Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (13)

Милост, Драконови ездачо

Следобеда в деня, след като напуснаха Ийсткрофт, Ерагон усети патрул от петнадесет войника пред тях.

Спомена го на Аря и тя кимна.

— И аз ги забелязах.

Никой от двамата не изрази някаква тревога, ала притеснението започна да гризе Ездача, а забеляза, че и веждите на елфката са свити в свирепа гримаса.

Земята около тях бе открита и равна и не предлагаше никакво укритие. И преди се бяха сблъсквали с войнишки отряди, но винаги в компанията на други пътници. Сега бяха сами насред едва различимия път.

— Можем да изкопаем дупка с магия, да я покрием с храсти и да се крием в нея, докато не си тръгнат — каза Ерагон.

Аря поклати глава, без да забави ход.

— И какво ще правим с излишната пръст? Ще си помислят, че са открили най-голямата язовича бърлога в историята. Освен това предпочитам да си запазим силите за тичане.

Ерагон изсумтя. „Не съм сигурен за колко още километри тичане имам сили“. Не беше задъхан, ала неспирното ходене го изтощаваше. Коленете го боляха, глезените му смъдяха, левият му палец бе зачервен и подут, а по петите му не спираха да се появяват мехури, колкото и здраво да връзваше ботушите си. Предната нощ бе излекувал няколко от болежките, които го тормозеха, и макар това да му донесе известно облекчение, магиите само подсилиха изтощението му.

Патрулът бе видим под формата на стълбче прах половин час преди двамата да могат да различат фигурите на мъжете и конете в основата на жълтия облак. Тъй като Ерагон и Аря имаха по-остро зрение от повечето хора, беше малко вероятно конниците да успеят да ги видят от това разстояние, така че те продължиха да тичат още десетина минути. После спряха. Елфката извади полата от раницата си и я облече върху панталоните, които носеше по време на тичането. Ерагон пък прибра пръстена на Бром в своята раница и изцапа дясната си длан с кал, за да скрие сребристия белег Гедвей игнасия. После продължиха пътя си с наведени глави и превити рамене, като влачеха крака. Ако всичко минеше добре, войниците щяха да ги сметнат просто за още двама бежанци.

Въпреки че младият Ездач усещаше тътена на приближаващите копита и чуваше виковете на мъжете, направляващи жребците си, мина почти час, докато двете групи се срещнат сред обширната равнина. Когато това стана, Ерагон и Аря се отместиха от пътя и останаха намясто, загледани в земята. Ерагон зърна изпод вежди конски крака, когато първите ездачи преминаха в галоп край тях, ала после задушаващ облак прах ги обгърна и скри останалите конници от патрула. Прахолякът бе толкова гъст, че му се наложи да затвори очи. Той се заслуша внимателно и започна да брои, докато не бе сигурен, че повече от половината патрул е отминал. „Няма да си направят труда да ни разпитват!“ — помисли си.

Радостта му обаче бе краткотрайна. Миг по-късно някой в прашната вихрушка извика:

— Отряд, стой!

Разнесе се хор от „Хей, спокойно“ и „Намясто, Нелс“, докато петнадесетината мъже удържаха конете си, за да се подредят в кръг около Ерагон и Аря. Преди войниците да са завършили маневрата и въздухът да се прочисти, Ерагон взе едно по-едро камъче от земята и пак се изправи.

— Не мърдай! — изсъска елфката.

Докато чакаше войниците да разкрият намеренията си, Ездача се помъчи да успокои бясно туптящото си сърце, повтаряйки си наум историята, която двамата с Аря бяха измислили като обяснение за присъствието си толкова близо до границата със Сурда. Усилията му се провалиха, защото въпреки силата, обучението, знанието за спечелените битки и половин дузината защитни заклинания, които го пазеха, плътта му оставаше убедена, че го очаква непосредствено нараняване или смърт. Стомахът му се сви на кълбо, гърлото му пресъхна, а крайниците му омекнаха. „О, хайде по-бързо, де!“ — помисли си Ерагон. Копнееше да разкъса нещо на парчета, сякаш актът на разрушение би облекчил напрежението, което се трупаше в него, ала този подтик само засили нервността му, защото не смееше да помръдне. Единственото, което го крепеше, бе присъствието на Аря. По-скоро щеше да си отреже ръката, отколкото да допусне тя да го помисли за страхливец. И въпреки че самата елфка беше могъщ воин, той изпитваше желание да я защитава.

