Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (58)

Сянката на съдбата

Дотогава Бльодгарм и другите елфи се бяха присъединили към Ерагон и Сапфира в двора, ала Ездача не им обърна внимание и затърси с поглед Аря. Когато я забеляза да тича до Йормундур и неговия жребец, той я повика и размаха щит, за да привлече вниманието й.

Елфката чу вика му и се затича към него с грациозни като на газела скокове. Беше си намерила щит, шлем и ризница, откакто се бяха разделили, и металът на бронята й блестеше на сивкавата светлина. Когато елфката спря, Ерагон каза:

— Двамата със Сапфира ще влезем в крепостта отгоре и ще се опитаме да заловим лейди Лорана. Искаш ли да дойдеш с нас.

Тя кимна отривисто.

Младежът скочи на единия крак на Сапфира, а оттам — на седлото. Аря последва примера му секунда по-късно и седна зад него. Брънките на ризницата й се притиснаха в гърба му.

Драконката разпери криле и полетя, оставяйки Бльодгарм и другите елфи на земята, загледани нагоре с безпомощни изражения.

— Не бива с такава лекота да изоставяш стражите си — промърмори Аря в лявото ухо на Ерагон. Тя обхвана кръста му с дясната си ръка и го стисна здраво, докато Сапфира кръжеше над двора.

Преди той да успее да отвърне, усети досега с могъщия ум на Глаедр. За момент градът под тях изчезна и Ездача виждаше и чувстваше само онова, което виждаше и чувстваше златният дракон.

 

 

Главата на Ерагон се отметна назад, когато Сапфира се наклони наляво и падна няколко стъпки, преди да възвърне равновесието си.

— И ти ли видя това? — попита тя.

— Да.

Разтревожен, той погледна към дисагите, където сърцето на Глаедр лежеше на сигурно място, и се зачуди дали двамата със Сапфира не трябва да помогнат на учителите си, ала после се успокои с мисълта, че сред елфите има безброй заклинатели. Оромис и Глаедр нямаше да искат неговата помощ.

— Какво не е наред? — попита Аря. Гласът й звучеше силно в ухото на Ерагон.

— Оромис и Глаедр ще влязат в битка с Торн и Муртаг — отговори Сапфира.

Младежът усети как елфката се наежи зад гърба му.

— Откъде знаете? — попита тя.

— Ще ти обясня по-късно. Само се надявам да не пострадат.

— Аз също — каза Аря.

Сапфира се издигна високо над крепостта, а после се понесе бавно надолу с безшумни махове и се приземи на върха на най-високата кула. Когато Ездача и елфката слязоха на стръмния покрив, тя каза:

— Ще ви посрещна в залата долу. Прозорецът тук е твърде малък за мен.

И тя отлетя, а течението, образувано от крилете й, ги блъсна в лицата.

Ерагон и Аря се прехвърлиха над ръба на покрива и се спуснаха на тесен каменен перваз осем стъпки по-надолу. Без да обръща внимание на предизвикващото световъртеж падане, което го очакваше, ако се подхлъзнеше, Ездача прекоси перваза до кръстовиден прозорец, през който се промъкна в голяма квадратна стая, покрай стените на която имаше рафтове с подредени на тях колчани със стрели и тежки арбалети. Ако тук бе имало някой, когато Сапфира се приземи, сега помещението беше празно.

Аря се прехвърли през прозореца след него. Тя огледа стаята, а после посочи стълбите в отсрещния ъгъл и тръгна към тях. Меките й ботуши не издаваха звук по каменния под.

Когато я последва, Ерагон усети странно струпване на енергии под тях, а също и мислите на петима човека, чиито умове бяха затворени за него. Разтревожен за евентуална мисловна атака, младежът се оттегли в съзнанието си и се концентрира върху рецитирането на елфическа поезия. Докосна Аря по рамото и прошепна:

— Усещаш ли това?

Тя кимна утвърдително.

— Трябваше да вземем Бльодгарм с нас.

