Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (33)

Въпрос на гледна точка

Горещият утринен вятър над равнината, който беше различен от горещия утринен вятър над хълмовете, промени посоката си.

Сапфира измени ъгъла на крилете си, за да компенсира промените в движението и налягането на въздуха, които поддържаха тежестта й на хиляди стъпки над окъпаната от слънцето земя долу. Затвори клепачи за момент, наслаждавайки се на мекото легло от вятър, както и на топлината от утринните лъчи, огряващи тялото й. Представяше си как люспите й блестят от светлината и как онези, които я гледат от земята, се дивят на гледката, и изсумтя от удоволствие, доволна, че е най-красивото създание в Алагезия, защото кой друг би могъл да се мери с великолепието на люспите й, дългата й опашка и крилете й, толкова красиво оформени, или с извитите й нокти и дългите й бели зъби, с които можеше да прекърши с едно захапване врата на див бик? Не и златолюспестият Глаедр, който бе изгубил крак при разгрома на Ездачите. Нито Торн или Шруйкан, защото те бяха роби на Галбаторикс и принудителната им служба бе изкривила съзнанието им. Дракон, който не беше свободен да следва желанията си, не бе истински дракон. Освен това те бяха самци и макар самците да изглеждаха величествено, те не можеха да олицетворят красотата като нея. Не, тя бе най-впечатляващото създание в Алагезия, както беше и редно.

Сапфира потрепери от удоволствие от главата до опашката. Днес беше идеален ден. Горещината на слънцето я караше да се чувства, все едно лежи в гнездо от въглени. Коремът й беше пълен, небето бе ясно и чисто и нямаше нищо, което й се налагаше да свърши, освен да бди за нападащи врагове, но тя така или иначе го правеше по навик.

За пълното й щастие не достигаше само едно нещо, но тази липса бе огромна и колкото повече мислеше за нея, толкова по-неспокойна ставаше, докато осъзна, че вече не изпитва удовлетворение. Искаше й се Ерагон да е тук, за да сподели деня с нея. Изръмжа и блъвна къса струйка син пламък от устата си, изсушавайки въздуха пред себе си, а после стисна челюсти, прекъсвайки потока течен огън. Езикът я засърбя от пламъците, които бяха минали над него. Кога ли щеше нейният любим другар Ерагон да се свърже с Насуада от Тронхайм и да повика нея, Сапфира, при себе си? Сама го бе подтикнала да се подчини на водачката на Варден и да отпътува към планините, които бяха по-високи, отколкото тя можеше да лети, ала бе минало твърде много време и сега усещаше студ и празнота в стомаха си.

„Има сянка в света — помисли си тя. — Това ме тревожи. Нещо не е наред с малкия ми Ездач. Той е в опасност или наскоро е бил в опасност. И аз не мога да му помогна“.

Сапфира не беше див дракон. Откакто се бе излюпила, споделяше целия си живот с Ерагон и без него се чувстваше само наполовина себе си. Ако той загинеше, защото не е била там да го защити, нямаше да има причина да живее, освен заради отмъщението. Знаеше, че ще разкъса на парчета убийците му и после ще отлети до черния град на чупещия яйца предател, който я бе държал затворена толкова много десетилетия, и щеше да направи всичко по силите си да го убие, въпреки че това щеше да означава сигурна смърт за нея.

Тя изръмжа отново и изщрака със зъби към една малка лястовица, която бе достатъчно глупава да прелети в обсега на устата й. Пропусна и птичката се стрелна край нея, продължавайки спокойно пътя си, което само влоши още повече настроението на драконката. За момент тя се замисли дали да не подгони лястовицата, но после реши, че не си струва усилието за подобна незначителна топчица от кости и пера. Дори за една добра хапка нямаше да стигне.

