Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (37)

Неподчинение

Богатата черна почва беше хладна под ръката на Роран.

Той загреба шепа пръст и я размачка между пръстите си, отбелязвайки със задоволство, че е влажна и пълна с разлагащи се листа, стръкове, мъх и други органични вещества, които бяха чудесни за отглеждането на всякакви посеви. Младият мъж я притисна до устните си. Имаше вкус на живот, бе съчетание на хиляди ухания.

„Добра почва за земеделие“ — рече си Роран. Мислите му се насочиха към долината Паланкар и той отново видя есенното слънце, окъпало нивата с ечемик край фермата му — стройните редици със златни стръкове, полюшващи се от вятъра, — река Анора на запад и покритите със сняг планини, извисяващи се от всички страни. „Там би трябвало да бъда, да обработвам земята и да отглеждам деца с Катрина, а не да напоявам света с кръв“.

— Ей, ти! — извика капитан Едрик, сочейки към Роран от коня си. — Спри да си зяпаш пъпа, Стронгхамър, за да не си променя решението за теб и да не те оставя да охраняваш стрелците!

Роран избърса ръце в панталоните си и се изправи.

— Слушам, сър! Както желаете, сър! — каза той, потискайки антипатията си към Едрик.

Откакто се бе присъединил към отряда му, младият мъж се бе опитал да научи каквото може за историята на командира си. От дочутото бе заключил, че Едрик е компетентен водач — иначе Насуада никога не би му поверила толкова важна мисия, — но беше конфликтна личност и наказваше воините си дори за най-леките отклонения от установения ред, както Роран бе констатирал за свое огорчение на три пъти още първия ден, прекаран в отряда. Той смяташе, че подобен стил на командване подкопава морала на войниците, а и пречи на инициативността и изобретателността на подчинените. „Може би Насуада ме разпредели при него точно по тази причина — помисли си Роран. — Или това е друга нейна проверка. А може би иска да види дали мога да преглътна гордостта си достатъчно дълго, за да работя с човек като Едрик“.

Роран се метна на гърба на Снежноплам и го подкара към началото на колоната от двеста и петдесет войника. Мисията им беше проста: тъй като Насуада и крал Орин бяха изтеглили основната част от войските си от Сурда, Галбаторикс явно бе решил да се възползва от отсъствието им и да удари беззащитната страна, като плячкосваше градове и села, палеше нивите, нужни за поддържане на въстанието и нахлуването в Империята. Най-лесният начин да се разправят с войниците, беше да пратят Сапфира да ги разкъса на парчета, но освен ако не летеше към Ерагон, всички смятаха, че би било твърде рисковано Варден да останат толкова дълго без нея. Така че Насуада изпрати отряда на Едрик да отблъсне войниците, чийто брой шпионите й бяха преценили на около триста човека. Преди два дни обаче Роран и останалите воини с удивление се натъкнаха на следи, които сочеха, че армията на Галбаторикс се състои по-скоро от седемстотин войника.

Роран спря коня си до Карн, яхнал своята петниста кобила, и се почеса по брадата, докато гледаше земята наоколо. Пред тях се бе ширнало тревисто поле, осеяно тук-там с малки групички върби и тополи. В небето се рееха ястреби, а в тревата долу бе пълно с цвърчащи мишки, зайци, гризачи и други диви животни. Единственото доказателство, че хората някога са посещавали това място, бе един участък с утъпкана растителност, който водеше към източния хоризонт и бележеше пътя, по който бяха минали войниците.

Карн вдигна поглед към обедното слънце и кожата около очите му се изпъна, когато примижа.

— Трябва да ги атакуваме, преди сенките ни да са станали по-дълги от ръста ни.

— И тогава ще разберем дали сме достатъчно, за да ги отблъснем — промърмори Роран, — или просто ще ни изколят. Ще ми се поне веднъж да превъзхождаме врага по численост.

Карн се усмихна мрачно.

— С Варден винаги е така.

— Стройте се! — извика Едрик и пришпори коня си напред по утъпканата трева.

Роран стисна челюсти, докосна с пети хълбоците на Снежноплам и заедно с отряда последва своя капитан.

 

 

Шест часа по-късно Роран седеше на коня си, скрит в букова горичка, която растеше край брега на малък поток, затлачен с шавар и плаващи морски треви. През мрежата от клони пред него той гледаше към рушащото се село с не повече от двадесет сиви къщи. Бе наблюдавал с нарастваща ярост как, щом забелязаха приближаващите от запад войници, селяните събраха малкото си имущество и избягаха на юг към вътрешността на Сурда. Ако зависеше от него, щеше да разкрие присъствието на отряда пред тях и да ги убеди, че няма да изгубят домовете си, ако той и другарите му могат да го предотвратят, защото добре си спомняше болката, отчаянието и усещането за безнадеждност, които бе събудило у него напускането на Карвахол, и ако можеше, щеше да спести това на тези хора. Също така щеше да призове мъжете от селото да се бият редом с тях. Още десет или двадесет меча можеха да се окажат разликата между победата и поражението, а Роран знаеше по-добре от повечето какъв плам имаше у хора, които защитават домовете си. Едрик обаче отхвърли идеята и настоя Варден да останат скрити сред хълмовете югоизточно от селото.

— Имаме късмет, че се движат пеша — промърмори Карн, сочейки червената колона войници, която маршируваше към селото. — Иначе нямаше да успеем да стигнем тук първи.

Роран погледна към мъжете, струпани зад тях. Едрик му беше поверил временното командване над осемдесет и един воини. Сред тях имаше мечоносци, копиеносци и половин дузина стрелци. Един от приближените на капитана офицери, Санд, водеше други осемдесет и един човека от отряда, докато самият Едрик беше повел останалите. И трите групи бяха притиснати една в друга сред буковете, което според Роран беше грешка; времето, което щеше да им трябва да се строят, щом излязат от прикритието, щеше да бъде изгубено и да позволи на противника да организира защитата си.