Двамата се спуснаха по стълбите, правейки всичко възможно да не издават звук. Следващата стая в кулата бе много по-голяма от предишната — таванът беше висок почти девет метра и от него висеше фенер, чието стъклено тяло бе покрито с множество фасети. Вътре гореше жълт пламък. На стените висяха стотици картини: портрети на брадати мъже в богато украсени роби и жени с безизразни лица, седнали сред деца с равни остри зъби; мрачни пейзажи, изобразяващи бурно море, в което се давеха моряци; и батални сцени, където хора избиваха гротескни ургали. Редица високи прозорци с жалузи, разположени в северната стена, гледаха към балкон с каменен парапет. Срещу прозорците до отсрещната стена имаше няколко малки кръгли масички, покрити със свитъци, три тапицирани стола и две твърде големи медни урни, пълни с букети от изсушени цветя. Едра жена с прошарена коса, облечена в бледолилава рокля, седеше на един от столовете. Тя приличаше много на неколцина от мъжете по картините. На челото си носеше сребърна диадема, украсена с нефрит и топаз.

В средата на стаята стояха тримата магьосници — двама мъже и една жена, — които Ерагон бе зърнал преди в града. Те се гледаха един-друг, качулките на робите им бяха отметнати, а ръцете — протегнати встрани, така че върховете на пръстите им се докосваха. Магьосниците се олюляваха в унисон, мърморейки някаква непозната магия на древния език. Четвърти човек седеше в средата на образувания от тях триъгълник: мъж, облечен по сходен начин, който обаче не казваше нищо и се мръщеше, все едно изпитваше силна болка.

Ерагон се нахвърли върху ума на единия от мъжете, ала той бе толкова фокусиран в задачата си, че младежът не можа да намери пролука в съзнанието му и така не успя да го подчини на волята си. Заклинателят сякаш дори не забеляза атаката. Аря сигурно бе опитала същото, защото се намръщи и прошепна:

— Добре са обучени.

— Знаеш ли какво правят? — промърмори той.

Тя поклати отрицателно глава.

После жената в лилавата рокля вдигна поглед и видя Ездача и елфката, приклекнали на каменните стълби. За изненада на Ерагон тя не извика за помощ, а вместо това постави пръст на устните си и после им направи знак да се приближат.

Ерагон и Аря се спогледаха объркано.

— Може да е капан — прошепна той.

— Най-вероятно е така — отвърна елфката.

— Какво да правим?

— Сапфира наблизо ли е?

— Да.

— Тогава нека поздравим домакинята си.

Вървейки в крак, те слязоха по останалите стъпала и се прокраднаха през стаята, без да свалят очи от унесените в заклинанието си магьосници.

— Вие лейди Лорана ли сте? — попита Аря с тих глас, когато спряха пред седналата жена.

Тя кимна леко.

— Да, прекрасна моя. — Лорана обърна погледа си към Ерагон и попита: — Ти ли си Драконовият ездач, за когото чувам толкова много напоследък? Ти ли си Ерагон Сенкоубиец?

— Да — отвърна младежът.

На изисканото лице на жената се появи изражение на силно облекчение.

— Ах, надявах се да дойдеш. Трябва да ги спреш, Сенкоубиецо. — Тя посочи към магьосниците.

— Защо не им наредите да се предадат? — попита шепнешком той.

— Не мога — каза Лорана. — Те отговарят само пред краля и новия му Ездач. Аз самата съм положила клетва за вярност пред Галбаторикс — нямах избор по този въпрос, — така че не мога да вдигна ръка срещу него и слугите му; иначе сама щях да заповядам да ги унищожат.

— Защо? — попита Аря. — Какво ви кара да се боите толкова много от тях?

Кожата около очите на Лорана се опъна.

— Те знаят, че нямат шанс да отблъснат Варден сами, а Галбаторикс не е пратил подкрепления, за да ни помогне. Така че се опитват, не зная как, да създадат Сянка, с надеждата чудовището да се обърне срещу Варден и да всее смут и хаос в редиците ви.

Ужас изпълни Ерагон. Той не можеше да си представи какво би било, ако трябва да се бие с втори Дурза.

— Но една Сянка може със същата лекота да се обърне срещу тях и срещу всички други във Фейнстер, вместо срещу Варден.

Лорана кимна.

— Не ги е грижа. Искат просто да причинят колкото се може повече болка и разруха, преди да умрат. Те са побъркани, Сенкоубиецо. Моля те, спри ги, помогни на народа ми!

Точно когато тя спря да говори, Сапфира се приземи на балкона пред стаята, напуквайки парапета с опашка. Тя събори прозорците с един удар на муцуната си, разбивайки ги на трески, а после провря глава и рамене в залата и изръмжа.

Магьосниците продължиха да напяват, привидно без изобщо да я забележат.

— Олеле — извика тихо лейди Лорана и стисна облегалките на стола си.

— Точно така — каза Ерагон.

Той стисна Бризингър и тръгна към заклинателите. Сапфира стори същото от отсрещната страна.