Гласът, който бе наредил на патрула да спре, отново се разнесе:

— Покажете си лицата!

Ездача вдигна глава и видя пред тях мъж на дорест кавалерийски кон, подпрял облечените си в ръкавици ръце на лъка на седлото си. Имаше огромен къдрав мустак, чиито краища стърчаха на почти двадесет сантиметра от двете страни на устата му, който беше в рязък контраст с правата коса, стигаща до раменете му. Как такова масивно „творение“ от косми издържаше на собствената си тежест, бе пълна мистерия за Ерагон, особено при положение че изглеждаше лишено от блясък и очевидно не беше намазано с восък.

Другите войници държаха копия, насочени към него и Аря. Бяха така потънали в прах, че пламъците, избродирани върху туниките им, дори не се виждаха.

— И така — каза мъжът и мустакът му подскочи като разбалансирана везна. — Кои сте вие? Къде отивате? И какво правите в кралските земи? — После махна с ръка. — Не, не си правете труда да отговаряте. Няма значение. Нищо няма значение в днешно време. Светът отива към края си, а ние прахосваме дните си в разпитване на селяни. Ха! Суеверна паплач, която се щура от място на място, поглъща всичката храна в страната и се размножава с убийствена скорост. В имението на баща ми до Уру’баен щяхме да нашибаме с пръчки такива като вас, ако ви хванем да бродите наоколо без позволение, а ако научим, че сте откраднали нещо от господаря си, щяхме да ви обесим. Каквото и да искате да ми кажете, ще е лъжа. Винаги е лъжа…

Какво носиш в оная раница, а? Сигурно храна и одеяла, но може би и някой златен свещник. Сребърни прибори от заключения шкаф? Тайни писма за Варден? Кажи де? Езика ли си глътна? Е, скоро ще разберем. Лангуорд, я виж какви съкровища можеш да изровиш от онази раница, бъди добро момче.

Ерагон залитна напред, когато един от войниците го удари по гърба с дръжката на копието си. Бе увил бронята си в дрипи, за да попречи на парчетата да се търкат едно в друго. Платът обаче бе твърде тънък, за да поеме силата на удара и да заглуши дрънченето.

— Охо! — възкликна мъжът с мустака.

Войникът сграбчи Ерагон изотзад, отвори капака на раницата му и извади ризницата.

— Вижте, сър!

Мъжът с мустака се усмихна възторжено.

— Броня! И при това с фина изработка. Даже много фина, ако питате мен. О, вие наистина сте пълни с изненади. Отиваш да се присъединиш към Варден ли? Готвиш се за предателство и подмолна дейност, а? — На лицето му се изписа злоба. — Или си от ония, които позорят името на честните войници? Ако е така, то мисля, че си доста некадърен наемник; дори нямаш оръжие. Толкова ли щеше да се озориш да си издялаш някоя тояга, а? Хайде де! Отговори ми!

— Не, сър.

— Не, сър? Не ти е минало през ум, предполагам. Жалко, че трябва да приемаме такива слабоумни отрепки, ала до това ни е докарала тази трижди проклета война — да драпаме за остатъци.

— Къде да ме приемете, сър?

— Млък, невъзпитана твар! Никой не ти е дал позволение да говориш! — Мустаците му потрепериха. Мъжът направи знак с ръка. Пред погледа на Ерагон избухнаха искри, когато войникът отзад го удари по главата. — Независимо дали си крадец, предател, наемник, или просто глупак, съдбата ти е една и съща. Щом положиш клетвата си за вярност, няма да имаш друг избор, освен да се подчиняваш на Галбаторикс и онези, които говорят от негово име. Ние сме първата армия в историята, в която няма размирици. Няма малоумно плямпане за това какво трябва и не трябва да вършим. Само заповеди — ясни и точни. И ти ще се присъединиш към каузата ни. Ще получиш привилегията да помогнеш за осъществяването на величавото бъдеще, което предвижда нашият крал. Що се отнася до прелестната ти спътница, има и други начини, по които тя може да бъде полезна на Империята, нали? А сега ги вържете!