Той се наведе към Карн и каза:

— Не виждам на някой от тях да му липсват крайници или да страда от видими рани, но това не доказва нищо. Можеш ли да прецениш дали сред тях има от онези, които не изпитват болка?

Другарят му въздъхна:

— Иска ми се да можех. Братовчед ти вероятно щеше да успее, защото Муртаг и Галбаторикс са единствените заклинатели, от които Ерагон трябва да се притеснява, но аз съм обикновен магьосник и не смея да проучвам войниците. Ако сред тях има маскирани заклинатели, те ще разберат, че шпионирам, и най-вероятно тогава няма да успея да сразя умовете им, преди да са ни издали на спътниците си.

— Струва ми се, че водим този разговор всеки път преди битка — отбеляза Роран, докато оглеждаше въоръжението на войниците и се опитваше да прецени как най-добре да разположи хората си.

Карн се засмя и отговори:

— Нищо, няма проблем. Само се надявам да продължим да го водим, защото иначе…

— Някой от двама ни или и двамата ще сме мъртви…

— Или Насуада ще ни е пратила при различни капитани…

— И пак ще сме все едно мъртви, защото никой друг не може да пази гърбовете ни толкова добре — завърши Роран.

На устните му се появи усмивка. Това се бе превърнало в постоянна шега помежду им. Той измъкна чука от колана си и потрепна, когато десният му крак го заболя на мястото, където биволът го бе пронизал с рога си. Роран се намръщи и посегна да разтрие леко раната.

Карн видя и попита:

— Добре ли си?

— Няма да ме убие — отвърна Роран, а после премисли думите си. — Е, може и да ме убие, но проклет да съм, ако остана тук да чакам, докато ти и останалите съсичате на парчета ония нещастници.

Като стигнаха до селото, войниците тръгнаха през него, като спираха само колкото да разбият вратите на къщите и да преровят стаите, за да видят дали някой не се крие вътре. Едно наежено куче изскочи иззад бъчва, пълна с дъждовна вода, и се разлая срещу натрапниците. Един от тях пристъпи напред, хвърли копието си по песа и го уби намясто.

Когато първите войници стигнаха отсрещния край на селото, Роран стисна здраво дръжката на чука си, готов за атака, ала изведнъж чу пронизителни писъци и по гърба му полази хладна тръпка. Група войници излязоха от предпоследната къща, влачейки след себе си трима борещи се пленника: дългурест мъж с бяла коса, млада жена с разкъсана блуза и момче на не повече от единадесет години.

По челото на Роран изби пот. Той започна да ругае с нисък и монотонен глас. Първо — наруга тримата пленници, че не са избягали със съседите си, после — войниците за онова, което вече бяха извършили и им предстоеше да извършат, а накрая — и Галбаторикс, и проклетата съдба, чиито капризи бяха довели до тази ситуация. Зад себе си усети, че мъжете се размърдват изнервено и мърморят гневно, нетърпеливи да накажат войниците за бруталността им.

Като претърсиха къщите, по-голяма част от императорските войници се върнаха до центъра на селото и застанаха в полукръг около пленниците си.

„Да!“ — помисли си Роран, когато те обърнаха гръб на Варден. Планът на Едрик беше да ги изчакат да направят именно това. В очакване на заповедта за атака, младият мъж се надигна на няколко сантиметра от седлото. Цялото му тяло беше напрегнато; опита се да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

Офицерът, водещ войниците в алено, който бе и единственият сред тях на кон, слезе от жребеца си и размени няколко думи с белокосия селянин. После, без предупреждение, мъжът извади сабята си и го обезглави, като отскочи назад, за да избегне фонтана от кръв. Младата жена изкрещя дори по-силно отпреди.

— Атака — каза Едрик.

На Роран му отне половин секунда, докато осъзнае, че думата, която капитанът бе промълвил толкова спокойно, беше очакваната команда.

— Атака! — извика Санд от другата страна на Едрик и пришпори коня си в галоп през дърветата, заедно с войниците си.

— Атака! — извика и Роран и впи пети в страните на Снежноплам.

Той се прикри с щита си, докато конят преодолее мрежата от клони, а после отново го снижи, когато се озоваха на открито и полетяха надолу по склона, съпроводени от грохота на копита. Отчаяно искащ да спаси жената и момчето, Роран пришпори Снежноплам. Поглеждайки назад, той се успокои, като видя, че неговият отряд се е отделил почти без проблем от останалите бунтовници, и с изключение на няколко изостанали конника, мнозинството се движи в компактна група само на тридесет крачки зад гърба му.

Роран зърна Карн, който яздеше в предната част на отряда на Едрик, а сивото му наметало се вееше на вятъра. Отново му се прииска капитанът да им беше позволил да останат в една и съща група.

Следвайки заповедите си, той не нахлу директно в селото, а вместо това зави наляво покрай сградите, за да заобиколи войниците и да ги атакува от друга посока. Санд стори същото вдясно, докато капитанът и воините му се понесоха право към площада.

Редица къщи скри първоначалния сблъсък от Роран, ала той чу нестроен хор от ужасени викове, а след това странно металическо дрънчене, последвано от писъци на мъже и цвилене на коне.

Започна да се тревожи. „Какъв беше този шум? Възможно ли бе да са метални лъкове? Съществуваха ли такива?“ Независимо от причината, знаеше, че не би трябвало толкова много коне да цвилят в агония. Крайниците му изстинаха, когато осъзна с абсолютна сигурност, че атаката се е провалила по някакъв начин и битката може би вече е изгубена.

Когато подминаха последната къща, той дръпна силно юздите на Снежноплам, за да го насочи към центъра на селото. Зад него воините от отряда му сториха същото. Двеста метра по-нататък видя тройна редица войници, заели позиция между две къщи, за да препречат пътя им. Те изглеждаха напълно спокойни пред конниците, галопиращи срещу тях.

