Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (35)

Глумра

На десетки метри под Тронхайм в скалата имаше пещера, дълга стотици метри, с неподвижно и бездънно черно езеро от едната страна и мраморен под от другата. Кафяви и бели сталактити се спускаха от тавана, докато от земята се издигаха сталагмити и на места те се събираха, образувайки тумбести стълбове, по-дебели дори от най-големите дървета в Ду Велденварден. Между стълбовете бяха пръснати купчини тор, по които растяха гъби, както и двадесет и три ниски каменни къщички. До всяка врата грееше червената светлина на фенер без пламък. Извън обсега на светлината цареше мрак.

В една от тези къщурки Ерагон седеше на стол, който бе твърде малък за него, пред гранитна маса, не по-висока от коленете му. Въздухът бе изпълнен с аромата на меко козе сирене, нарязани гъби, яхния, гълъбови яйца и въглищен прах. Срещу него Глумра — джуджешка жена от рода Морд, която бе майка на убития страж Квистор — ридаеше, скубеше косите си и удряше с юмруци гърдите си. Блестящи ивици бележеха пътя, по който сълзите й се стичаха по кръглите бузи.

Двамата бяха сами в стаята. Четиримата стражи на Ездача — сега към тях се бе присъединил Транд, воин от свитата на Орик — чакаха отвън заедно с преводача Хундфаст, когото младежът бе освободил, когато научи, че Глумра владее езика му.

След опита за покушение върху живота му, Ерагон се бе свързал телепатично с Орик и гримстборитът бе настоял той да се върне възможно най-бързо до покоите на Ингетум, където щеше да е в безопасност. Ездача се подчини и остана там, докато приятелят му принуди останалите вождове да разтурят събранието до следващата сутрин под предлог, че в клана му се е случило извънредно събитие, което изисква незабавно да се занимае с него. После Орик отиде с най-храбрите си воини и най-добрия си заклинател до мястото на засадата, където огледаха и документираха всичко, което установиха с обикновени и магически средства. Когато бе удовлетворен, че е научил всичко възможно, той се върна в покоите, където каза на Ерагон:

— Имаме много работа и малко време, в което да я свършим. Преди да възобновим събранието утре, в третия час от сутринта, трябва да разберем без капка съмнение кой е наредил да се извърши нападението. Ако успеем, тогава ще имаме средство, което да използваме срещу тях. Ако ли не, ще се лутаме в мрака, несигурни кои са враговете ни. Можем да запазим в тайна покушението дотогава, но не повече. Кнурлан ще са чули ехото на боя чрез тунелите под Тронхайм и вероятно дори сега търсят източника на шума от страх, че може да е било срутване или някоя друга катастрофа, която би могла да подкопае града отгоре. — Орик тупна с крак и изруга предците на онзи, който бе пратил убийците, а после сложи юмруци на хълбоците си и каза: — Клановата война бездруго ни застрашаваше, но сега е буквално на прага ни. Трябва да действаме бързо, ако искаме да избегнем тази ужасна съдба. Предстои ни да открием кнурлан, да задаваме въпроси, да отправяме заплахи, да предлагаме подкупи, да крадем свитъци… и всичко това преди утрото.

— Ами аз? — попита Ерагон.

— Ти трябва да останеш тук, докато не разберем дали Аз Свелдн рак Ануин или някой друг клан не са поставили някъде в засада по-голям отряд да те убие. Освен това, колкото по-дълго успеем да скрием от нападателите ти дали си жив, мъртъв или ранен, толкова по-дълго ще ги държим в несигурност колко стабилна е почвата под краката им.

В началото Ездача се съгласи с предложението на Орик, но докато гледаше как джуджето се суети и раздава заповеди, започна да се чувства все по-изнервен и безпомощен. Накрая хвана приятеля си за ръката и каза:

— Ако трябва да седя тук и да зяпам стената, докато ти търсиш злодеите, които извършиха това, ще скърцам със зъби, докато не ги счупя. Трябва да има нещо, с което да мога да помогна… Ами Квистор? Живее ли някой от семейството му в Тронхайм? Казал ли им е някой за смъртта му? Защото, ако не е, предпочитам аз да им съобщя, тъй като той умря в моя защита.

Орик попита стражите и научи от тях, че Квистор наистина има семейство в Тронхайм или по-точно — под Тронхайм. Когато чу това, той се намръщи и измърмори някаква странна дума на джуджешки.

