяваше да се оплете в толкова много проблеми, в колкото се забъркваш и ти. Също като него, изглежда, търсиш най-дълбоките плаващи пясъци и се гмуркаш право в тях.

Ерагон потисна усмивката си, доволен от сравнението.

— Ами Слоун? — попита той. — Сега съдбата му е във ваши ръце.

Исланзади бавно седна на един стол близо до сгъваемата маса, постави ръце в скута си и се загледа встрани от кристалната сфера. Лицето й придоби израз на загадъчно съзерцание: красива маска, която скриваше мислите и чувствата й и през която Ерагон не можеше да проникне, колкото и силно да се опитваше. Когато тя най-сетне заговори, каза:

— Тъй като си намерил за нужно да спасиш живота на този човек, при това с цената на немалко усилия и неприятности, не мога да отхвърля молбата ти и да обезсмисля жертвата ти. Ако Слоун издържи на изпитанието, пред което си го поставил, Гилдериен Мъдрия ще го пусне да премине и той ще получи стая, легло и храна. Повече не мога да обещая, защото всичко, което ще се случи после, ще зависи от него самия, ала ако той спази условията, които ти определи, тогава да, ще запалим светлина в неговата мрачна душа.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Много сте щедра.

— Не, не е така. Тази война не ми позволява да бъда щедра, просто съм практична. Върви и свърши каквото смяташ за правилно, но бъди внимателен, Ерагон Сенкоубиец.

— Ваше Величество. — Той се поклони. — Мога ли да ви помоля за една последна услуга: не казвайте на Аря, Насуада или който и да е от Варден за сегашното ми положение. Не бих искал да се безпокоят за мен повече от необходимото, а и ще го научат съвсем скоро от Сапфира.

— Ще обмисля молбата ти.

Ерагон почака, но след като тя остана мълчалива и стана ясно, че не възнамерява да обяви решението си, сведе глава за втори път и отново каза:

— Благодаря ви.

Яркото изображение на повърхността на водата потрепна и изчезна в мрака, когато Ездача прекрати магията, използвана за създаването му. Той вдигна лице и се загледа в звездите, позволявайки на очите си да привикнат към бледата блещукаща светлина, която те излъчваха. После се отдалечи от скалата с локвата вода и се върна през тревата и храстите до лагера, където Слоун продължаваше да седи с изпънат гръб, неподвижен като ковано желязо.

Ерагон подритна едно камъче и шумът разкри приближаването му на Слоун, който обърна глава с бързината на птица.

— Взе ли решението си? — попита той.

— Да — отвърна Ездача. Спря и приклекна пред касапина, подпирайки се с ръка на земята. — Чуй ме добре, защото нямам намерение да повтарям. Всичко, което си извършил, е било от обич към Катрина или поне ти така казваш. Независимо дали ще го признаеш, или не, смятам, че си имал и други по-низки мотиви да желаеш да я разделиш от Роран: гняв… омраза… отмъстителност… и собствената си болка.

Устните на Слоун се превърнаха в тънки бели линии.

— Грешиш за мен.

— Не, не мисля. И тъй като съвестта ми ме възпира да те убия, наказанието ти ще бъде най-ужасното, което мога да измисля, като изключим смъртта. Убеден съм, че онова, което каза преди, е вярно: че Катрина е по-важна за теб от всичко друго на света. Затова наказанието ти е следното: никога повече няма да видиш, докоснеш или размениш дума с дъщеря си, дори и в сетния си час, и ще живееш със знанието, че тя е с Роран и двамата са щастливи заедно без теб.

Слоун си пое въздух през стиснатите зъби.

— Това ли е наказанието ти? Ха! Не можеш да ми го наложиш, нямаш затвор, в който да ме задържиш.

— Не съм приключил. Ще ти го наложа, като ми се закълнеш на елфическия език — на езика на истината и магията — да изтърпиш наказанието си.

— Не можеш да ме принудиш да дам дума — изръмжа Слоун. — Дори и с мъчения.