Роран се поколеба. Заповедите му бяха ясни: той и мъжете с него трябваше да нападнат западния фланг и да си проправят път през войските на Галбаторикс, докато се съберат отново със Санд и Едрик. Капитанът обаче не му беше казал какво да направи, ако препускането срещу противниковите войници вече не изглежда добра идея. А младият бунтовник знаеше, че ако се отклони от заповедите си, дори и за да спаси хората си от смърт, щеше да бъде обвинен в неподчинение и Едрик можеше да го накаже подобаващо.

Тогава императорските войници отметнаха широките си наметала и вдигнаха опънати арбалети.

В този миг Роран реши, че ще направи всичко по силите си, Варден да спечелят битката. Нямаше да позволи на врага да унищожи отряда му с един-единствен залп от стрели само защото му се искаше да избегне неприятните последствия от това, че не се е подчинил на капитана си.

— Прикрийте се! — извика той и дръпна рязко юздата на Снежноплам надясно, принуждавайки животното да свие зад една къща.

Секунда по-късно дузина стрели се забиха в стената на сградата. Роран се обърна и видя, че всички воини, освен един, са успели да се скрият зад близките къщи, преди да ги застигне залпът. Мъжът, който се бе оказал твърде бавен, лежеше в калта с две стрели, стърчащи от гърдите му. Те бяха пронизали ризницата, сякаш не бе по-дебела от лист хартия. Изплашен от миризмата на кръв, конят на бунтовника се изправи на задните си крака и побягна от селото, вдигайки след себе си облак прах.

Роран се пресегна и се вкопчи в една от носещите греди на стената на къщата, за да задържи Снежноплам неподвижен, докато отчаяно се опитваше да измисли как да действа. Войниците го бяха заклещили с целия му отряд; не можеха да излязат на открито, без да бъдат надупчени от толкова много стрели, че да заприличат на таралежи.

Група от воините му се приближи до него иззад къща, която прикриващата го сграда заслоняваше от противника.

— Какво да правим, Стронгхамър? — попитаха го те.

Не изглеждаха притеснени от факта, че не е изпълнил дадените му заповеди. Нещо повече, гледаха го с по-голямо доверие.

Като мислеше трескаво, Роран се огледа наоколо. Очите му случайно се спряха на лък и колчан, увиснали на седлото на един от хората му. Той се усмихна. Само няколко от воините му бяха стрелци, но всички носеха лъкове и стрели, за да могат да ловуват и да изхранват отряда, когато са сами в пустошта, без подкрепата на останалата част от Варден.

Младият мъж посочи към къщата, на която се бе облегнал, и отговори:

— Извадете лъкове и се качете на покрива. Искам колкото се може повече хора горе, но ако цените живота си, не се показвайте, докато не ви кажа. Когато дам знак, започнете да стреляте и не спирайте, докато не ви свършат стрелите или всички противници не са мъртви. Ясно?

— Да, сър!

— Тогава тръгвайте. Останалите да намерят други сгради, откъдето могат да стрелят по войниците. Харалд, предай това на всички други и намери десетте най-добри копиеносци и десетте най-добри мечоносци, а после ги доведи тук възможно най-бързо.

— Слушам, сър!

Воините се втурнаха да изпълнят нарежданията му. Онези, които стояха най-близо до него, откачиха лъковете и колчаните си от седлата, а после, стъпвайки на гърбовете на конете си, се покатериха на сламения покрив на къщата. Четири минути по-късно повечето хора на Роран бяха по местата си на покривите на седем различни къщи — по около осем човека на покрив — и Харалд се бе върнал с мечоносците и копиеносците.

На събралите се около него воини Роран каза:

— Добре, слушайте. Когато дам заповед, мъжете горе ще започнат да стрелят. Веднага щом първият залп стрели порази врага, ние ще атакуваме и ще се опитаме да спасим капитан Едрик. Ако не успеем, ще се задоволим с това да накараме червените туники да опитат студената стомана на остриетата ни. Стрелците трябва да предизвикат достатъчно объркване, за да се приближим до войниците, преди да са успели да използват арбалетите си. Ясно ли е?

— Да, сър!

— Тогава стреляйте! — извика той.

Мъжете по покривите се изправиха, викайки с цяло гърло, и като един пуснаха стрелите си срещу враговете под тях. Роякът стрели изсвири във въздуха като ято кръвожадни ястреби, пикиращи към плячката си.

Миг по-късно, когато противникът започна да надава агонизиращи викове, Роран каза:

— А сега напред! — и пришпори Снежноплам.

Заедно с воините зад гърба си, той препусна в галоп край стената на къщата и направи толкова рязък завой, че едва не падна. Разчитайки на бързината си и на уменията на стрелците, Роран профуча край вражеските войници, които объркано се щураха, докато не стигна до мястото на катастрофалната атака на Едрик. Там земята бе хлъзгава от кръв и труповете на множество добри мъже и чудесни коне лежаха безредно между къщите. Оцелелите хора на капитана се сражаваха в близък бой с императорските войници. За изненада на Роран Едрик още беше жив и се биеше редом с петима от хората си.

— Стойте с мен! — извика младият мъж на спътниците си, когато се хвърлиха в битката.

Хвърляйки къч, Снежноплам запрати двама войници на земята със счупени ръце и ребра. Доволен от жребеца си, Роран замлати около себе си с чука, като ръмжеше, обзет от свирепата радост на битката, докато поваляше войник след войник, никой от които не можеше да удържи яростта на атаката му.

— При мен! — извика той, когато достигна Едрик и другите оцелели. — При мен!

Пред него стрелите не спираха да валят върху вражеските войници, принуждавайки ги да се прикриват с щитове, докато същевременно се опитваха да отблъснат мечовете и копията на Варден.

Когато заедно с хората си обкръжи другарите им, останали без коне, Роран извика:

— Отстъпете! Назад! Към къщите!

Стъпка по стъпка те всички се оттеглиха, докато не се озоваха извън обсега на противниковите мечове, след което се обърнаха и побягнаха към най-близката къща. Войниците улучиха и убиха трима от Варден по пътя, но останалите стигнаха невредими до сградата.

Едрик се свлече до едната стена, едва поемайки си дъх. Когато отново успя да заговори, той посочи воините на Роран и каза:

— Намесата ти бе съвсем навременна и добре дошла, Стронгхамър, но защо си тук, а не пристигаш в галоп от тила на врага, както очаквах?