Накланяйки се по посока на вятъра и като изви опашката си в обратна посока, за да завие по-лесно, Сапфира огледа земята, простираща се далече под нея, и всички дребни бягащи същества, които се стремяха да се скрият от ловджийските й очи. Дори от над две хиляди метра можеше да преброи перата по гърба на ястреба, който се рееше над полята с пшеница западно от река Джийт. Виждаше кафявата козина на заека, който тичаше да се скрие в дупката си. Различаваше малкото стадо сърни, притаило се под клонките на храстите диво грозде, които растяха край един от притоците на реката. Чуваше високите писъци на подплашени животни, които предупреждаваха себеподобните си за присъствието й. Техните крясъци я радваха — беше редно плячката й да се бои от нея. Ако някога й се наложеше, тя да се бои от плячката си, щеше да знае, че е дошло времето й да умре.

На около пет километра нагоре по течението на Джийт Варден се бяха струпали на брега като стадо червени сърни на ръба на пропаст. Бунтовниците бяха пристигнали при брода вчера и оттогава може би една трета от човеците и ургалите, които бяха приятели, и конете, които не биваше да яде, бяха прекосили реката. Армията се движеше толкова бавно, че понякога Сапфира се чудеше как човеците изобщо имат време за нещо различно от пътуване, като се имаше предвид колко бе кратък животът им. „Би било много по-удобно, ако можеха да летят“ — помисли си тя и се запита защо не бяха решили да го правят. Летенето беше толкова лесно, че никога не спираше да се чуди защо някое създание би избрало да остане на земята. Дори Ерагон си оставаше привързан към меката твърда земя, макар Сапфира да знаеше, че той по всяко време може да се присъедини към нея в небето само с няколко думи на древния език. Но пък тя невинаги разбираше действията на онези, които ходеха на два крака, независимо дали имаха кръгли или заострени уши, или рога, или пък бяха толкова ниски, че можеше да ги стъпче с крак.

Леко движение на североизток привлече вниманието й и драконката с любопитство се насочи натам. Видя колона от четиридесет и пет изтощени коня, която се точеше към Варден. Повечето коне си нямаха ездачи, но преди да измине още половин час и тя да различи лицата на мъжете по седлата, изобщо не й хрумна, че това може да е отрядът на Роран, който се връща от набега си. Зачуди се какво ли се е случило, та да намалее толкова броят им, и веднага я обзе безпокойство. Не беше обвързана с Роран, но Ерагон го обичаше и това бе достатъчна причина да се тревожи за него.

Тя насочи съзнанието си към суетящите се край брода Варден и затърси, докато не откри ума на Аря, а когато елфката я допусна в мислите си, каза:

— Роран ще пристигне в късния следобед. Отрядът му обаче е много намалял. Застигнало ги е някакво ужасно зло.

— Благодаря ти, Сапфира — отвърна Аря. — Ще информирам Насуада.

Докато драконката се оттегляше от съзнанието на елфката, усети търсещия досег на покрития със синьо-черна вълча козина Бльодгарм.

— Не съм новоизлюпено драконче — сряза го тя. — Няма нужда да проверяваш дали съм добре на всеки няколко минути.

— Най-смирените ми извинения, Бяртскулар, но вече летиш от доста време и ако някой гледа, ще се зачуди защо ти и…

— Да, зная — изръмжа Сапфира. Тя сви леко криле и описвайки бавни кръгове, се заспуска спираловидно към реката. — Ще се прибера след малко.

На триста метра над водата тя разпери криле и усети налягането в мембраните си, когато вятърът ги притисна с огромна сила. Забави летежа си до почти пълна неподвижност, а после издиша въздуха от дробовете си и се снижи отново, достигайки на тридесет метра над кафявата лоша за пиене вода. Със спорадични махове, за да запази височина, се понесе срещу течението на река Джийт, бдителна за внезапни промени в налягането, които често се появяваха в хладния въздух над течаща вода и които можеха да я отнесат в неочаквана посока или по-лошо — към островърхите дървета или чупещата кости земя.

Прелетя високо над бунтовниците, струпани до реката — достатъчно високо, за да не изплаши пристигането й глупавите коне. После се понесе плавно надолу с неподвижни криле и се приземи насред поляна между палатките, която Насуада бе наредила да бъде запазена за нея, след което запълзя през лагера към празната палатка на Ерагон, където я чакаше Бльодгарм с единадесетте елфи, които командваше.

