Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (53)

Пълноправен Ездач

— Събуди се, малки мой — каза Сапфира. — Слънцето изгря и Руньон е нетърпелива.

Ерагон седна рязко и отметна одеялото със същата лекота, с която бе отхвърлил будните си сънища. Ръцете и раменете го боляха от усилията от предния ден. Той обу ботушите си, като от възбуда едва успя да завърже връзките им, сграбчи мръсната престилка от пода и се втурна надолу по богато резбованите стълби към изхода на извитата къща на елфката.

Навън небето бе озарено от първите лъчи на зората, въпреки че атриумът все още тънеше в сянка. Ерагон видя Руньон и Сапфира до ковачницата и отиде при тях, сресвайки с пръсти косата си.

Елфката се бе облегнала на ръба на пейката. Под очите й имаше тъмни торбички, а бръчките по лицето й изглеждаха по-дълбоки отпреди.

Мечът лежеше пред нея, скрит под парче бял плат.

— Постигнах невъзможното — каза тя с пресипнал глас. — Изработих меч, след като се бях заклела, че няма да го правя. Нещо повече, изработих го за по-малко от ден с ръце, които не ми принадлежаха. И все пак мечът не е груб и неизпипан. Не! Това е най-доброто острие, което някога съм изковавала. Иска ми се да бях използвала по-малко магия в процеса, но това е единственото ми оплакване и то е нищожно в сравнение със съвършенството на резултата. Ето го!

Руньон сграбчи ъгълчето на плата и го отметна, разкривайки меча.

Ерагон ахна.

Беше очаквал, че в няколкото часа, откакто я бе оставил, Руньон ще има време само да направи обикновена дръжка и предпазител на меча, а може би и проста дървена ножница. Вместо това оръжието, което се разкри пред очите му, бе не по-малко впечатляващо от Зар’рок, Наеглинг и Тамерлин, а по негово мнение превъзхождаше по красота и трите.

Острието беше покрито от лъскава ножница в същия тъмносин цвят като люспите по гърба на Сапфира. Цветът се менеше леко, като светлината на дъното на чисто горско езерце. Листо, изработено от синкава ярка стомана, покриваше върха на ножницата, а горният й край бе украсен с бордюр от стилизирани лози. Извитият предпазител също бе направен от оксидиран звезден метал, както и четириребреният обков на големия сапфир, оформящ ефеса. Дългата ръка и половина дръжка бе направена от твърдо черно дърво.

Обзет от огромно благоговение, младежът посегна към меча, а после се спря и погледна Руньон.

— Може ли? — попита той.

Тя кимна утвърдително.

— Може. Подарявам ти го, Сенкоубиецо.

Ерагон вдигна меча от пейката. Ножницата и дървото на дръжката бяха хладни при досег. В продължение на няколко минути младежът се диви на детайлите по ножницата, предпазителя и ефеса. После стисна пръсти около дръжката и измъкна острието.

Както и останалата част на меча, то бе синьо, ала малко по-светло; това бе синьото на шията на Сапфира, а не на гърба й. И също като при Зар’рок, цветът отразяваше целия спектър на дъгата. Докато Ездача го въртеше в различни посоки, нюансите се меняха и потрепваха, разкривайки всички аспекти на синьото, които се виждаха и по люспите на драконката. Под този цвят мрежата от нишки в ярката стомана и бледите вълнисти ивици по ръба все още се виждаха.

Ерагон размаха с една ръка меча във въздуха и се засмя, когато усети колко бързо може да го движи. Оръжието беше като живо. Тогава той го сграбчи с две ръце и с радост откри, че дръжката все така му пасва идеално. Скачайки напред, младежът прониза въображаем враг и бе уверен, че ако беше истински, противникът му вече щеше да е мъртъв.

— Ето — каза елфката и посочи към три железни пръта, забити в земята встрани от ковачницата. — Опитай го върху тях.

Ерагон изчака за момент, за да фокусира мислите си, а после направи една-единствена крачка към прътите. Той извика и замахна надолу, прерязвайки и трите с един удар. Острието иззвънтя чисто и звукът бавно заглъхна. Когато младежът погледна ръба на мястото, където той бе срещнал желязото, видя, че ударът изобщо не му е навредил.

— Удовлетворен ли си, Драконови ездачо? — попита елфката.

— Повече от удовлетворен, Руньон-елда — отвърна Ерагон и се поклони. — Не зная как мога да ти се отблагодаря за подобен дар.

— Можеш да ми се отблагодариш, като убиеш Галбаторикс. Ако има меч, чиято съдба е да убие този луд крал, това определено е този.

— Ще сторя всичко по силите си, Руньон-елда.

Елфката кимна доволно.

— Е, най-накрая имаш свой собствен меч, както е и редно. Вече си истински Драконов ездач!

— Да — каза Ерагон и вдигна меча към небето, докато му се възхищаваше. — Вече съм истински Ездач.

— Преди да си тръгнеш, остава едно последно нещо, което трябва да направиш — каза тя.

— О?

Руньон посочи меча.

— Трябва да му дадеш име, за да бележа острието и ножницата с подходящия глиф.

Ерагон отиде до Сапфира и попита:

— Какво мислиш?

— Не съм аз тази, която ще го носи. Дай му каквото име пожелаеш.

— Да, но не може да нямаш идеи!

Тя сведе глава към него и подуши меча, а после каза:

— Син кристален зъб е името, което бих му дала. Или Синьо-червен нокът.

— Това би звучало смешно на хората.

— Ами Унищожител или Изкормвач? Или може би Боен нокът, или Светлотрън, или Съсичащ крайници? Можеш да му дадеш името Ужас или Болка, или Отхапващ ръце, или Вечноостър, или Вълнистолюспест; това последното заради линиите в стоманата. Може също и Смъртоносен език или Звездно острие, а и много други.