Младият мъж обясни какво е направил и посочи към стрелците по покривите.

Капитанът се намръщи, докато слушаше, но не го порица за неподчинението. Вместо това просто каза:

— Накарай онези мъже незабавно да слязат. Те успяха да развалят дисциплината на противника. Сега трябва да разчитаме на мечовете си, за да се разправим с него.

— Твърде малко сме вече, за да се изправим срещу тях в директна битка! — възрази Роран. — Превъзхождат ни три пъти повече.

— Значи ще трябва да компенсираме с доблест липсата на численост! — изрева Едрик. — Казаха ми, че си смел, Стронгхамър, но слуховете очевидно грешат и ти си страхлив като заек. Сега изпълнявай заповедите и не смей да ми противоречиш отново! — Капитанът посочи един от воините на Роран. — Ти, дай ми коня си! — След като мъжът слезе, Едрик се метна на седлото и каза: — Половината от вас, които са на коне, да ме последват; аз ще помогна на Санд. Другите останете с Роран.

После капитанът пришпори жребеца си и заедно с онези, които избраха да го последват, препусна в галоп, търсейки прикритието на къщите, за да заобиколи войниците, струпани в центъра на селото.

Роран трепереше от ярост, гледайки ги как се отдалечават. Никога досега не бе позволявал някой да оспори смелостта му, без да му отвърне с думи или удар. Докато траеше битката обаче, щеше да е неуместно да се изправи срещу Едрик. „Много добре — помисли си той. — Ще докажа на капитана смелостта си, която той смята, че ми липсва. Но нищо повече няма да получи от мен. Няма да пратя стрелците да се бият лице в лице с войниците, когато са в по-голяма безопасност и вършат по-добра работа там, където са“.

Роран се обърна и огледа мъжете, които му беше оставил Едрик. Сред онези, които бяха спасили, с радост видя Карн, който беше издран и окървавен, но като цяло невредим. Те си кимнаха един на друг, а после Роран се обърна към групата:

— Чухте какво каза капитанът. Аз не съм съгласен. Ако изпълним заповедта му, всички ще свършим на купчина на площада преди залез-слънце. Все още можем да спечелим тази битка, но не и като маршируваме към смъртта си. Липсата си на численост трябва да компенсираме с хитрост. Знаете как се присъединих към Варден. Знаете, че съм се борил и побеждавал императорските войници, при това точно в такова село! Кълна ви се, че мога да го постигна. Но не и сам. Ще ме последвате ли? Мислете внимателно. Аз ще поема отговорността за неизпълнението на заповедите на Едрик, но той и Насуада все пак може да решат да накажат всички участници.

— Значи ще бъдат глупаци — изръмжа Карн. — Нима предпочитат да умрем тук? Не, не мисля така. Можеш да разчиташ на мен, Роран.

Докато магьосникът говореше, младият мъж забеляза, че другите воини изпъват рамене и стискат челюсти, а очите им започват да горят с нова решителност, и разбра, че са решили да заложат на него, дори и само защото не искаха да се разделят с единствения магьосник в отряда. Мнозина бойци от Варден дължаха живота си на някой член на Ду Врангр Гата и воините, които Роран бе срещал досега, по-скоро биха се пронизали в крака, отколкото да влязат в битка без заклинател наблизо.

— Да — каза Харалд. — Можеш да разчиташ и на нас, Стронгхамър.

— Тогава ме последвайте! — отвърна Роран.

Той се наведе и дръпвайки Карн за ръката, му помогна да се метне зад гърба му на Снежноплам, а после с останалата част от групата заобиколи селото до мястото, където стрелците по покривите продължаваха да стрелят по противника. Докато конниците се придвижваха от къща на къща, край тях свистяха вражески стрели, бръмчащи като огромни, разярени насекоми, и една дори се заби до половината в щита на Харалд.

Когато стигнаха сигурно прикритие, Роран накара хората, които все още бяха по седлата, да дадат лъковете и стрелите си на пешаците, които прати да се качат на къщите и да се присъединят към останалите стрелци. Докато те изпълняваха заповедта му, той повика Карн, който бе скочил от Снежноплам в мига, в който спряха да се движат, и каза:

— Трябва ми магия. Можеш ли да заслониш мен и още десетина от стрелците?

Магьосникът се поколеба.

— За колко време?

— Минута? Час? Кой знае?

— Да заслоня толкова много хора от повече от шепа стрели, много скоро ще изчерпи силите ми… Но ако не държиш да ги спирам на място, мога да ги отклонявам от вас, което…

— Това е идеално.

— Кого точно искаш да защитя?

Роран посочи мъжете, които бе избрал да дойдат с него, и Карн попита всеки за името му. После, превил рамене, заклинателят започна да си мърмори на древния език с пребледняло и изопнато лице. Опита се да направи магията си три пъти, но и трите пъти се провали.

— Съжалявам — каза той и издиша на пресекулки. — Не мога да се концентрирам.

— Не се извинявай, мътните те взели — изръмжа Роран. — Просто я направи! — Той скочи от Снежноплам, хвана главата на Карн, притискайки слепоочията му, и се втренчи в него. — Гледай ме! Гледай ме в очите! Точно така. Продължавай да ме гледаш… Добре. Сега постави магията върху нас.

Изражението на магьосника се проясни, раменете му се отпуснаха и после той направи заклинанието със сигурен глас. Когато каза и последната дума, залитна леко, но бързо се съвзе.

— Готово — каза.

Роран го потупа по рамото и отново се метна на седлото. Погледът му обгърна десетината конници и той заяви:

— Пазете страните и гърба ми, но иначе стойте зад мен, докато още мога да въртя чука си.

— Слушаме, сър!

— Запомнете, че сега стрелите не могат да ви наранят. Карн, остани тук. Не се движи много, пази силата си. Ако почувстваш, че повече не можеш да поддържаш магията, сигнализирай ни, преди да я спреш. Съгласен?