— Те са обитатели на дълбините — каза Орик. — Кнурлан, които са напуснали повърхността на земята заради света отдолу и се показват в редки случаи. Повечето от тях живеят тук, под Тронхайм и Фардън Дур, защото могат да излизат във Фардън Дур и да не се чувстват така, сякаш са наистина отвън, което повечето не могат да понесат — толкова са свикнали със затворени пространства. Не знаех, че Квистор е такъв.

— Ще имаш ли нещо против да посетя семейството му? — попита Ерагон. — Между тези стаи има стълби, които водят надолу, нали? Можем да слезем, без никой да разбере.

Доведеният му брат помисли за момент, а после кимна.

— Прав си. Пътят е достатъчно безопасен и никой не би се сетил да те търси сред обитателите на дълбините. Биха дошли първо тук и ако не си излязъл, ще те намерят… Върви и не се връщай, докато не пратя някой за теб, дори ако родът Морд те отхвърли и трябва да седиш на някой сталагмит до сутринта. Но, Ерагон, бъди внимателен, обитателите на дълбините предпочитат уединението и са много обидчиви по въпросите на честта, а освен това имат свои странни обичаи. Бъди предпазлив, сякаш си стъпил на хлъзгава глина.

И така, когато Транд се присъедини към стражите му, а Хундфаст дойде, за да превежда, Ездача отиде — с къс джуджешки меч на кръста — до най-близкото стълбище, водещо надолу, и заслиза към дълбините на земята — по-дълбоко, отколкото някога бе стигал. Не след дълго намери Глумра и й съобщи за смъртта на Квистор, а сега седеше и я слушаше, докато жената скърбеше за убитото си дете, преминавайки между вой и припеви на джуджешки със странна дисонантна мелодия.

Обезпокоен от силата на мъката й, Ерагон извърна поглед от лицето й. Той огледа зелената каменна печка, която бе подпряна до едната стена, и износените геометрични гравюри по ъглите й. После погледът му се насочи към зелено-кафявата черга, постлана пред огнището, и към стомната в ъгъла, и провизиите, висящи от гредите на тавана. Загледа се в тежкия дървен стан, изправен под кръгъл прозорец с лавандулови стъкла.

После, когато воят й достигна връхната си точка, Глумра привлече обратно очите му, защото стана от масата, отиде до тезгяха и постави лявата си ръка върху него. Преди Ерагон да успее да я спре, тя взе един нож и отряза първата фаланга на кутрето си. Изстена и се преви надве.

Ездача почти подскочи и извика. Зачуди се на лудостта, която бе обзела джуджешката жена, и дали не трябва да се опита да я спре, за да не си нанесе още поражения. Отвори уста, за да я попита дали не иска да излекува раната й, ала после размисли, спомняйки си предупрежденията на Орик за странните обичаи и чувство за чест на обитателите на дълбините. Може да сметне предложението ми за обида, осъзна той, така че затвори уста и седна обратно в твърде малкия си стол.

След около минута Глумра се надигна, пое дълбоко дъх, а после тихо и спокойно изми чуканчето на пръста си с бренди, намаза го с жълт мехлем и превърза раната. Подобното й на месечина лице все още беше пребледняло от шока, когато Глумра седна в стола срещу Ерагон.

— Благодаря ти, Сенкоубиецо, че ми донесе сам новината за съдбата на сина ми. Радвам се да зная, че е умрял гордо, както е редно за един воин.

— Той беше невероятно смел — отвърна Ерагон. — Виждаше, че враговете са бързи като елфи и все пак скочи, за да ме защити. Саможертвата му ми даде време да избягна остриетата им, а също така разкри опасността на заклинанията, които бяха обвързани с оръжията им. Ако не беше той, съмнявам се, че сега щях да съм тук.

Глумра кимна бавно със сведени очи и приглади полата си.

— Знаеш ли кой е отговорен за атаката върху клана ни, Сенкоубиецо?

— Имаме само подозрения. Дори в момента гримстборит Орик се опитва да разкрие истината по въпроса.

— Аз Свелдн рак Ануин ли бяха? — попита жената, изненадвайки Ерагон с прозорливостта си. Той стори всичко по силите си да прикрие изненадата. Когато не отговори нищо, тя продължи: — Всички знаем за кръвната им вражда с теб, Аргетлам; всеки кнурла в тези планини знае. Някои от нас одобряват опълчението им срещу теб, но ако наистина са се опитали да те убият, значи са преценили грешно разположението на скалите и са се обрекли на гибел.

Ерагон повдигна вежда, заинтересуван.

— Обрекли са се? Как?