Тогава Ерагон разбра какво трябва да направи. Когато погледна към Аря, тя вече го гледаше със сурови и блеснали очи. Той примигна веднъж. Тя мигна в отговор. Ръката му се сви около камъчето.

Повечето войници, с които се бе сражавал в Пламтящите равнини, притежаваха някои основни защити, които да ги пазят от магическа атака, и той подозираше, че и тези мъже разполагат с такива. Беше уверен, че може да пробие или заобиколи всяко заклинание, измислено от магьосниците на Галбаторикс, ала това щеше да изисква повече време, отколкото имаше. Вместо това изпъна ръка и с рязко движение на китката хвърли камъка към мустакатия мъж.

То проби шлема му отстрани.

Преди войниците да успеят да реагират, Ездача се извъртя, изтръгна копието от ръцете на мъжа, който го бе ударил, и го използва, за да го събори от коня. Когато той падна, Ерагон го прониза в сърцето, строшавайки върха на копието в метала на нагръдника му. Младежът пусна оръжието и отскочи назад с тяло, почти успоредно на земята, докато се гмуркаше под седем копия, полетели към мястото, където бе стоял допреди миг. Смъртоносните остриета прелетяха над него, докато падаше.

В мига, в който младият Ездач бе хвърлил камъчето, Аря се бе стрелнала към най-близкия до нея кон, бе скочила на седлото и бе изритала войника в главата. Той се строполи на десетина метра оттам. После елфката заскача от кон на кон, избивайки войниците с колене, стъпала и длани, като демонстрираше невероятна грация и равновесие.

Когато Ерагон се приземи, острите камъни се забиха в корема му. Той се намръщи, но веднага скочи на крака. Четирима войници, слезли от конете си, се затичаха към него с извадени мечове. Атакуваха го едновременно. Той отскочи вдясно, сграбчи китката на първия, когато мъжът замахна с оръжието си, и го удари в мишницата. Войникът падна и остана на земята. Ездача се справи със следващите си двама противници, като изви главите им, прекършвайки вратовете им. Четвъртият войник дотогава бе толкова близо, тичайки с високо вдигнат меч, че Ерагон не можеше да го избегне.

Хванат в капан, той стори единственото, което можеше: удари мъжа в гърдите с цялата си сила. От мястото, където юмрукът му се стовари, бликнаха струйки кръв и пот. Ударът счупи ребрата на войника, запращайки го на три метра над земята, после той се стовари върху друг труп.

Ерагон изстена и се преви, стиснал болящата го ръка. Четири от кокалчетата му се бяха разместили и през разкъсаната кожа се виждаха сухожилия. „Мътните го взели!“ — изруга той наум, докато от раните потече топла кръв. Пръстите му отказаха да се движат и Ездача осъзна, че няма да може да си служи с тази ръка, докато не я излекува. Опасявайки се от нова атака, младежът се огледа за Аря и другите войници.

Конете се бяха разпръснали. Само трима войници бяха останали живи. Елфката се биеше с двама от тях на известно разстояние, докато третият бягаше на юг по пътя. Ерагон събра сили и се втурна след него. Когато скъси дистанцията помежду им, мъжът започна да се моли за милост, обещавайки, че няма да каже на никого за клането, и протегна ръце, за да покаже, че са празни. Щом Ездача го настигна, войникът кривна рязко встрани, а на няколко крачки смени отново посоката, бягайки напред-назад през полето като подплашен заек. През цялото време мъжът не спираше да се моли, а по бузите му се стичаха сълзи. Ломотеше, че е твърде млад, за да умира, че още не се е оженил и не е имал деца, че родителите му ще скърбят за него, че е бил принуден да влезе в армията и че това е едва петата му мисия, така че не можел ли Ерагон да го остави на мира?

— Какво имаш против мен? — изхлипа той. — Аз само правех, каквото ми наредят. Добър човек съм!

Младият Ездач се спря и се насили да каже:

— Не можеш да вървиш с нас. А и не можем да те оставим, защото ще хванеш някой кон и ще ни предадеш.

— Не, няма!