Заклинателят седна на предното стъпало на къщата и кимна.

— Съгласен.

Роран стисна здраво чука си и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Стегнете се! — рече на хората си и цъкна подканящо с език на Снежноплам.

След това, последван от своите конници, излезе по средата на калната улица, изправяйки се пак срещу войниците. Около петстотин души от подчинените на Галбаторикс бяха останали в центъра на селото, повечето от които бяха коленичили или приклекнали зад щитовете си, докато се мъчеха да презаредят арбалетите си. От време на време отделен войник се изправяше и пускаше стрела по някой от мъжете по покривите, преди отново да се свие зад щита си, когато облак стрели профучеше над мястото, където е бил допреди миг. По покритата с трупове поляна гъсталаци от стрели стърчаха от земята като тръстики, покълнали в напоената с кръв почва. На неколкостотин крачки разстояние, от другата страна на противниците, Роран видя кълбо от вкопчени в битка тела и предположи, че там Санд, Едрик и каквото бе останало от воините им се сражаваха с войниците на Галбаторикс. Ако младата жена и момчето още бяха на поляната, той не ги забеляза.

Една стрела полетя към него. Когато се намираше на по-малко от метър от гърдите му, внезапно промени посоката си и профуча встрани от Роран и хората му. Той потръпна, но стрелата вече я нямаше. Гърлото му се сви, а сърцето му се разтуптя още по-силно.

Младият мъж се огледа и забеляза счупена каруца, подпряна на една от къщите вляво. Посочи я и каза:

— Издърпайте я тук и я обърнете на една страна. Блокирайте колкото се може по-голяма част от улицата. — После извика на стрелците: — Не позволявайте на онези войници да се промъкнат и да ни ударят отстрани! Когато ни нападнат, избийте колкото можете повече. И всеки, на когото му свършат стрелите, трябва веднага да дойде при нас.

— Слушаме, сър!

— Само внимавайте да не простреляте случайно някой от нас или, кълна се, духът ми ще ви преследва до свършека на света.

— Слушаме, сър!

Още стрели се понесоха към Роран и другите конници на улицата, но всяка от тях отскачаше от защитата на Карн и завиваше към някоя стена, земята или небето.

Той гледаше как мъжете довлякоха каруцата на улицата. Когато почти бяха приключили, вирна брадичка, пое дълбоко дъх и изрева, надвивайки данданията наоколо:

— Ей, вие, страхливи псета! Виждате ли как само единадесет от нас препречват пътя ви? Минете през нас и получавате свободата си. Пробвайте се, ако ви стиска. Какво? Колебаете ли се? Къде е мъжеството ви, уродливи ларви, гнусни убийци със свински мутри? Бащите ви са били лигавещи си малоумници, които е трябвало да бъдат удавени при раждането им! Да, а майките ви са били долнопробни повлекани, които са спели с ургали!

Роран се усмихна доволно, когато неколцина от войниците нададоха гневен вой и започнаха на свой ред да го обиждат. Обаче един от тях, изглежда, изгуби желание да се бие, защото скочи на крака и побягна на север, като се прикриваше зад щита си и тичаше на зигзаг, в отчаян опит да избегне стрелите. Ала въпреки усилията му Варден го простреляха, преди да е изминал повече от сто крачки.

— Ха! — възкликна Роран. — Всички сте страхливци, гнусни речни плъхове такива! Ако това ще ви окуражи, знайте: името ми е Роран Стронгхамър, а Ерагон Сенкоубиеца е мой братовчед! Убийте ме и жалкият ви крал ще ви възнагради с херцогство или дори повече. Но ще трябва да ме убиете с меч; арбалетите ви са безполезни срещу мен. Хайде, охлюви, ларви такива, прегладнели кърлежи! Елате и ме надвийте, ако можете!

В нестроен хор от бойни възгласи трийсетина войника захвърлиха арбалетите си, извадиха мечове и с високо вдигнати щитове се затичаха към Роран и хората му.

Иззад дясното му рамо Харалд каза:

— Сър, те са повече от нас.

— Аха — отвърна той, без да отмества поглед от приближаващите войници. Четирима от тях залитнаха и се свлякоха на земята, пронизани от безброй стрели.

— Ако всички ни нападнат едновременно, няма да имаме шанс.

— Да, но те няма да го направят. Виж, объркани са и дезорганизирани. Командирът им сигурно е загинал. Докато поддържаме ред в редиците си, не могат да ни надвият.

— Но, Стронгхамър, не можем да убием сами толкова много!

Роран обърна поглед към Харалд.

— Разбира се, че можем! Ние се бием, за да защитим семействата си и да си върнем домовете и земите. Те се бият, защото Галбаторикс ги е принудил. Нямат смелостта за тази битка. Така че мислете за семействата си, мислете за домовете си и не забравяйте, че именно тях защитаваме. Мъж, който се сражава за нещо по-велико от себе си, може да убие с лекота и стотина врагове!

Докато говореше, Роран видя в ума си Катрина, облечена в синята си сватбена рокля, усети аромата на кожата й и чу приглушения й глас от среднощните им разговори.

Катрина.

И тогава войниците стигнаха до тях. За известно време той не чуваше нищо друго, освен дрънченето на мечове, отскачащи от щита му, и звънтенето на чука му, когато поразяваше шлемовете на враговете, или писъците на войниците, докато се свличаха под ударите му. Те се хвърляха срещу него с отчаяна сила, ала не можеха да се мерят с яростта му или тази на хората му. Когато уби и последния от нападателите, Роран избухна в смях. Каква радост беше да смаже онези, които заплашваха жена му и нероденото му дете!

Със задоволство видя, че никой от воините му не е сериозно ранен. Забеляза също, че по време на мелето неколцина от стрелците бяха слезли от покривите, за да се сражават на кон редом с него. Роран се усмихна на новодошлите.

— Добре дошли в битката!

— Топъл прием наистина! — възкликна един от тях.