Сапфира ги поздрави с мигане на очите и стрелване на езика, а после се сви пред палатката на Ездача, решена да подремне и да изчака мрака, както би сторила, ако Ерагон наистина бе вътре и двамата трябваше да летят на среднощни мисии. Да лежи така ден след ден бе скучна и изморителна работа, ала бе необходимо да го прави, за да се поддържа измамата, че младият Ездач още е с Варден, така че Сапфира не се оплакваше, макар че след дванадесет или повече часа, прекарани на грубата твърда земя, където само цапаше люспите си, имаше желанието да се бие с хиляда войници или да изравни някоя гора със зъби, нокти и огън, или пък да подскочи и да лети, докато крилете вече не я издържат, или стигне края на земята, водата и въздуха.

Тя изръмжа тихо, разора леко земята с нокти, за да й бъде по-меко, а после положи глава на предните си крака и затвори вътрешните си клепачи, за да може да си почива и все пак да наблюдава минувачите. Едно водно конче избръмча над главата й и Сапфира не за първи път се зачуди какво точно е вдъхновило някой слабоумен дребосък да кръсти насекомото на нейната раса^[1].

— Изобщо не прилича на дракон — измърмори тя, а после се унесе в лека дрямка.

Големият кръгъл огън в небето беше близо до хоризонта, когато Сапфира чу викове и поздрави, които означаваха, че Роран и другите воини са стигнали до лагера. Тя се раздвижи. Както и преди, Бльодгарм наполовина изпя и наполовина прошепна магия, която създаде нематериално подобие на Ерагон. След това елфът накара двойникът да излезе от палатката и да се качи на гърба на драконката, откъдето той започна да се оглежда в съвършена имитация на жив човек. За очите привидението бе съвършено, но то нямаше собствен разум и ако някой от агентите на Галбаторикс се опиташе да подслуша мислите на Ерагон, незабавно щеше да разбере измамата. Затова успехът на маневрата зависеше от това Сапфира да премине с двойника през лагера и възможно най-бързо да изчезне от поглед, с надеждата, че репутацията на Ездача й е достатъчно сериозна, за да обезкуражи някой скрит наблюдател да се опита да извлече от съзнанието му информация за Варден, под страх от възмездие.

Драконката тръгна, подскачайки през лагера, а дванадесетте елфи тичаха плътно около нея. Хората се отдръпваха от пътя им с викове „Привет, Сенкоубиецо!“ или „Привет, Сапфира!“, от което тя почувства топлина в корема си.

Когато пристигна до приличащата й на червена какавида шатра на Насуада, Сапфира приклекна и провря глава в тъмната пролука на едната стена, където стражите бяха отметнали част от платнището, за да има достъп до вътрешността. Бльодгарм поднови тихия си напев и призрачният Ерагон слезе от гърба й, влезе в шатрата и когато изчезна от погледа на зяпачите отвън, се стопи в нищото.

— Смяташ ли, че измамата ни е разкрита? — попита водачката на Варден от трона си.

Елфът се поклони елегантно.

— И този път, лейди Насуада, не мога да кажа със сигурност. Ще трябва да изчакаме и да видим дали Империята ще се опита да се възползва от отсъствието на Ерагон, преди да получим отговор на този въпрос.

— Благодаря ти, Бльодгарм. Това е всичко.

Елфът се поклони отново и се оттегли от палатката, заставайки на няколко крачки зад Сапфира, за да я пази.

Драконката се разположи удобно на земята и започна да ближе люспите около третия нокът на левия си преден крак, между които се бяха събрали противни ивици суха бяла глина, върху която си спомняше, че бе стояла, докато ядеше последната си плячка.

