Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (43)

Позорният стълб

Роран стоеше с изпънат гръб и гледаше край Насуада с очи, вперени в една гънка на стената на алената шатра.

Усещаше, че водачката на Варден го оглежда, но отказваше да срещне погледа й. По време на дългата мрачна тишина, която ги обгръщаше, той обмисляше рояк от страховити възможности и усещаше в слепоочията ужасна болка. Искаше му се да може да избяга от задушната палатка и да вдиша хладния въздух навън.

Накрая Насуада каза:

— Какво да те правя, Роран?

Той се изпъна още повече.

— Каквото пожелаете, милейди.

— Възхитителен отговор, Стронгхамър, но по никакъв начин не разрешава проблема ни. — Тя отпи вино от чашата си. — На два пъти не си се подчинил на заповед на капитан Едрик, но ако не го беше сторил, нито той, нито ти, нито останалите от отряда щяхте да оцелеете, за да разберем какво се е случило. Успехът ти обаче не намалява вината ти. Според собствените ти думи ти умишлено не си изпълнил заповедите и аз трябва да те накажа, дори и само за да запазя дисциплината сред Варден.

— Да, милейди.

Насуада се намръщи.

— Дявол да те вземе, Стронгхамър. Ако ти беше който и да е друг, а не братовчед на Ерагон, и ако рискът ти не бе постигнал такъв успех, щях да те обеся за това!

Роран преглътна, когато си представи как примката се стяга около врата му.

Тя започна да чука по страничната облегалка на стола със средния пръст на дясната си ръка и чукаше все по-бързо, докато накрая спря и попита:

— Искаш ли да продължиш да се биеш за Варден, Роран?

— Да, милейди — отвърна той без колебание.

— Какво си готов да понесеш, за да останеш в армията ми?

Роран не си позволи да размишлява над въпроса й.

— Каквото се налага, милейди.

Напрежението, изписано на лицето на Насуада, намаля и тя кимна, доволна.

— Надявах се да кажеш това. Традицията и установеният прецедент ми дават само три избора. Първият: мога да те обеся, но няма да го направя… поради много причини. Вторият: мога да наредя да получиш тридесет удара с камшик и да те изхвърля от редиците на Варден. Третият: мога да наредя да ти ударят петдесет удара с камшик и да останеш под мое командване.

„Петдесет удара не е много повече от тридесет“ — помисли си Роран, в опит да повдигне духа си. Облиза устни.

— Публично ли ще ме нашибат?

Веждите на Насуада се повдигнаха незабележимо.

— Гордостта ти няма нищо общо с това, Стронгхамър. Наказанието трябва да е жестоко, за да не се изкушат други да последват примера ти, и трябва да е публично, за да имат Варден полза от него. Ако си дори наполовина толкова умен, колкото изглеждаш, ти си знаел още преди да се опълчиш на Едрик, че решението ти ще има последици и тези последици най-вероятно няма да са приятни. Изборът ти сега е прост: ще останеш ли с Варден, или ще изоставиш приятели и семейство, за да тръгнеш по собствен път?

Роран вирна брадичка, ядосан, че тя поставя думата му под съмнение.

— Няма да напусна, лейди Насуада. Независимо колко камшика ще решите да ми ударят, те не могат да ми причинят повече болка от загубата на дома ми и баща ми.

— Не — каза тя меко. — Не могат… Един от магьосниците от Ду Врангр Гата ще надзирава наказанието и после ще се погрижи за теб, за да не ти нанесе камшикът трайни поражения. Той обаче няма да излекува изцяло раните ти, нито пък ти е позволено да молиш друг магьосник да го прави.

— Разбирам.

— Наказанието ще ти бъде наложено веднага, щом Йормундур събере хората. Дотогава ще останеш под охрана в палатка до позорния стълб.

Роран изпита облекчение, че не му се налага да чака повече; не искаше да се мъчи дни наред под угрозата на онова, което му предстои.

— Милейди — каза той и тя го освободи с движение на пръста си.

Роран се обърна на пета и излезе от шатрата. Двама стражи незабавно застанаха от двете му страни. Без да го поглеждат или да му говорят, те го поведоха през лагера, докато не стигнаха до малка празна палатка, недалеч от почернелия позорен стълб, който се издигаше на нисък хълм точно извън покрайнините на лагера.

Стълбът бе висок шест и половина стъпки и близо до върха си имаше дебела напречна греда, за която се връзваха китките на затворниците. По нея имаше множество драскотини от ноктите на битите.

Роран се застави да отмести поглед, след което се наведе и влезе в палатката. Единствената мебел вътре бе разнебитен дървен стол. Той седна и се концентрира над дишането си, решен да остане спокоен.