Младият мъж посочи с окървавения си чук към дясната страна на улицата и каза:

— Ти, ти и ти, натрупайте телата там! Нека между тях и каруцата да остане тесен отвор, така че само по двама-трима войници да могат да минават едновременно.

— Слушаме, сър! — отвърнаха воините и скочиха от конете си.

Една стрела изсвистя към Роран. Той не й обърна внимание и се съсредоточи върху основната част от вражеския отряд, където група от може би стотина души се подготвяше за втора атака.

— Побързайте! — извика на мъжете, местещи труповете. — Почти ни достигат. Харалд, иди да помагаш!

Роран облиза нервно устни, като гледаше как хората му се мъчат, докато войниците напредваха. За негово облекчение четиримата Варден извлякоха и последното тяло на определеното място и яхнаха конете си миг преди първата вълна да ги атакува.

Къщите от двете страни на улицата, както и преобърнатата каруца, и противната барикада от човешки останки забавиха и стесниха потока от врагове дотолкова, че когато достигнаха Роран, тъпчеха почти на място. Войниците се бяха скупчили така близко един до друг, че не можеха да избягнат стрелите, които валяха върху тях от покривите.

Първите две редици носеха насочени напред копия. Роран отблъсна три отделни нападения, като през цялото време не спираше да ругае, докато не осъзна, че през копията не може да достигне враговете с чука си. После един войник прониза Снежноплам в плешката и Роран се приведе напред, за да не бъде хвърлен, когато жребецът изцвили от болка и се изправи на задните си крака.

Когато конят се приземи, той се плъзна от седлото, държейки Снежноплам между себе си и гората от копия. Жребецът подскочи, когато второ копие прониза хълбока му. Преди войниците да успеят да го ранят отново, Роран дръпна юздите му и го принуди да отстъпи назад, докато сред другите коне не се отвори достатъчно място, за да може животното да се обърне.

— Дий! — извика му Роран и го плесна по задницата, пращайки го в галоп извън селото.

— Направете път! — изрева той, размахвайки ръце към Варден.

Те отместиха конете си, за да му разчистят път, и той отново се хвърли в мелето, като междувременно затъкна чука в колана си.

Един нападател се опита да го намушка в гърдите. Роран блокира копието с китка, издирайки се на твърдата дървена дръжка, а после изтръгна оръжието от ръцете на войника. Мъжът падна по лице и Роран го прониза, а после се хвърли напред и наръга още двама войници. Той застана разкрачен, забил крака в богатата почва, където някога щеше да се опита единствено да отглежда посеви, и размаха копието срещу враговете си с вик:

— Елате, смахнати копелета! Убийте ме, ако можете! Аз съм Роран Стронгхамър и не се боя от никой жив човек!

Войниците напреднаха малко и трима от тях стъпиха върху телата на мъртвите си другари, за да му нанесат удар. Той отскочи встрани и заби копието си в челюстта на първия. От раната бликна струя кръв, когато го изтегли, и падайки на едно коляно, го заби в мишницата на средния войник.

Силен удар разтърси лявото му рамо. Щитът му сякаш стана двойно по-тежък. Като се изправи, Роран видя, че от дъбовите му дъски стърчи копие, а оцелелият от тримата му нападатели тича към него с изваден меч. Той вдигна копието си над главата, сякаш се готвеше да го хвърли, и когато войникът се поспря уплашено, го изрита между краката. След това се разправи с мъжа с един-единствен удар. В последвалата мимолетна пауза Роран измъкна ръката си от безполезния щит и го запрати заедно със забитото в него копие към краката на враговете си, с надеждата да ги спъне.

От тесния отвор се появиха още войници, които се отдръпнаха уплашено пред свирепата му усмивка и свистящото копие. Купчината трупове пред него нарастваше. Когато стигна до кръста му, Роран скочи върху напоената с кръв могила и остана там, въпреки несигурната основа под краката му, защото височината му даваше предимство. Тъй като за да го достигнат, войниците бяха принудени да се катерят по склон от тела, той успяваше да убие мнозина от тях, докато се спъваха в ръце или крака, или меката шия на някой свой предшественик, или се подхлъзнеха на щит.

От високата си позиция Роран видя, че и останалите войници са решили да участват в нападението, с изключение на двадесетина, които все още се биеха с воините на Санд и Едрик в другия край на селото. Той си даде сметка, че няма да има спокойствие, докато битката не приключи.

Докато денят бавно се точеше, го раниха на десетки места. Много от раните бяха нищожни: драскотина от вътрешната страна на предмишницата, счупен пръст, порязване в областта на гръдния кош, където кинжал бе пробил ризницата му, ала други бяха по-сериозни. Един от лежащите върху купчината трупове войник го прониза в десния прасец. Скоро едър и мускулест мъж, който миришеше на лук и сирене, падна върху него и точно преди да издъхне, заби стрела от арбалет в лявото му рамо, което оттам насетне му пречеше да вдига лявата си ръка. Роран обаче не измъкна стрелата, защото знаеше, че ако го направи, може да умре от загуба на кръв. Болката стана основното му усещане — всяко движение бе нова агония, ала да стои неподвижен, означаваше смърт, така че продължи да раздава смъртоносни удари, без да обръща внимание на раните или умората си.

Понякога осъзнаваше, че до него или зад гърба му има други от Варден — когато хвърлено от тях копие профучеше край него или острието на меч изсвистеше край рамото му, за да повали войник, който се готвеше да го обезглави, — ала през повечето време Роран бе изправен сам срещу врага, защото купчината тела, на която стоеше, и ограниченото пространство между преобърнатата каруца и стените на къщите не позволяваше разгърнат строй. Над него бунтовниците, които още имаха стрели, продължаваха смъртоносния си обстрел, а сивоперите им „снаряди“ пронизваха кост и плът.

По някое време Роран промуши с копието си един войник и когато върхът се заби в бронята на мъжа, дръжката се разцепи по дължина. Това, че още е жив, изглежда, изненада противника му, защото той се поколеба, преди да нанесе ответен удар с меча си. Неволното му забавяне позволи на Роран да приклекне под свистящото стоманено острие, да сграбчи друго копие от земята и да убие врага си с него. За удивление и отвращение на младия бунтовник, второто оръжие изтрая по-малко от минута, преди на свой ред да се строши в ръката му. Той запрати разцепените останки по войниците, вдигна щита на един труп и измъкна чука си. Поне това оръжие никога не го беше предавало.