Светът се завъртя пред погледа му и той отново се озова зад очите на Глаедр.

 

 

Червено. Черно. Проблясъци на пулсиращо жълто. Болка… Пронизваща болка в корема и в рамото на лявото му крило. Болка, каквато не бе изпитвал от над сто години. После облекчение, когато партньорът на живота му Оромис излекува раните.

Глаедр си възвърна равновесието и затърси Торн с поглед. Малкият червен сврачи дракон бе по-силен и бърз, отколкото бе предполагал, заради намесата на Галбаторикс.

Торн удари Глаедр отляво — слабата му страна, където бе изгубил крака си. Те се завъртяха един около друг, понесли се към твърдата земя. Глаедр дращеше и блъскаше със задните си крака, в опит да принуди по-малкия дракон да се предаде.

„Няма да ме надвиеш, пале — закле се той. — Аз бях стар, преди да се родиш“.

Бели, остри като кинжал, нокти издраха Глаедр по гърдите и корема. Той сви опашка и удари ръмжащия дългоноктест Торн по крака, пронизвайки го в бедрото с един от шиповете си. Боят отдавна бе изтощил невидимите магически щитове и на двамата, оставяйки ги уязвими за всякакви рани.

Когато въртящата се земя бе едва на няколко хиляди стъпки разстояние, Глаедр пое дълбоко въздух и отметна глава назад. Той изпъна врат, стегна корема си и изтласка навън гъстата огнена течност от вътрешностите си. Тя се възпламени, когато влезе в контакт с въздуха в гърлото му. Драконът отвори челюсти до краен предел и порази червения си противник с огън, който го погълна като нажежена какавида. Потокът от гладни, алчни, впримчващи пламъци погъделичка бузите на Глаедр.

Затвори гърло, прекъсвайки потока на огън, и двамата със сгърчения пищящ дракон се отдръпнаха един от друг. Откъм гърба си златният Глаедр чу как Оромис каза:

— Силата им отслабва; виждам го в реакциите им. Още няколко минути и концентрацията на Муртаг ще се срине и аз ще поема контрол над мислите му. Или това, или ще ги убием с меч и нокти.

Златният дракон изрева в съгласие, вбесен от това, че двамата с Оромис не смеят да общуват с умовете си, както обикновено. Той се надигна на топлото въздушно течение над земята и се извъртя към Торн, от чиито криле капеше алена кръв. Глаедр изрева повторно и се подготви за нова битка.

 

 

Ерагон гледаше в тавана, дезориентиран. Лежеше по гръб в кулата на крепостта. Аря бе коленичила над него и по лицето й бе изписана тревога. Тя го хвана за ръката и му помогна да се изправи, а после го подкрепи, когато той се олюля. От другата страна на стаята Сапфира разтърси глава и младежът усети объркването й.

Тримата магьосници все още стояха с протегнати ръце и се олюляваха, докато припяваха на древния език. Думите на магията им ехтяха с необичайна сила и оставаха във въздуха дълго, след като трябваше да са заглъхнали. Мъжът, седящ в краката им, стисна колене. Цялото му тяло трепереше и главата му се мяташе във всички посоки.

— Какво стана? — попита Аря с напрегнат шепот. Тя придърпа Ездача към себе си и снижи още повече глас: — Как можеш да знаеш какво мисли Глаедр толкова отдалеч, когато умът му е затворен дори за Оромис? Прости ми, че се докоснах до съзнанието ти без позволение, но се безпокоях за теб. Що за връзка споделяте двамата със Сапфира и Глаедр?

— По-късно — каза той и изправи рамене.

— Да не би Оромис да ти е дал амулет или нещо друго, което ви позволява да се свържете с дракона му?

— Твърде много време ще ми отнеме да обяснявам. По-късно, обещавам.

Елфката се поколеба, после кимна и каза:

— Ще ти напомня за това обещание.

Заедно тримата със Сапфира се насочиха към магьосниците и всеки поотделно удари по един от тримата. Металическо звънтене изпълни стаята, когато Бризингър отскочи, преди да достигне целта си. Рамото на Ерагон изтръпна. Оръжието на Аря също бе отблъснато от преграда, както и дясната лапа на Сапфира. Ноктите й изскърцаха по каменния под.

— Съсредоточете се върху този! — извика младежът и посочи към най-високия заклинател — блед мъж с рошава брада: — Бързо, преди да са успели да призоват някакви духове!