Минута по-късно Мартланд Редбиърд, Роран и мъж с кръгли уши, когото не познаваше, влязоха в червената шатра и се поклониха на Насуада. Сапфира спря да се чисти, за да проучи въздуха с езика си, и усети миризмата на засъхнала кръв, горчиво-киселия аромат на пот, смесената воня на кон и кожени дрехи, както и лекия, но ясно доловим остър привкус на човешки страх. Тя отново огледа тримата посетители и видя, че мъжът с червена дълга брада е изгубил дясната си длан, а после продължи да ближе люспите си.

Драконката не престана да чисти крака си, докато не върна съвършения блясък на всяка отделна люспа. Същевременно Мартланд, а после мъжът с кръгли уши, който беше Улхарт, и накрая Роран разказаха история за кръв, огън и смеещи се войници, които отказвали да умрат и продължавали да се бият дълго след като Ангвард ги призовавал при себе си. Както обикновено, Сапфира остана спокойна, докато другите — особено Насуада и нейният съветник, високият мъж с мършаво лице Йормундур — разпитваха воините за подробности от злощастната им мисия. Знаеше, че Ерагон понякога се чуди защо тя не участва по-често в разговорите. Основанията й да си мълчи бяха прости: ако се изключат Аря или Глаедр, тя се чувстваше най-удобно, когато общуваше със своя Ездач, а и по нейно мнение повечето разговори не бяха нищо повече от безсмислено празнодумство. Независимо дали бяха кръглоухи, остроухи, рогати или дребни, двукраките, изглежда, бяха пристрастени към празнословието. Бром не говореше празни приказки и Сапфира наистина харесваше това у него. За нея изборът винаги беше прост: или имаше нещо, което можеше да направи, за да подобри положението, и тя го правеше, или нямаше и всичко друго, казано по въпроса, беше само безсмислен шум. Във всеки случай драконката не се тревожеше за бъдещето, освен когато ставаше дума за Ерагон. За него тя винаги се безпокоеше.

Когато въпросите приключиха, Насуада изрази съчувствието си към Мартланд за загубата на ръката му, а после го освободи заедно с Улхарт, но задържа Роран, на когото каза:

— Ти отново демонстрира уменията си, Стронгхамър. Доволна съм от теб.

— Благодаря, милейди.

— Най-добрите ни лечители ще се погрижат за Мартланд, но на него все пак ще му трябва време да се възстанови от раните си. Ала дори и след това той няма да може да води подобни набези само с една ръка. Оттук нататък ще бъде принуден да служи на Варден в тила, а не на фронтовата линия. Вероятно ще го повиша и ще го направя един от съветниците си. Йормундур, смяташ ли, че идеята е добра?

— Чудесна е, милейди.

Насуада кимна, видимо доволна.

— Това означава, че трябва да намеря друг капитан, под чието командване да служиш, Роран.

— Милейди, ами моето собствено командване? — попита той. — Не доказах ли с тези два набега и предишните си дела, че съм достоен?

— Ако продължиш да се отличаваш както досега, Стронгхамър, скоро ще спечелиш свое командване. Трябва обаче да имаш търпение и да почакаш още малко. Само две мисии, колкото и да са успешни, не разкриват изцяло нечий характер. Аз съм предпазлив човек, когато става дума да поверявам хората си на други, Стронгхамър. Ще трябва да се съобразиш с мен.

Роран стисна силно дръжката на чука, затъкнат в колана му, но тонът му остана учтив:

— Разбира се, лейди Насуада.

— Много добре. Някой от пажовете ми ще ти донесе следващата задача по-късно през деня. И гледай да се нахраниш добре, когато с Катрина отпразнувате завръщането ти. Това е заповед, Стронгхамър. Изглеждаш така, все едно всеки момент ще паднеш от изтощение.

— Слушам, милейди.

Когато младият мъж понечи да си тръгне, водачката на Варден вдигна ръка и каза:

— Роран. — Той спря. — Сега, когато си се бил с тези войници, които не изпитват болка, вярваш ли, че подобна защита от агониите на плътта ще ни помогне да ги надвием?

Младият мъж се поколеба, но после поклати отрицателно глава.