— Мога и няма да те измъчвам. Нещо повече, ще те обвържа със заклинание, което ще те принуждава да пътуваш на север, докато не стигнеш елфическия град Елесмера, който се намира дълбоко в сърцето на Ду Велденварден. Може да се опиташ да устоиш на подтика, но колкото и дълго да се бориш с магията, тя ще те тормози като сърбеж, който не можеш да почешеш, докато не изпълниш изискването й да достигнеш елфическите земи.

— Нямаш ли смелостта да ме убиеш сам? — попита касапинът. — Твърде голям страхливец си, за да ми прережеш гърлото, така че ще ме накараш да бродя сляп и изгубен през пустошта, докато времето и зверовете не ме убият? — Той се изплю вляво от Ерагон. — Ти не си нищо повече от жалкото отроче на болна от гангрена отрепка. Копеле, това си ти, необлизано пале; оцапан с нечистотии дребен пор; гнусен злодей и отровна жаба; хленчещото изчадие на тлъста крава. Не бих ти дал и последната си коричка, дори да умираш от глад, или капка вода, ако гориш, или просешки гроб, ако беше мъртъв. Имаш гной вместо костен мозък и плесен в главата, а освен това си и жалък мухльо.

Ерагон си помисли, че в сквернословието на Слоун има нещо впечатляващо, макар че възхищението не му пречеше да изпитва желанието да извие врата на касапина или поне да му отвърне със същото. Възпря го единствено подозрението, че Слоун нарочно се опитва да го разяри дотолкова, че да го убие и така да го дари с бърза и незаслужена смърт.

— Може и да съм копеле, но не съм убиец — каза Ездача. Касапинът си пое въздух, но преди да продължи пороя от ругатни, Ерагон добави: — Където и да идеш, няма да ти липсва храна, нито дивите животни ще те нападат. Ще поставя около теб заклинания, които ще пречат на хора и зверове да те притесняват, а животните ще ти носят храна, когато ти е нужна.

— Не можеш да направиш това — прошепна Слоун. Дори и под звездната светлина Ерагон видя как лицето му пребледня, ставайки смъртно бяло. — Нямаш такива умения. Нямаш право.

— Аз съм Драконов ездач. Имам право, колкото кой да е крал или кралица.

Той нямаше желание да продължава да тормози стареца, затова промълви истинското му име достатъчно силно, за да го чуе. На лицето на касапина се изписа ужас, той вдигна ръце пред себе си и изкрещя, сякаш е бил пронизан с меч. Викът му бе див, истеричен и безнадежден: писъкът на човек, прокълнат от собствената си природа да изживее съдба, която не може да избегне. Той падна напред на дланите си. Остана в тази поза и започна да хлипа с лице, скрито под кичурите коса.

Младежът го гледаше, смаян от реакцията му. „Нима научаването на истинското име засяга всеки по този начин? И с мен ли ще се случи това?“

Опитвайки да не се трогва от страданието на касапина, младият Ездач започна да изпълнява присъдата си. Повтори истинското име на Слоун и дума по дума научи стареца на клетвите на древния език, които гарантираха, че той никога повече няма да се свърже с Катрина. Касапинът се противеше с хлипове, стонове и скърцане на зъби, ала колкото и яростно да се бореше, нямаше друг избор, освен да се подчини, когато Ерагон използваше името му. Като приключиха с клетвите, Ездача направи пет заклинания, които да тласкат Слоун към Елесмера, да го защитават от непровокирано насилие и да принуждават птиците, животните и рибите от реките и езерата да го хранят. Направи магиите си така, че те да черпят сила от касапина, а не от него.

Отдавна бе минало полунощ, когато младежът приключи с последното заклинание. Беше толкова изтощен, че единствено тоягата го крепеше прав. Старецът лежеше свит в краката му.

— Приключихме — обяви Ерагон.

От тялото на земята се разнесе накъсан стон. Прозвуча така, сякаш Слоун се мъчеше да каже нещо. Ездача се намръщи и коленичи до него. Бузите на касапина бяха зачервени и кървяха на местата, където ги беше издрал с нокти. Носът му течеше, а от ъгълчето на лявата очна ямка, която бе по-малко осакатена от двете, се стичаха сълзи. Ерагон изпита съжаление и вина; не му беше приятно да вижда Слоун в това окаяно състояние. Пред него лежеше сломен човек, комуто бе отнето всичко, което бе ценял в живота си, включително и самозаблудите, и именно той го беше сломил. Това постижение го караше да се чувства омърсен, сякаш е направил нещо срамно. „Беше необходимо — помисли си младежът, — но никой не бива да бъде принуждаван да върши онова, което аз направих“.