— Именно ти, Сенкоубиецо, уби Дурза и така ни позволи да спасим Тронхайм и селата отдолу от лапите на Галбаторикс. Расата ни никога няма да забрави това, докато Тронхайм е свободен. А и сред тунелите се мълви, че твоят дракон ще възвърне целостта на Исидар Митрим? — Ерагон кимна. — Това е добро дело, Сенкоубиецо. Ти си сторил много за расата ни и който и клан да те е атакувал, до един ще насочим възмездието си срещу него.

— Заклех се пред свидетели — каза Ездача, — и се заклевам пред теб, че ще накажа отговорния за това долно убийство, че ще го накарам да съжалява, че някога изобщо е помислил за подобно злодеяние. Обаче…

— Благодаря ти, Сенкоубиецо.

Той се поколеба, после сведе глава.

— Обаче не бива да възпламеняваме кланова война. Не и сега. Ако се стигне до използване на сила, трябва гримстборит Орик да реши кога и къде да извадим мечове, не си ли съгласна?

— Ще помисля над думите ти, Сенкоубиецо — отвърна Глумра. — Орик е…

Но каквото и да се готвеше да каже, остана неизречено. Очите й се премрежиха, тя се преви надве за момент и притисна осакатената си ръка към гърдите. Когато пристъпът отмина, Глумра се изправи, допря опакото на ръката си до дясната буза и се залюля напред-назад, стенейки:

— О, синът ми… прекрасният ми син.

Жената стана от стола си и с препъване заобиколи масата, насочвайки се към малка колекция мечове и брадви, закачени на стената зад Ерагон, до ниша, покрита с червена копринена завеса. Изплашен, че Глумра възнамерява отново да се нарани, Ерагон скочи на крака, събаряйки в припряността си дъбовото столче. Посегна към нея, но видя, че тя отива не към оръжията, а към нишата, и дръпна рязко ръка, преди да я е обидил с нещо.

Медните пръстени, пришити в горната част на копринената завеса, изтракаха един в друг, когато жената дръпна плата, и се разкри дълбока и тъмна ниша, на чийто горен рафт бяха гравирани руни и други форми с толкова фантастичен детайл, че на Ездача му се струваше, че може да ги гледа с часове и пак да не ги осмисли изцяло. На долната полица стояха статуетки на шестте големи джуджешки божества, както и девет други фигури, които Ерагон не познаваше, всяка от тях изобразена с пресилени черти и пози, за да предаде по-ясно същността на героя.

Глумра извади от гънките на роклята си амулет от злато и сребро, целуна го и го притисна в основата на шията си, като коленичи пред нишата. Гласът й се извисяваше и понижаваше в странните извивки на джуджешката музика, когато започна да пее погребална песен на родния си език. Мелодията накара Ерагон да се просълзи. Жената пя в продължение на няколко минути, а после се умълча, като продължи да се взира в статуетките, и колкото повече ги гледаше, дълбоките бръчки на изтерзаното й от мъка лице се изгладиха и докато преди младежа виждаше в чертите й само гняв, тъга и безнадеждност, сега забеляза тихо примирение, спокойствие и дори някакво превъзходство. Сякаш от лицето й струеше меко сияние. Промяната на Глумра бе толкова пълна, че той едва я позна.

Накрая тя каза:

— Тази нощ Квистор ще пирува в двореца на Морготал. Зная това. — Жената отново целуна амулета си. — Иска ми се да можех да споделя храната си с него и съпруга си Бауден, но не е дошло времето ми да спя в катакомбите на Тронхайм, а Морготал не допуска в двореца си онези, които са ускорили пристигането си. Но след време семейството ни ще се събере отново, както и с всичките ни предци, откакто Гунтера е създал този свят от мрака. Зная това.

Ездача коленичи до нея и с дрезгав глас попита:

— Откъде знаеш това?

— Зная го, защото е писано. — Движенията й бяха бавни и изпълнени с уважение, когато докосна с върха на пръстите си краката на всяка от статуетките на боговете. — Как би могло да бъде иначе? Светът не би могъл да се създаде сам, както не може да стори това един меч или шлем, и след като единствено създанията с божествена сила са могли да изковат земята и небето, значи само към боговете трябва да се обръщаме за отговори. На тях разчитам да въдворят правдата на света и вярата ми ме освобождава от оковите на плътта ми.