Изтощението се оказа най-големият враг на Роран, докато последните неприятели се приближаваха предпазливо и всеки чакаше реда си да премери сили с него. Чувстваше крайниците си натежали, пред очите му се мержелееше и сякаш постоянно не му достигаше въздух, ала въпреки това по някакъв начин винаги успяваше да събере нужната енергия, за да надвие следващия си противник. Рефлексите му обаче се забавяха и получи множество драскотини и натъртвания, които по-рано щеше да избегне с лекота.

Когато между войниците срещу него се появиха пролуки, през които се виждаше празно пространство, той разбра, че изпитанието му е почти приключило. Не предложи милост на последните дванадесет мъже, нито пък те я поискаха, въпреки че не можеха да се надяват да си проправят път през него и бунтовниците зад гърба му. Не се опитаха и да избягат. Вместо това го нападнаха с ръмжене и ругатни, водени единствено от желанието да убият човека, който бе изтребил толкова много техни другари, преди самите те да потънат в забвение.

Роран донякъде се възхити на смелостта им.

От гърдите на четирима от тях щръкнаха стрели и те се строполиха. Копие, хвърлено някъде иззад гърба на Роран, уцели петия под ключицата и той също падна върху купчината трупове. Още две копия отнеха живота на жертвите си, преди оцелелите войници да стигнат до Роран. Водачът им замахна към него с алебарда. Въпреки че младият мъж усещаше върха на стрелата от арбалет да стърже в костта му, той вдигна лявата си ръка и посрещна оръжието с щита си. После, като изрева от болка и гняв, и от огромното си желание тази битка най-накрая да приключи, завъртя чука си и уби войника с удар в главата. Без да спира, скочи напред, прехвърляйки тежестта на здравия си крак, и удари два пъти в гърдите втория войник, преди онзи да успее да се защити, като счупи ребрата му. Третият отблъсна две от атаките му, но Роран направи измамно движение и успя да елиминира и него. Последните двама го нападнаха от две страни, опитвайки се да го засегнат в глезените, докато се катереха по купчината трупове. Понеже силите му бяха на изчерпване, младият бунтовник се сражава дълго и изморително с тях, като и двамата му нанесоха рани, преди най-накрая да разцепи шлема на единия и да счупи врата на другия с добре премерен удар. След това Роран се олюля и падна.

Усети, че го вдигат, и отвори очи, за да види, че Харалд поднася мях с вино към устните му.

— Пий. Ще се почувстваш по-добре.

Роран с хриптене отпи няколко глътки, докато се мъчеше да си поеме въздух. Стопленото от слънцето вино опари разранената му уста. Усети нова сила в краката си и каза:

— Всичко е наред, можеш да ме пуснеш.

Подпря се на чука си и огледа бойното поле. За пръв път оцени колко висока бе станала купчината трупове — заедно с другарите си бе на поне шест метра над земята, почти на едно ниво с покривите на къщите от двете им страни. Роран видя, че повечето императорски войници са загинали от стрели, но въпреки това знаеше, че и той е убил мнозина.

— Колко… колко са? — попита той Харалд.

Оцапаният с кръв воин поклати глава.

— Спрях да ги броя след тридесет и втория. Навярно друг ще може да ти каже. Онова, което направи, Стронгхамър… Никога не съм виждал подобен подвиг, не и от нормален човек. Драконката Сапфира е направила добър избор; мъжете от твоя род са велики бойци. Никой смъртен не може да се мери с теб. Колкото и да си убил тук днес, аз…

— Сто деветдесет и трима! — извика Карн, който се катереше към тях.

— Сигурен ли си? — попита невярващо Роран.

Магьосникът кимна утвърдително, когато стигна при тях.

— Аха! Гледах и не спрях да броя. Сто деветдесет и трима — деветдесет и четирима, ако броим мъжа, когото прониза в корема, преди стрелците да го довършат.

Бройката вцепени младия бунтовник. Той не подозираше, че са толкова много. Засмя се дрезгаво.

— Жалко, че няма повече. Още седем и щях да закръгля цифрата.

Другите мъже също се засмяха.

Слабото лице на Карн се смръщи от тревога и той посегна към стрелата в рамото на Роран.

— Дай да се погрижа за раните ти.

— Не! — каза Роран, като отблъсна ръката му. — Може да има други, по-сериозно ранени от мен. Погрижи се първо за тях.

— Няколко от тези порязвания ще се окажат фатални, ако не спра кръвотечението. Ще отнеме само…

— Добре съм — изръмжа той. — Остави ме на мира.

— Роран, я се погледни!

Той го направи и веднага извърна поглед.

— Тогава побързай.

Роран се загледа в безличното небе без никаква мисъл в главата, докато Карн изваждаше стрелата от рамото му и мърмореше различни магии. На всяко място, където заклинанията оказваха въздействие, Роран усещаше как кожата почва да го сърби и щипе, а после блажено прекратяване на болката. Когато магьосникът приключи, все още го болеше цялото тяло, но вече не толкова силно, а и умът му бе бистър като преди.

Лечението остави Карн разтреперан, с пепеляво лице. Той седна, облегнал глава на коленете си, и седя така, докато треперенето премина.

— Сега ще ида… — заклинателят замълча, за да си поеме дъх, — … ще ида да помогна на другите ранени.

После се изправи и заслиза от могилата, олюлявайки се като пиян.

Роран го проследи с тревожен поглед. После се сети за останалата част от отряда им. Погледна към далечния край на селото и видя единствено трупове. Някои носеха червените униформи на империята, други — кафявите вълнени дрехи на Варден.

— Ами Едрик и Санд? — попита той Харалд.

— Съжалявам, Стронгхамър, но не видях нищо отвъд обсега на меча ми.