Докато минутите се нижеха, започна да чува тропането на ботуши и дрънченето на ризници. Варден се събираха около позорния стълб. Представи си хилядите мъже и жени, които щяха да го гледат, включително селяните от Карвахол. Пулсът му се ускори и по челото му изби пот.

След около половин час магьосницата Триана влезе в палатката и го накара да се съблече до кръста, което го смути, макар че жената, изглежда, не забеляза това. Триана го прегледа внимателно и дори направи допълнително лечебно заклинание върху лявото му рамо, където го бе пронизала стрелата от арбалета. После обяви, че е годен да изтърпи наказанието и му даде риза от зебло, която да носи вместо своята.

Роран тъкмо я бе навлякъл, когато Катрина влезе в палатката. Като я видя, го обхвана едновременно и радост, и страх.

Младата жена изгледа първо него, после Триана, а след това направи реверанс на магьосницата.

— Мога ли да говоря с мъжа си насаме?

— Разбира се. Ще изчакам отвън.

Когато тя излезе, Катрина се затича към Роран и го прегърна. Той я стисна също толкова силно, колкото и тя него, защото не я бе виждал, откак се върна в лагера.

— О, колко ми липсваше — прошепна жената в ухото му.

— И ти на мен — промърмори Роран.

Те се отдръпнаха само толкова, че да могат да се гледат в очите, а после Катрина се намръщи.

— Какво става? Отидох при Насуада и я помолих да ти прости или поне да намали броя на удари, но тя отказа.

Роран я погали по гърба и отговори:

— Иска ми се да не го беше правила.

— Защо?

— Защото заявих, че ще остана с Варден и няма да наруша думата си.

— Но това не е редно! — възкликна Катрина и го стисна за раменете. — Карн ми разказа какво си направил: убил си собственоръчно почти двеста войника и ако не е бил твоят героизъм, никой от мъжете с теб е нямало да оцелее. Насуада би трябвало да те отрупа с дарове и награди, а не да те бие като обикновен престъпник!

— Няма значение дали е редно или нередно — отвърна той. — Нужно е. Ако бях на нейно място, и аз щях да дам същата заповед.

Катрина потрепери.

— И все пак петдесет удара… Защо трябва да са толкова много? Хора са умирали при подобно наказание.

— Само ако са имали слабо сърце. Не се безпокой толкова; нужно е доста повече, за да ме убие.

На устните й се появи фалшива усмивка, а после тя изхлипа и притисна лице в гърдите му. Той я обгърна с ръце, погали косата й и я успокои доколкото можеше, въпреки че не се чувстваше по-добре от нея. След няколко минути Роран чу някой да надува рог пред палатката и разбра, че времето им заедно приключва. Той се отдръпна от прегръдката на Катрина и каза:

— Има нещо, което искам да направиш за мен.

— Какво е то? — попита тя и попи очи с ръкав.

— Върни се в палатката ни и не излизай, докато наказанието не приключи.

Катрина изглеждаше шокирана от тази молба.

— Не! Няма да те оставя… не сега.

— Моля те — каза той. — Не бива да виждаш това.

— А ти не бива да го преживяваш — възпротиви се младата жена.

— Това няма значение. Зная, че искаш да останеш с мен, но ще го понеса по-лесно, ако зная, че не си там да ме гледаш… Сам си навлякох наказанието, Катрина, и не искам ти също да страдаш заради него.

Изражението й стана още по-напрегнато.

— Знанието какво се случва с теб ще ми причини болка, където и да стоя. Все пак… ще изпълня молбата ти, но само защото това ще ти помогне… Знаеш, че бих поела ударите върху себе си, ако можех.

— А ти знаеш, че аз не бих ти го позволил — отвърна той и я целуна по двете бузи.

В очите й отново се появиха сълзи и тя го придърпа към себе си, прегръщайки го толкова силно, че му беше трудно да диша.

Те още бяха прегърнати, когато покривалото на входа се отмести и вътре влезе Йормундур, следван от двама Нощни ястреби. Катрина се отдръпна от Роран, направи реверанс на командира и без да продума, излезе.

Йормундур протегна ръка на Роран.

— Време е.

Младият мъж кимна и позволи на командира и стражите да го отведат до позорния стълб отвън. Строени в редици, бунтовници бяха изпълнили местността около него. Всички мъже, жени, джуджета и ургали бяха изпънали гърбове като вкочанени. След като видя събралата се армия, Роран отправи поглед към хоризонта и направи всичко възможно да игнорира наблюдателите.

Двамата стражи вдигнаха ръцете му над главата и завързаха китките му за гредата. Докато го правеха, Йормундур застана пред него и му подаде къса пръчка, увита в кожа.