Старецът отново изстена и после каза:

— … само парче въже. Не исках да… Измира… Не, не, моля ви, не… — Брътвежите на касапина утихнаха и в последвалата тишина Ездача сложи длан на рамото му. Слоун настръхна при допира. — Ерагон… — прошепна той. — Ерагон… аз съм сляп, а ти ме пращаш да бродя по земята… да се скитам сам. Отхвърлен и отрекъл се от себе си. Зная кой съм и не мога да го понеса. Помогни ми, убий ме! Освободи ме от тази агония.

Импулсивно Ерагон пъхна тоягата си в дясната ръка на Слоун и каза:

— Вземи я. И нека те напътства в пътуването ти.

— Убий ме!

— Не.

Касапинът нададе скръбен вик и се замята на всички страни, удряйки земята с юмруци.

— Колко си жесток, невероятно жесток!

Жалките му сили се изчерпаха и той се сви на кълбо, задъхан и хленчещ.

Младият Ездач се надвеси над него, приближи устни до ухото му и прошепна:

— Не съм коравосърдечен, затова ще ти дам тази надежда: ако достигнеш Елесмера, там ще те очаква нов дом. Елфите ще се грижат за теб и ще ти позволят да правиш каквото поискаш с остатъка от живота си, с едно изключение: щом влезеш в Ду Велденварден, не можеш да напуснеш… Слоун, чуй ме. Когато бях сред елфите, научих, че истинското име често се променя с възрастта. Разбираш ли какво означава това? Онова, което си, не е неотменно до края на вечността. Човек може да се промени, ако пожелае.

Старецът не отговори.

Ерагон остави тоягата до него, отиде в другия край на лагера и се изтегна на земята. Затваряйки очи, той промърмори магия, която щеше да го събуди преди зазоряване. Чак след това се отпусна в успокояващата прегръдка на будуващата си дрямка.

 

 

Сивата пустош бе студена, тъмна и негостоприемна, когато в главата на Ерагон зазвуча тихо бръмчене.

— Лета — каза той и бръмченето секна.

Протегна се и изстена — тялото му бе сковано от мускулна треска. Изправи се и вдигна ръце над главата си, като ги разтърси, за да възстанови кръвообращението в тях. Гърбът му бе толкова натъртен, че се надяваше да не му се налага скоро да върти оръжие. Отпусна ръце и се огледа за Слоун.

Касапинът го нямаше.

Ерагон се усмихна, като видя отпечатъците от стъпките му и от тоягата, които излизаха извън лагера. Следата бе объркана и лъкатушеща, но водеше на север към великата гора на елфите.

„Искам да успее — помисли си младежът с лека изненада. — Искам да успее, защото това ще означава, че имаме шанса да поправим грешките си. И ако Слоун може да се избави от недостатъците си и да се примири със злото, което е извършил, той ще открие, че животът му не е толкова безнадежден, колкото смята“. Защото Ездача не му бе казал, че ако покаже искрено разкаяние за престъпленията си и заживее като добър човек, заклинателите на кралица Исланзади ще възстановят зрението му. Тази награда обаче касапинът трябваше да спечели, без да знае за съществуването й, иначе можеше да се опита да измами елфите, за да я получи незаслужено.

Ерагон дълго гледа следите, после отправи поглед към хоризонта и рече:

— Късмет.

Изморен, но спокоен, той обърна гръб на дирите на Слоун и затича през Сивата пустош. На югозапад се издигаше древната скална формация, където се намираше диамантената гробница на Бром. Ездача копнееше да се отклони от пътя си и да му отдаде почит, ала не смееше, защото, ако Галбаторикс бе открил мястото, щеше да прати агентите си да го търсят там.

— Ще се върна — каза той. — Обещавам ти, Бром, някой ден ще се върна.

Младежът затича още по-бързо.