Ерагон и Аря можеха да се опитат да заобиколят или изчерпят енергията на преградите на заклинателите със собствени магии, но да използваш магия срещу друг магьосник винаги беше опасно начинание, освен ако умът му не е под твой контрол. Никой от двамата не искаше да рискува да бъде убит от преграда, за която не е знаел.

Атакувайки поотделно, Ездача, драконката и елфката се мъчиха да пронижат, разсекат и смачкат брадатия заклинател в продължение на почти цяла минута. Никой от ударите им не докосваше мъжа. Най-сетне, след съвсем лека съпротива, Ерагон усети как нещо поддава под Бризингър и мечът продължи пътя си, отсичайки главата на заклинателя. Въздухът пред Ездача потрепери. В същия миг той усети източване на силата си, когато защитите му го предпазиха от непозната магия. Атаката спря след няколко секунди, оставяйки го замаян и отслабнал. Стомахът му се сви. Намръщи се и се подсили с енергия от колана на Белот Мъдрия.

Единствената реакция на другите двама магьосници при смъртта на другаря им бе да удвоят скоростта на заклинанията си. В ъгълчетата на устата им се появи жълта пяна, от устните им хвърчеше слюнка, а очите им се подбелиха, ала въпреки това никой от двамата не направи опит да избяга или да нападне.

Ерагон, Сапфира и Аря продължиха към следващия заклинател — пълен мъж с пръстени на палците — и повториха процеса, който бяха използвали при първия магьосник: редуваха се с удари, докато не изтощиха магиите му. Сега Сапфира уби човека, хвърляйки го през стаята с един удар на ноктите си. Той се удари в стълбището и черепът му се разби в ръба на едно стъпало. Този път нямаше магически ответ.

Когато Ездача тръгна към жената, през счупените прозорци на стаята влетя рояк многоцветни светлинки, които започнаха да се събират върху мъжа, седнал на пода. Блестящите духове присветваха с яростна интензивност, докато се вихреха около него като непробиваема стена. Той отметна ръце, сякаш за да се защити, и изкрещя. Въздухът забръмча и запука с енергията, излъчвана от проблясващите сфери. Ерагон усети в устата си горчив железен вкус и кожата му настръхна. Косата на магьосницата също се изправи. Срещу нея Сапфира изсъска и изви гръб. Всеки мускул в тялото й се беше стегнал.

Младежът изпита страх. „Не! — помисли си и му се догади. — Не сега. Не след всичко, през което сме преминали“. Той беше много по-силен, отколкото при сблъсъка си с Дурза в Тронхайм, ала сега знаеше и много по-добре точно колко опасна е една Сянка. Само трима воини бяха оцелели след убийството на такова изчадие: елфът Лаетри, Ездача Ирнстад и самият Ерагон. И никак не бе уверен, че ще повтори успеха си.

— Бльодгарм, къде си? — извика Ездача с ума си. — Нужна ни е помощта ти!

И тогава всичко около него изчезна и на негово място видя:

 

 

Белота. Празна белота. Студената мека небесна вода успокои крайниците на Глаедр след смазващата горещина на битката. Той летеше във въздуха, приветствайки леката влага, която се събираше на сухия му лепкав език.

Махна още веднъж с криле и небесната вода се раздели пред него, разкривайки ослепителното, парещо гърба, слънце и мъгливата зелено-кафява земя. „Къде е той?“ — зачуди се Глаедр. Обърна глава, търсейки Торн. Малкият червен сврачи дракон бе излетял високо над Гил’еад, по-високо, отколкото летеше която да е птица, където въздухът бе рядък и дъхът ставаше на воден дим.

— Глаедр, зад нас! — извика Оромис.

Драконът се завъртя, но твърде бавно. Торн го блъсна силно в дясната плешка. Глаедр изръмжа, обви единствения си преден крак около дращещото, хапещо свирепо пале и се опита да смачка сгърченото тяло на противника си. Червеният дракон изрева от болка и се измъкна наполовина от прегръдката на Глаедр, впивайки нокти в гърдите му. Златният дракон изви шия и захапа левия заден крак на Торн, с което го задържа на място, въпреки че червеният се гърчеше и риташе като прикована дива котка. Гореща солена кръв изпълни устата на Глаедр.