— Силата им е и най-голямата им слабост. Те не се пазят, както биха направили, ако се бояха от порязването на меча или пробождането на стрелата, така че са небрежни към живота си. Истина е, че могат да продължат да се бият дълго след като обикновен човек би паднал мъртъв на земята, и това не е малко предимство при сражение, но също така масово умират, защото не защитават телата си, както би трябвало. Във вцепенената си самоувереност те ще влязат в капани и ще се изложат на опасности, които ние много сериозно бихме се постарали да избегнем. Докато духът на Варден не е сломен, вярвам, че с подходящата тактика можем да надвием тези хилещи се чудовища. Ако станем като тях обаче, ще се посичаме взаимно до пълно забвение и никой от нас няма да го е грижа, защото няма да имаме чувство за самосъхранение. Така си мисля.

— Благодаря ти, Роран.

Когато той си тръгна, Сапфира попита:

— Още ли няма вест от Ерагон?

Насуада поклати отрицателно глава.

— Не, все още нищо и мълчанието му започва да ме безпокои. Ако не се свърже с нас до другиден, ще помоля Аря да прати съобщение до някой от заклинателите на Орик с изискване да ни докладва. Ако той не може да ускори съвещанията на джуджетата, се боя, че няма да можем да разчитаме на тях в предстоящите битки. Единственото добро от подобен катастрофален изход ще бъде това, че Ерагон ще се върне при нас без повече забавяне.

Когато драконката бе готова да напусне червената шатра, Бльодгарм отново призова привидението на Ездача и го сложи върху гърба й. После тя изтегли глава навън и както преди заподскача през лагера, следвана през целия път от пъргавите елфи.

Когато стигна до палатката на Ерагон, цветната сянка двойник изчезна вътре, Сапфира се излегна на земята и се примири, че ще трябва да прекара остатъка от деня в ужасно бездействие. Преди да продължи неохотната си дрямка обаче, тя се пренесе с мисълта си до палатката на Роран и Катрина и започна да търси пролука към ума на Роран, докато той не снижи бариерите около съзнанието си.

— Ти ли си, Сапфира? — попита младият мъж.

— И други дракони ли познаваш?

— Разбира се, че не. Просто ме изненада. Аз… ъъъ малко съм зает в момента.

Тя проучи цвета на емоциите му и тези на Катрина и откритието я развесели.

— Исках само да те приветствам с добре дошъл. Радвам се, че не си ранен.

Мислите на Роран проблеснаха в горещо-размътено-студено и той изглежда имаше проблем с оформянето на смислен отговор. Накрая успя:

— Много мило от твоя страна, Сапфира.

— Ако можеш, ела да ме посетиш утре, когато ще можем да говорим по-дълго. Започвам да се отегчавам тук, ден след ден. Може би ще можеш да ми разкажеш за Ерагон от времето, преди да се излюпя за него.

— Ще… ще бъде чест за мен.

Удовлетворена, че е изпълнила изискванията на учтивостта на кръглоухите двукраки, като е приветствала Роран, и от знанието, че утрешният ден няма да е толкова скучен — защото беше немислимо някой да посмее да не откликне на молбата й за среща, — Сапфира се устрои колкото можеше по-удобно на голата земя, като за кой ли път се размечта за мекото гнездо, което споделяха с Ерагон на разлюляната-от-вятъра-дървесна-къща в Елесмера. От ноздрите й избяга струйка дим, тя въздъхна и заспа, сънувайки, че лети по-високо от всякога.

Махаше и махаше с криле, докато не се издигна над недостижимите върхове на планините Беор. Там кръжа известно време, загледана към цяла Алагезия, просната под нея. После неконтролируемо желание я подтикна да полети още по-нависоко и да види каквото може, така че започна да маха отново и сякаш за едно мигване на окото, полетя отвъд зяпналата луна, докато накрая само Сапфира и сребърните звезди не висяха на черното небе. Тя се носи сред небесата дълго време, кралица на яркия, подобен на скъпоценен камък, свят долу, ала после в душата й нахлу тревога и тя извика с мислите си:

— Ерагон, къде си!