— Захапи това — прошепна командирът. — Ще ти попречи да се нараниш сам.

Благодарен, Роран отвори уста и му позволи да пъхне пръчката между зъбите му. Кожата беше горчива на вкус като зелени жълъди.

После прозвуча рог, последван от барабанен ритъм, и Йормундур прочете обвиненията срещу Роран, а стражите срязаха ризата на гърба му.

Той потрепери, когато студеният въздух докосна голото му тяло.

Миг преди удара, Роран чу свистенето на камшика.

Усещането бе такова, сякаш го докосна нажежен метален прът. Младият мъж изви гръб и захапа силно пръчката. Изстена несъзнателно, въпреки че звукът бе заглушен от предмета в устата му и никой друг не чу.

— Един — каза воинът, държащ камшика.

Шокът от втория удар накара Роран да изстене отново, но после той запази мълчание, решен да не изглежда слаб пред събралите се Варден.

Шибането беше толкова болезнено, колкото и безбройните рани, които бе получавал през изминалите няколко месеца, но след първите десет удара той се отказа да се бори с болката и вместо това се предаде, изпадайки в някакъв странен транс. Зрението му се замъгли, докато накрая единственото, което виждаше, бе очуканото дърво пред него. От време на време пред очите му се появяваха петна или мрак, докато изпадаше за кратко в безсъзнание.

Сякаш след безкрайно дълго време чу далечен и приглушен глас да казва тридесет и го обзе отчаяние. „Как бих могъл да понеса още двадесет удара?“ — запита се Роран. После си помисли за Катрина и нероденото им дете и тази мисъл му даде сила.

 

 

Роран се събуди, за да открие, че лежи по корем на леглото си в палатката, която деляха с Катрина. Жена му бе коленичила до него, галеше го по косата и шепнеше в ухото му, докато някой мажеше нещо студено и лепкаво по ивиците върху гърба му. Той примижа от болка и настръхна, когато непознатият докосна особено чувствително място.

— Не така бих се лекувала мой пациент — чу надменния тон на Триана.

— Ако всичките си пациенти лекуваш като Роран, изненадана съм, че изобщо някой от тях е оцелял — отвърна друга жена.

След миг той позна гласа на странната светлоока билкарка Анджела.

— Моля?! — възкликна магьосницата. — Няма да стоя тук и да слушам обидите на някаква невзрачна гадателка, която трудно се справя дори с най-основните магии.

— Тогава седни, ако искаш, но и да стоиш, и да седиш, ще продължа да те обиждам, докато не признаеш, че широкият гръбен мускул е свързан тук, а не там.

Роран усети пръст да го докосва на две различни места на около сантиметър разстояние едно от друго.

— Уф! — изсумтя Триана и излезе от палатката.

Катрина му се усмихна и той за пръв път видя сълзите, стичащи се по лицето й.

— Роран, разбираш ли ме? — попита тя. — Буден ли си?

— Аз… струва ми се, че да — отвърна той с дрезгав глас.

Челюстта го болеше от това, че толкова дълго бе стискал със зъби пръчката. Изкашля се и се намръщи, когато всичките петдесет ивици по гърба му го заболяха едновременно.

— Ето така — каза Анджела. — Готови сме.

— Удивително е. Не очаквах двете с Триана да сторите толкова много — каза Катрина.

— По заповед на Насуада.

— Насуада?… Защо й е да…

— Ще трябва да я питаш сама. Кажи му да не лежи по гръб, доколкото му е възможно. И трябва да внимава, като се обръща, или нарезите пак ще се отворят.

— Благодаря — измърмори Роран.

Зад него Анджела се засмя.

— О, изобщо не го мисли. Или по-скоро мисли го, но не го смятай за особено важно. Освен това ми е забавно, че съм лекувала рани и на твоя гръб, и на Ерагоновия. Е, аз ще си ходя. И се пазете от порове!

Когато билкарката излезе, Роран отново затвори очи. Гладките пръсти на Катрина погалиха челото му.

— Бил си много смел — каза тя.

— Такъв ли съм бил?

— Да. Йормундур и всички други, с които говорих, ми казаха, че така и не си извикал и не си молил да спрат боя.

— Добре.

Искаше да знае колко са сериозни раните му, но се колебаеше да я кара да му описва пораженията на гърба му.

Катрина обаче явно долови желанието му, защото каза:

— Анджела смята, че с малко късмет няма да ти останат кой знае какви белези. Така или иначе, когато се излекуваш напълно, Ерагон или някой друг магьосник може да ги махне от гърба ти и ще бъде така, все едно изобщо не са те шибали с камшик.

— Аха.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита тя. — Запарила съм чай от равнец.

— Да.