Тя говореше с такава увереност, че Ерагон внезапно изпита желание да сподели вярата й. Копнееше да отхвърли съмненията и страховете си, просто да знае, че колкото и ужасен да изглежда понякога светът, животът не е случаен хаос. Искаше да бъде уверен, че какъвто и да е той, няма да изчезне завинаги, ако някой меч отсече главата му, и че един ден отново ще се срещне с Бром, Гароу и всички други, които бе обичал и изгубил. Изпълни го отчаян копнеж за надежда и утеха и това го обърка, отне сигурността му пред лицето на света.

Ала въпреки това част от него устоя на това желание и не му позволи да се преклони пред джуджешките богове и да обвърже личността и същността си с нещо, което не разбира. Също така му беше трудно да приеме, че ако боговете съществуват, то джуджешките са единствените. Ерагон беше сигурен, че ако попита Нар Гарцвог или член на някое от номадските племена, или дори черните жреци на Хелгринд, дали боговете им са истински, те биха изтъкнали тяхното превъзходство също толкова яростно, колкото Глумра това на своите. „Откъде да знам коя религия е истинската? — зачуди се той. — Само защото някой е последовател на определена вяра, не означава, че това непременно е верният път… Може би никоя религия не съдържа в себе си цялата истина за света. Навярно всяка от тях съдържа парченца от истината и ние сме длъжни да открием тези парченца и да ги съберем в едно цяло. Или може би елфите са прави и богове няма. Но как мога да разбера със сигурност?“

Глумра въздъхна дълбоко, а после промърмори нещо на джуджешки, изправи се и придърпа копринената завеса обратно пред нишата. Ездача също се изправи и потръпна от болката в натъртеното си от битката тяло. Последва я до масата, където седна отново на столчето си. Жената извади от каменния долап в стената две калаени чаши, после откачи от една кука на тавана мях, пълен с вино, и напълни по една чаша за себе си и Ерагон. Тя вдигна своята и промълви на джуджешки наздравица, която младежът се помъчи да повтори, след което двамата отпиха по глътка.

— Добре е да знам, че Квистор продължава да живее — каза Глумра, — че сега е облечен в одежди, достойни за крал, и се наслаждава на пира в двореца на Морготал. Дано спечели много слава в служба на боговете! — И тя отпи отново.

Когато пресуши чашата си, Ездача започна да се сбогува с нея, но тя го спря, като вдигна ръка.

— Имаш ли къде да отседнеш, Сенкоубиецо, място, където да си в безопасност от онези, които желаят смъртта ти?

Ерагон й разказа за идеята да остане скрит под Тронхайм, докато Орик изпрати някой да го извика. Глумра кимна рязко и рече:

— Тогава ти и спътниците ти трябва да изчакате този пратеник тук. Настоявам. — Младежът понечи да протестира, но жената поклати глава. — Докато съм жива, не мога да допусна мъжете, които са се борили редом със сина ми, да мръзнат във влагата и мрака на пещерите. Повикай спътниците си и в тази мрачна нощ ще хапнем и ще се веселим.

Ездача осъзна, че не може да си тръгне, без да я разстрои, затова извика стражите и преводача си. Заедно те помогнаха на Глумра да приготви вечеря от хляб, месо и сладкиш, а когато всичко беше готово, ядоха и пиха, и говориха до късно през нощта. Жената бе особено оживена. Пи най-много от всички, смя се най-силно и винаги първа пускаше остроумен коментар. В началото Ерагон бе шокиран от поведението й, но после забеляза, че очите й не се усмихваха и когато смяташе, че никой не я гледа, веселието изчезваше от лицето й и изражението й ставаше мрачно и тъжно. Той стигна до извода, че да ги забавлява е нейният начин да почете паметта на сина си, както и да се отърси от мъката за загиналия Квистор.

„Никога не съм срещал друг като теб“ — помисли си той, докато я гледаше.

Късно след полунощ някой почука на вратата на къщичката. Хундфаст покани джуджето, което бе облечено в пълно бойно снаряжение и изглеждаше напрегнато — то неспирно оглеждаше прозорците, вратата и тъмните кътчета в стаята. С поредица от фрази на древния език увери Ерагон, че е пратеник на Орик, и му каза:

— Аз съм Фарн, син на Флоси… Аргетлам, Орик те моли да се върнеш възможно най-бързо. Има много важни новини за днешните събития.

На прага Глумра сграбчи здраво лявата ръка на младежа, сякаш пръстите й бяха от стомана, и когато той се вгледа в суровите й очи, рече:

— Не забравяй клетвата си, Сенкоубиецо, и не оставяй убийците на сина ми да се измъкнат ненаказани!

— Няма — обеща той.