Докато се носеха с шеметна скорост надолу, златният дракон чу шум от мечове, удрящи се в щитове, докато Оромис и Муртаг си разменяха вихър от удари. Торн се сгърчи и Глаедр мерна сина на Морзан. Златният дракон прецени, че човекът изглежда изплашен, но не бе изцяло сигурен. Дори след толкова дълга връзка с Оромис, все още му бе трудно да дешифрира израженията на двукраките безроги с техните меки плоски лица и липсата им на опашка.

Дрънченето на метал спря и Муртаг извика:

— Проклет да си, задето не се появи по-рано! Проклет да си! Можеше да ни помогнеш! Можеше да…

После той сякаш се задави с думите си.

Глаедр изсумтя, когато невидима сила спря рязко падането им и почти изтръгна крака на Торн от захапката му, а после ги вдигна и четиримата в небето, все по-високо и по-високо, докато разбуненият като мравуняк град не се превърна в едва различимо петно и дори Глаедр вдишваше с трудност разредения въздух.

„Какво прави палето? — зачуди се разтревожен златният дракон. — Да се самоубие ли се опитва?“

Тогава Муртаг продължи да говори, ала сега гласът му бе по-богат и плътен отпреди и ехтеше, сякаш бе застанал в празна зала. Глаедр почувства как люспите по раменете му настръхват, когато позна гласа на древния си враг.

— Значи сте оцелели, Оромис, Глаедр — каза Галбаторикс. Изразяваше се гладко като опитен оратор, а тонът му бе измамно дружелюбен. — Отдавна предполагах, че елфите може да крият дракон или Ездач от погледа ми. Доволен съм, че подозренията ми се потвърдиха.

— Изчезни, гнусен клетвопрестъпник! — извика Оромис. — Няма да получиш удовлетворение от нас!

Галбаторикс се изкикоти.

— Толкова суров поздрав. Срамота, Оромис-елда. Нима елфите са забравили легендарната си учтивост през изминалия век?

— Ти не заслужаваш повече учтивост от побеснял вълк.

— Ццц, Оромис. Спомни си какво ми каза, когато стоях пред теб и другите Старейшини: „Гневът е отрова. Трябва да я прогониш от ума си или тя ще те поквари“. Трябва да послушаш собствения си съвет.

— Не можеш да ме объркаш със змийския си език, Галбаторикс. Ти си мерзко изчадие и ние ще се погрижим да бъдеш премахнат, дори това да ни струва животът.

— Но кому е нужно това, Оромис? Защо трябва да се изправяте срещу мен? Натъжен съм, че си допуснал омразата ти да разруши мъдростта ти. Защото някога ти беше мъдър, Оромис, може би най-мъдрият в целия орден. Ти пръв разпозна лудостта, прояждаща душата ми, и именно ти убеди другите Старейшини да ми откажат друго драконово яйце. Това бе мъдро от твоя страна, Оромис. Безполезно, но мъдро. И по някакъв начин си успял да избягаш от Киаланди и Формора, дори след като са те ранили, а после си се скрил, докато всичките ти врагове, освен един, не умряха. Това също е мъдро, елфе.

Последва кратка пауза, а после Галбаторикс продължи:

— Няма нужда да продължаваш да се бориш срещу мен. Сам признавам, че извърших ужасни престъпления в младостта си, ала тези дни са отдавна отминали и когато размишлявам за всичката кръв, която съм пролял, съвестта ми се гърчи в агония. И все пак какво мога да сторя? Няма как да променя миналите си деяния. Сега единствената ми цел е да осигуря мир и просперитет на Империята, на която се оказах владетел. Не можеш ли да видиш, че съм изгубил жаждата си за мъст? Омразата, която ме тласкаше толкова много години, сега е пепел. Запитай се сам, Оромис: кой е виновен за войната, която се шири из цяла Алагезия? Не и аз. Варден бяха онези, които предизвикаха конфликта. За мен бе достатъчно да управлявам своя народ и да оставя елфите, джуджетата и сурданите да живеят живота си. Ала Варден не можеха да ме оставят. Те откраднаха яйцето на Сапфира и те покриват земята с планини от трупове. Не аз. Някога ти беше мъдър, Оромис, и сега можеш да бъдеш мъдър отново. Откажи се от омразата си и се присъедини към мен в Илиреа. Заедно можем да прекратим този конфликт и да положим основите на епоха на мир, която ще продължи хилядолетия наред.

Глаедр не беше убеден. Той стисна смазващите си челюсти и Торн измуча жално. Ревът от болка изглеждаше ужасно силен след речта на Галбаторикс.