Внезапният порой от предложения изненада младежа.

— Имаш талант за това — каза той.

— Лесно е да се измислят случайни имена. Истинското име обаче може да изчерпи търпението дори на елф.

— Какво ще кажеш за Кралеубиец? — попита той.

— Ами ако наистина убием Галбаторикс? Тогава какво? Нима няма да направиш нищо повече с този меч?

— Хммм. — Той положи меча до левия преден крак на Сапфира и каза:

— Има съвсем същия цвят като теб… Мога да му дам твоето име.

Тя изръмжа леко.

— Не.

Ерагон потисна усмивката си.

— Сигурна ли си? Само си представи как, ако сме в битка и…

Ноктите й потънаха в пръстта.

— Не. Аз не съм нещо, което да размахваш и на което да се присмиваш.

— Не, права си. Извинявай… Ами какво ще кажеш да го наречем Надежда на древния език? Зар’рок означава „нещастие“, така че ще бъде подобаващо, ако аз имам меч, който със самото си име се бори с нещастието, не мислиш ли?

— Достойна идея — отвърна Сапфира. — Но наистина ли искаш да даваш надежда на враговете си? Искаш ли да пронижеш Галбаторикс с надежда?

— Забавна игра на думи е — каза той и се изкикоти.

— Но не и повече от веднъж.

Изпаднал в безизходица, Ерагон потърка брадичка, загледан в играта на светлината по блестящото острие. Докато гледаше в дълбините на стоманата, очите му се спряха на шарка с формата на пламък, която бележеше преминаването между по-мекия метал на гръбнака и този на ръбовете, и си спомни думата, която Бром бе използвал, за да запали лулата си в спомена, който Сапфира сподели с него. После си помисли за Язуак, където бе използвал магия за първи път, а също и за дуела си с Дурза във Фардън Дур. В този миг разбра без капка съмнение, че е намерил правилното име на меча си.

Той се допита до Сапфира и когато тя се съгласи с избора му, вдигна острието на нивото на рамото си и каза:

— Реших. Ще го нарека Бризингър!

И с фученето на свиреп вихър острието избухна в сапфиреносини пламъци, които затанцуваха по острите му ръбове.

Ерагон извика стреснато, изпусна меча и отскочи назад, за да не се изгори. Острието продължи да пламти на земята, а прозрачните огнени езици изпепелиха близката туфа трева. Едва тогава младежът осъзна, че самият той предоставя енергията за неестествения огън. Бързо прекрати магията и острието угасна. Объркан и несигурен как точно е направил магия, без да го е искал, Ездача вдигна отново меча и почука острието с върха на пръста си. Не беше по-горещо от преди.

Руньон пристъпи напред с гневна гримаса, изтръгна меча от ръцете му и го огледа от върха до ефеса.

— Имаш късмет, че вече съм го защитила от горещина и удари, иначе щеше да издраскаш предпазителя и да развалиш закалката на острието. Никога повече не хвърляй меча си, Сенкоубиецо — ако ще да се е превърнал в змия, — или ще си го взема обратно и ще ти дам вместо него някой стар чук. — Ерагон се извини и с донякъде омилостивен вид тя му подаде оръжието. — Нарочно ли го запали?

— Не — отвърна той, неспособен да обясни станалото.

— Кажи го пак — нареди елфката.

— Кое?

— Името, името, кажи го пак.

Държейки меча възможно най-далеч от тялото си, младежът извика:

— Бризингър!

Стълб блестящ пламък погълна острието на меча и Ездача усети горещината по лицето си. Този път той забеляза лекия спад в силата си от магията. След няколко мига потуши бездимния огън.

Ерагон отново извика „Бризингър!“ и острието пак присветна със синкави призрачни пламъци.

— Ето това е подходящ меч за Ездач и дракон! — каза Сапфира с огромно удоволствие. — Той бълва огън със същата лекота, с която бълвам аз.

— Но аз не се опитвах да направя магия! — възрази младежът. — Само казах Бризингър и… — той извика и изруга, когато мечът отново се запали и му се наложи да го гаси за четвърти път.

— Може ли? — попита Руньон и протегна ръка към Ерагон.

Той й даде меча и тя също каза „Бризингър!“ По острието сякаш премина тръпка, но ако се изключи това, не се случи нищо повече.

Елфката върна оръжието на младежа със замислено изражение и каза:

— Идват ми наум само две обяснения за това чудо. Едното е, че тъй като си участвал в изковаването, ти си вложил в острието част от собствената си личност и съответно то се е настроило към желанията ти. Другото ми обяснение е, че си открил истинското име на своя меч. Може би и двете са верни. Във всеки случай направи добър избор, Сенкоубиецо. Бризингър! Да, харесва ми. Добро име за меч.

— Много добро — съгласи се Сапфира.

Тогава Руньон положи ръка върху средата на острието на меча и замърмори неразбираема магия. Елфическият глиф за огън се появи от двете страни на меча. Тя стори същото и с едната страна на ножницата.

Ерагон отново се поклони на елфката и двамата със Сапфира изразиха огромната си признателност. На състареното лице на Руньон се появи усмивка и тя ги докосна с палец по челото един след друг.

— Радвам се, че успях да помогна на Ездачите още веднъж. Върви, Сенкоубиецо. Върви, Ярколюспеста. Върнете се при Варден и нека враговете ви се разбягат от страх, когато видят меча, който сега притежавате.

И така двамата се сбогуваха и заедно напуснаха дома на Руньон, като Ерагон бе прегърнал Бризингър, както би сторил с новородено дете.