Роран извика на неколцината мъже, които все още стояха по покривите:

— Какво стана с Едрик и Санд?

— Не знаем, Стронгхамър! — отвърнаха те.

Той се надигна с помощта на чука си и бавно заслиза по несигурния склон от тела, а после заедно с Харалд и трима други воини от двете му страни прекоси поляната в центъра на селото, като убиваха всеки вражески войник, когото откриваха все още жив. Когато стигнаха в края на поляната, където броят на избитите Варден надвишаваше този на неприятелите, Харалд удари с меч щита си и извика:

— Има ли някой жив?

След малко откъм къщите долетя глас:

— Кои сте вие?

— Харалд и Роран Стронгхамър заедно с други от Варден. Ако служите на Империята, предайте се, защото всичките ви другари са мъртви и не можете да ни победите.

Някъде между къщите прозвуча шум на падащ метал, а после поотделно и по двойки воините на Варден се появиха от скривалищата си и закуцукаха към поляната. Мнозина от тях помагаха на ранените си другари. Изглеждаха замаяни и някои бяха покрити с толкова много кръв, че Роран в началото ги обърка с пленени противници. Преброи двадесет и четирима мъже. Сред последната група беше и Едрик, който помагаше на мъж, изгубил дясната си ръка по време на боя.

Роран даде знак и двама от хората му побързаха да облекчат капитана от товара му. Едрик изправи рамене. Той отиде бавно при Стронгхамър и го погледна право в очите с неразгадаемо изражение. Никой от двамата не помръдна и Роран си даде сметка, че на поляната цари пълна тишина.

Капитанът заговори пръв:

— Колко от хората ти оцеляха?

— Повечето. Не всички, но повечето.

Едрик кимна.

— А Карн?

— Жив е… Какво стана със Санд?

— Един войник го простреля с арбалет по време на атаката. Умря преди няколко минути. — Капитанът погледна зад рамото на Роран към купчината трупове. — Ти не изпълни заповедта ми, Стронгхамър.

— Така е.

Едрик протегна ръка към него.

— Недейте, капитане! — възкликна Харалд и пристъпи напред. — Ако не беше той, никой от нас нямаше да е жив сега. И трябваше да видите какво направи! Уби почти двеста войника съвсем сам!

Молбата на Харалд не направи никакво впечатление на Едрик, който не помръдна ръка. Роран също остана неподвижен.

Харалд се обърна към него:

— Стронгхамър, знаеш, че мъжете са твои. Само кажи и ние ще…

Роран го изгледа ядно, за да го накара да млъкне.

— Не бъди глупак.

Едрик промълви през стиснати устни:

— Поне не си изгубил здравия си разум. Харалд, дръж си езика зад зъбите, ако не искаш да водиш товарните животни по целия път назад.

Роран вдигна чука си и го връчи на капитана. После разкопча колана си, на който висяха мечът и кинжалът му, и също го даде на Едрик.

— Нямам други оръжия — каза накрая.

Капитанът кимна с мрачно изражение и преметна колана през рамо.

— Роран Стронгхамър, официално ти отнемам командването. Имам ли думата ти, че няма да се опиташ да избягаш?

— Имаш я.

— Тогава ще помагаш както можеш, но във всичко друго ще се държиш като затворник. — Едрик се огледа наоколо си и посочи към друг воин. — Фулър, ти ще заемеш поста му, докато се върнем в главния лагер и Насуада реши какво да направи по този въпрос.

— Слушам, сър — каза Фулър.

 

 

В продължение на няколко часа Роран превива гръб редом с останалите воини, докато събираха мъртвите си другари и ги погребваха в покрайнините на селото. През това време той научи, че само девет от неговите осемдесет и един подчинени бяха загинали в битката, докато Едрик и Санд бяха изгубили заедно почти сто и петдесет човека, а капитанът щеше да изгуби и още, ако част от воините му не бяха останали с Роран, след като той ги спаси.

Като приключиха с жертвите, Варден събраха стрелите си, а после издигнаха клада в центъра на селото, свалиха снаряжението на войниците, натрупаха ги върху купчината дърва и я подпалиха. От горящите трупове към небето си издигна мазен черен пушек, който се понесе сякаш мили нагоре. През него слънцето се виждаше като червен диск.

Не можаха да намерят младата жена и момчето, пленени от войниците. Тъй като телата им не бяха сред убитите, Роран предположи, че двамата са избягали от селото, когато започна боят, което според него вероятно бе най-умното нещо в подобна ситуация. Пожела им късмет, където и да бяха отишли.

За негова приятна изненада, Снежноплам дотича обратно в селото минути преди Варден да потеглят. В началото жребецът беше изплашен и изнервен и не позволяваше на никой да го приближи, но Роран му заговори с тих глас и успя да го успокои достатъчно, за да почисти и превърже раните на плешката му. Тъй като нямаше да е добре да язди коня, преди да е оздравял, той го върза начело на товарните животни, които жребецът незабавно намрази — прилепи уши до главата си, размаха опашка и оголи зъби.

— Дръж се прилично — скастри го Роран и го погали по врата.

Снежноплам само завъртя око към него и изцвили, но ушите му се отпуснаха леко.

После Стронгхамър яхна друг кон, който бе принадлежал на един от убитите Варден, и зае мястото си в края на колоната от бунтовници, събрани между къщите. Той не обърна внимание на множеството погледи, насочени към него, въпреки че се ободри, когато неколцина воини промърмориха: „Добра работа“.

Докато седеше и чакаше Едрик да даде командата за потегляне, Роран се замисли за Насуада, Катрина и Ерагон и мислите му бяха помрачени от тревога, докато се чудеше как ли ще реагират, като научат за бунта му. Миг по-късно обаче отблъсна тези тревоги. „Направих каквото беше редно и нужно — каза си той. — Няма да съжалявам за това, каквото и да стане“.

— Потегляме! — извика капитанът, застанал начело на отряда.

Роран пришпори коня си и като един всички се отправиха на запад, надалеч от селото, оставяйки купчината войници да догори сама.