Оромис отговори с ясен, звънтящ глас:

— Не. Не можеш да ни накараш да забравим престъпленията ти с балсам от подсладени лъжи. Освободи ни! Нямаш силата да ни държиш тук още дълго, а аз отказвам да водя безсмислени разговори с предател като теб.

— Ба! Побъркан стар глупак — каза Галбаторикс и гласът му стана груб и гневен. — Трябваше да приемеш предложението ми; ти щеше да си пръв сред робите ми. Ще те накарам да съжаляваш за глупавата ти преданост към така наречената ти справедливост. И грешиш. Мога да ви държа така, колкото пожелая, защото вече съм могъщ като бог и никой не може да ме спре!

— Няма да ни надвиеш — отвърна Оромис. — Дори боговете не живеят вечно.

При тези думи Галбаторикс изруга грозно.

— Философията ти не ме притеснява, жалък елфе! Аз съм най-великият магьосник и скоро ще бъда още по-велик. Смъртта няма да ме вземе. Ти обаче ще умреш. Ала първо ще страдаш. И двамата ще страдате неизмеримо, а после ще те убия, Оромис, и ще взема истинското ти сърце, Глаедр, и ще ми служите до края на времето.

— Никога! — извика старият елф.

И златният дракон отново чу дрънченето на мечове и брони.

Той бе изключил Оромис от ума си, докато траеше боят, ала връзката им бе много по-дълбока от съзнателната мисъл, така че веднага усети, когато елфът се вцепени, обездвижен от изпепеляващата болка в костите. Изплашен, Глаедр пусна крака на Торн и се опита да го изрита. Червеният дракон изрева от болка при удара, ала остана на мястото си. Магията на Галбаторикс държеше и двамата по местата им — никой не можеше да се отдръпне на повече от няколко метра в която и да е посока.

Последва ново издрънчаване, а после Глаедр видя как Наеглинг пада край него. Златният меч присветна с отразена светлина, докато се носеше към земята. За пръв път студените нокти на страха се впиха в него. Повечето от силата на думите на Оромис бе съхранена в меча, а и защитите му бяха обвързани с острието. Без него той беше беззащитен.

Глаедр се хвърли към пределите на магията на Галбаторикс, борейки се с цялата си сила да се отскубне. Въпреки усилията си обаче, не можа да избяга. И точно когато Оромис започна да се възстановява, златният дракон усети как Зар’рок прерязва елфа от рамото до хълбока.

Глаедр изрева.

Изрева така, както Оромис бе изревал, когато драконът му изгуби крака си.

Непреклонна сила се събра в корема му. Без дори за секунда да помисли дали е възможно да го постигне, той изблъска Торн и Муртаг с магически удар и ги запрати да се носят като листа, пометени от вятъра, а после сви криле и се спусна стремглаво към Гил’еад. Ако можеше да пристигне там навреме, Исланзади и заклинателите й щяха да спасят Оромис.

Градът обаче бе твърде далеч. Съзнанието на Оромис отслабваше… изчезваше… отдалечаваше се…

Златният дракон вля собствената си сила в разбитото тяло на елфа, опитвайки се да го задържи жив, докато достигнат земята. Ала при все цялата енергия, която му даваше, той не можеше да спре кървенето, ужасяващото кървене.

— Глаедр… пусни ме — промърмори с ума си Оромис.

Миг по-късно, с още по-тих глас, прошепна:

— Недей да тъжиш за мен.

А после партньорът в живота на Глаедр се стопи в празнотата.

Нямаше го.

Нямаше го!

НЯМАШЕ ГО!

Чернота. Празнота.

Беше сам.

Над света се спусна алена мъгла, пулсираща в унисон със сърцето му. Той размаха криле и се хвърли обратно в посоката, от която бе дошъл, търсейки Торн и неговия Ездач. Нямаше да ги остави да избягат; щеше да ги хване и да ги разкъса, и да ги изгори, докато не изтриеше всяка следа от тях от този свят.

Глаедр видя, че червеният сврачи дракон се спуска към него, изрева измъчено и удвои скоростта си. Торн зави в последния момент, в опит да го заобиколи, ала не беше достатъчно бърз да избегне златния, който се стрелна и откъсна последните три стъпки от опашката на противника си. Фонтан от кръв рукна от раната. Червеният дракон изквича в агония, извъртя и се метна зад Глаедр. Той понечи да се обърне, за да се изправи срещу него, ала по-малкият дракон бе твърде бърз, твърде пъргав. Златният дракон усети остра болка в основата на черепа си, а после зрението му се замъгли и всичко потъна в мрак.