Когато жена му стана, Роран чу, че някой друг влиза в палатката. Отвори едно око и с изненада видя, че Насуада е застанала до пилона в предната част на помещението.

— Милейди — каза Катрина с остър като бръснач глас.

Въпреки болките в гърба, младият мъж се надигна наполовина и с помощта на жена си успя да седне. Облегнат на Катрина, той понечи да стане, но водачката на Варден вдигна ръка.

— Моля те, недей. Не искам да ти причинявам повече болка, отколкото вече ти причиних.

— Защо сте дошла, лейди Насуада? — попита Катрина. — Съпругът ми има нужда от почивка, а не да приказва, когато не му се налага.

Роран постави ръка на лявото рамо на жена си.

— Мога да говоря, ако е нужно.

Насуада влезе по-навътре в палатката, повдигна полите на зелената си рокля и седна на малкия сандък с вещи, които Катрина бе взела от Карвахол. След като оправи гънките на дрехата си, тя каза:

— Имам друга мисия за теб, Роран — малък набег, подобен на онези, в които вече си участвал.

— Кога ще потегля? — попита той, озадачен, че тя си е направила труда да му съобщи лично за подобна дребна задача.

— Утре.

Очите на Катрина се разшириха.

— Луда ли сте? — възкликна тя.

— Катрина… — промърмори Роран, в опит да я успокои, но тя отблъсна ръката му и каза:

— Последната мисия, на която го изпратихте, едва не го уби, а току-що накарахте да го нашибат почти до смърт! Не можете да му наредите да влезе в битка толкова скоро; няма да издържи и минута срещу войниците на Галбаторикс!

— Мога и трябва — отвърна Насуада с толкова властен тон, че младата жена преглътна думите си и зачака да чуе обяснението й, макар Роран да усещаше, че гневът й не е намалял. Водачката на Варден го изгледа напрегнато и продължи: — Роран, както може и да си чул, съюзът ни с ургалите е пред разпадане. Един от нашите хора уби трима от тях, докато ти беше под командването на капитан Едрик, който, може би ще се радваш да научиш, вече не е капитан. Както и да е, накарах да обесят отрепката, но оттогава връзките ни с овните на Гарцвог станаха изключително обтегнати.

— Какво общо има това с мъжа ми? — попита настойчиво Катрина.

Насуада стисна устни, а после каза:

— Трябва да убедя Варден да приемат присъствието на ургалите без повече кръвопролития, а най-добрият начин за това е да им покажа, че двете ни раси могат да преследват заедно и в мир общата цел. Затова групата, с която ще пътуваш, ще съдържа равен брой хора и ургали.

— Но това все пак не… — започна да казва Катрина.

— И ще поставя всички тях под твоето командване, Стронгхамър.

— Моето!? — ахна Роран, удивен. — Защо?

— Защото ще направиш всичко необходимо, за да защитиш приятелите и семейството си — каза Насуада с крива усмивка. — В това отношение си като мен, макар и моето семейство да е по-голямо от твоето, понеже считам всички Варден за мои роднини. Също така, тъй като си братовчед на Ерагон, не мога да си позволя риска отново да не се подчиниш някому, защото тогава няма да имам друг избор, освен да те екзекутирам или прогоня от армията си. А нито едно от двете не искам да правя.

Затова те правя командир, така че да нямаш друг висшестоящ освен мен. Ако не изпълниш моя заповед, моли се тя да е била да убиеш Галбаторикс, защото никаква друга причина няма да те спаси от много по-жестоко наказание от днешните камшици. А ти давам този ръководен пост, защото доказа, че си способен да убеждаваш другите да те следват дори при най-ужасните обстоятелства. Имаш по-голям шанс от всеки друг да запазиш контрола върху отряд от ургали и хора. Ако можех, щях да изпратя Ерагон, но тъй като той не е тук, отговорността пада върху теб. Когато Варден чуят, че самият братовчед на Ездача, Роран Стронгхамър — онзи, който сам уби двеста войника — е отишъл на мисия с ургали и тази мисия е приключила успешно, може и да успеем да ги запазим като наши съюзници в тази война. Затова накарах Анджела и Триана да те излекуват повече, отколкото изисква обичаят — не за да намаля наказанието ти, а защото се нуждая от теб и ми трябваш годен да поемеш командването на мисията. Е, какво ще кажеш, Стронгхамър? Мога ли да разчитам на теб?

Той погледна към Катрина. Знаеше, че на нея отчаяно й се иска да каже на Насуада, че е неспособен да поведе отряда. Роран сведе очи, за да не вижда тревогата й, помисли си за огромната армия, изправена срещу Варден, а после с дрезгав шепот отвърна:

— Можете да разчитате на мен, лейди Насуада.