Къде се намираше?

Беше сам.

Беше сам и на тъмно.

Беше сам и на тъмно, и не можеше да се движи или да вижда.

Усещаше умовете на други създания наблизо, ала това не бяха умовете на Торн и Муртаг, а на Аря, Ерагон и Сапфира.

И тогава Глаедр осъзна къде се намира и истинският ужас се стовари върху него. Той нададе вой в мрака. Виеше и виеше, и се потопи в агонията си, без да го е грижа какво го чака в бъдещето, защото Оромис бе мъртъв и той беше сам.

Сам!

 

 

Ерагон рязко се върна в тялото си.

Беше се свил на топка. Сълзи се стичаха по лицето му. Той се изправи задъхан от пода и погледна Сапфира и Аря.

Отне му около миг да осъзнае какво вижда.

Жената, която Ерагон се готвеше да атакува, лежеше мъртва на земята, поразена от един удар с меч. Духовете, които тя и другарите й бяха призовали, не се виждаха никъде. Лейди Лорана все още седеше на стола си. Сапфира тъкмо се мъчеше да се изправи на крака в отсрещния край на стаята. А мъжът, който бе седял на пода между тримата заклинатели, сега се намираше до Ездача, вдигнал Аря във въздуха с хватка около гърлото.

Кожата му бе загубила цвета си и той беше бял като кост. Косата му, която преди бе кестенява, сега имаше яркочервен цвят и когато погледна към Ерагон и се усмихна, младежът видя, че очите му са празни. Във всеки аспект на външността и излъчването си мъжът приличаше на Дурза.

— Името ни е Варауг — каза Сянката. — Треперете!

Аря го изрита, ала ударите нямаха ефект.

Изгарящата тежест на съзнанието на Сянката притисна ума на младежа, опитвайки се да пробие защитите му. Силата на атаката го обездвижи; той едва успяваше да отблъсне ровещите пипала на ума на Варауг, а какво остава да се изправи и да размаха меча си. Поради неясни причини тази Сянка бе дори по-силна от Дурза и Ездача не беше сигурен колко време може да издържи на атаката. Видя, че Сапфира също е подложена на нападение; тя седеше вцепенена на балкона, озъбена и ръмжаща.

Вените по челото на Аря се издуха и лицето й стана червено, а после лилаво. Устата й бе отворена, ала не дишаше. С дланта на дясната си ръка удари свивката на лакътя на Сянката и счупи ставата със силен пукот. Ръката на Варауг се отпусна за момент и краката на елфката докоснаха пода, ала после костите се върнаха на местата си и Сянката я вдигна още по-високо.

— Ще умрете — изръмжа Варауг. — Всички ще умрете за това, че ни затворихте в тази студена, твърда глина.

Притеснението, че животът на Аря и Сапфира е в опасност, прогони всички чувства от Ерагон, освен неумолимата му решителност. Мислите му бяха остри и бистри като парчета стъкло и той се хвърли към множеството, което представляваше умът на Сянката. Варауг беше твърде могъщ и духовете в него — твърде отчаяни, за да може Ездача да ги надвие и постави под своя власт, но той се опитваше просто да изолира противника си. Заобиколи ума на Варауг със своя собствен: всеки път, когато врагът се опитваше да достигне Сапфира или Аря, младежът блокираше мисловния лъч и всеки път, когато Сянката се помъчеше да премести тялото си, Ерагон му се противопоставяше със собствена команда.

Те се биеха със скоростта на мисълта, разменяйки си удари по целия периметър на съзнанието на Варауг, което представляваше толкова разпокъсан и неразбираем пейзаж, че Ерагон се боеше, че ще полудее, ако се вгледа в него твърде внимателно. Той стигна до предела на силите си в този дуел, ала знаеше, че битката може да завърши само с поражението му. Колкото и да беше бърз, младежът съзнаваше, че не може да надхитри безбройните умове, съхранени в Сянката.

Най-накрая в концентрацията му се появи пролука и Сянката се вкопчи във възможността да се зарови по-надълбоко в ума му, да го хване в капан… да го обездвижи… да потисне мислите му, докато Ездача не можеше да стори нищо повече, освен да гледа врага си с тъпа омраза. В крайниците му се появи ужасяващ бодеж, когато духовете започнаха да се носят из тялото му по всеки нерв.

— Пръстенът ти е пълен със светлина! — възкликна Варауг и очите му се разшириха от удоволствие. — Прекрасна светлина! Ще ни храни дълго време!

После изръмжа гневно, защото Аря сграбчи китката му и я счупи на три места. Тя се отскубна от хватката на Сянката, преди той да успее да се излекува, и падна на земята, давейки се, докато се мъчеше да си поеме въздух. Варауг се опита да я изрита, но тя се претърколи настрана. Посегна за падналия си меч.

Ерагон потрепери, докато се мъчеше да отхвърли присъствието на Сянката.

Ръката на Аря се сключи около дръжката на меча. Варауг изрева без думи. Той скочи към нея и двамата се претърколиха на пода, борейки се за контрола върху оръжието. Елфката извика и удари Варауг по слепоочието с дръжката на меча. Сянката се отпусна за миг и Аря се претърколи назад, като скочи на крака.

Само за миг Ерагон се освободи от ума на противника си. Без да мисли за собствената си безопасност, той поднови атаката върху съзнанието на Сянката, като единствената му мисъл бе да го усмири за още няколко мига.

Варауг се изправи на едно коляно, а после се олюля, когато Ездача удвои усилията си.

— Убий го! — извика Ерагон.

Аря скочи напред, а тъмната й коса се развя зад гърба й.

И прониза Сянката в сърцето.

Ерагон примижа от болка и се измъкна от ума на Варауг, докато изчадието се отдръпваше от елфката, издърпвайки острието от себе си. Сянката отвори устата си и нададе пронизителен вой, който строши стъклените стени на фенера на тавана. Посегна към Аря и тръгна, препъвайки се, към нея, а после спря, защото кожата му избледня и стана прозрачна, разкривайки десетки блестящи духове, хванати в капана на плътта му. Те запулсираха и станаха все по-големи, а кожата на Варауг се напука по дължината на мускулите му. С един последен изблик на светлина духовете разкъсаха Сянката на парчета и избягаха от стаята, преминавайки през стените, все едно камъкът не съществуваше.

Пулсът на Ерагон малко по малко се нормализира. После, чувствайки се много стар и изморен, той отиде до Аря, която се бе облегнала на един стол и разтриваше шията. Тя се изкашля и изплю кръв. Тъй като не изглеждаше способна да говори, Ездача постави ръката си над нейната и каза:

— Вайс хейл.

Когато енергията за възстановяване на раните й потече от него, краката му омекнаха и той трябваше да се облегне на стола.

— По-добре ли си? — попита, когато магията приключи работата си.

— По-добре съм — прошепна елфката и му се усмихна мъчително. Тя посочи към мястото, където допреди малко стоеше Варауг. — Убихме го… Убихме го и сме още живи.

— Изглеждаш изненадана.

— Толкова малко са успявали да убият Сянка и са оцелявали.

— Това е, защото са се борели сами, а не заедно като нас.

— Да, не като нас.

— Ти помогна на мен във Фардън Дур, а аз на теб — сега.

— Да.

— Сега аз трябва да те наричам Сенкоубиец.

— И двамата сме…

Сапфира ги изненада, надавайки дълъг скръбен вопъл. Все така плачейки, тя задращи с нокти по пода. Наоколо се разхвърчаха парчета камък. Опашката й се замята във всички посоки и порази мебелировката и мрачните портрети по стените.

— Няма го! — каза тя. — Няма го! Няма го завинаги!

— Сапфира, какво не е наред? — възкликна Аря. Когато драконката не отговори, елфката насочи въпроса към Ерагон.

Мразейки всяка дума, която изговаряше, той каза:

— Оромис и Глаедр са мъртви. Галбаторикс ги уби.

Аря залитна като ударена.

— Ах! — възкликна тя. После стисна облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Сълзи изпълниха скосените й очи и покапаха по бузите. — Ерагон.

Елфката се пресегна и сграбчи рамото му и той изненадващо осъзна, че я държи в прегръдките си. Собствените му очи се насълзиха. Стисна зъби, в отчаян опит да не изгуби самообладание — ако започнеше да плаче, знаеше, че няма да може да спре.

Двамата с Аря останаха вкопчени един в друг дълго време, докато се успокояваха взаимно, а после елфката се отдръпна и попита:

— Как стана?

— Оромис получи един от пристъпите си и докато беше парализиран, Галбаторикс накара Муртаг да… — гласът на младежа секна и той поклати глава. — Ще чуеш, когато разкажа на Насуада. Тя трябва да знае за това, а не искам да ми се налага да го описвам повече от веднъж.

Аря кимна.

— Тогава да вървим при нея.