— Хората ще те питат какво е станало тук. Клетвата ти към Галбаторикс и Империята няма да ти позволи да излъжеш. Съжалявам, но не зная друг начин да те освободя от нея, освен…

— Защо правиш това? Ти си чудовище! — изпищя мъжът.

После, с изражение на най-чист ужас, той се опита да заобиколи Ерагон и да се върне на пътя. Ездача го догони след по-малко от десет крачки и докато войникът продължаваше да плаче и да моли милост, го стисна с лявата ръка за врата. Когато отпусна хватката си, човекът се строполи мъртъв в краката му.

Устата на Ерагон се изпълни с горчилка, докато гледаше отпуснатото лице на мъжа. „Винаги, когато убиваме някого, убиваме и частица от себе си“ — помисли си той. Разтреперан от шока, болката и самоненавистта, Ездача се върна при мястото, където бе започнал боят. Аря бе коленичила до един труп и миеше ръцете си с водата от тенекиената манерка, която бе носил войникът.

— Ще ми обясниш ли как можа да убиеш онзи човек, но не успя да нараниш Слоун? — попита елфката, като се изправи и го погледна открито.

Той равнодушно сви рамене.

— Този представляваше заплаха, а Слоун — не. Не е ли очевидно?

Аря помълча известно време.

— Би трябвало да бъде, но не е… Срам ме е да бъда поучавана от някой с толкова по-малко опит от мен. Може би съм била твърде сигурна, твърде уверена в собствения си избор.

Ерагон чуваше думите й, ала те нямаха никакъв смисъл за него, защото погледът му се насочи към труповете. „В това ли се е превърнал животът ми? — запита се той. — Неспирна поредица от битки?“

— Чувствам се като убиец.

— Разбирам колко е трудно — отвърна елфката. — Не забравяй, че си преживял съвсем малка част от онова, което означава да бъдеш Драконов ездач. В крайна сметка тази война ще приключи и ще разбереш, че дългът ти включва много повече от насилие. Ездачите не бяха просто воини, те бяха учители, лечители, мислители.

Челюстите му се стегнаха.

— Защо се бием с тези хора, Аря?

— Защото те са застанали между нас и Галбаторикс.

— Значи трябва да намерим начин да му нанесем директен удар.

— Не съществува такъв. Не можем да атакуваме Уру’баен, докато не победим армията му. И не можем да влезем в замъка му, докато не се справим с магическите и механичните капани, залагани в продължение на почти век.

— Трябва да има друг начин — промърмори Ерагон.

Той остана на мястото си, а елфката отиде да вдигне едно копие. Ала когато тя постави върха му под брадичката на един убит войник и го заби в черепа му, Ездача се втурна към нея и я изблъска настрана от трупа.

— Какво правиш? — извика той.

На лицето на Аря проблесна гняв.

— Ще ти простя това само защото си разстроен и не разсъждаваш трезво. Помисли, Ерагон! Денят е твърде напреднал, за да очакваш някой да те успокоява. Защо според теб е нужно това?

Отговорът изплува в ума му и той намусено отвърна:

— Ако не го направим, в Империята ще разберат, че повечето от войниците са били убити с голи ръце.

— Именно! Единствените, способни да го направят, са елфите, Ездачите и Кул. И тъй като всеки глупак ще прецени, че Кул не са отговорни за това, бързо ще се досетят, че сме в тази местност и след по-малко от ден Торн и Муртаг ще летят над главите ни и ще ни търсят. — Последва шляпащ звук, когато тя издърпа копието от тялото. Подаде му го и той го взе. — И мен тази задача ме отвращава не по-малко от теб, така че можеш да бъдеш полезен и да помогнеш.

Ерагон кимна. Аря си намери меч и двамата се заеха да направят така, че да изглежда, че патрулът е бил избит от обикновени воини. Работата беше противна, но свърши бързо, защото и двамата знаеха какви рани трябва да нанесат на мъжете, за да е успешна измамата, а и никой от тях не искаше да се мотае. Когато стигнаха до войника, чиито гърди бе пробил Ездача, елфката каза:

— Трудно можем да прикрием подобна рана. Ще трябва да го оставим така и да се надяваме някой да сметне, че го е стъпкал кон.

Те продължиха нататък. Последният войник, за когото се погрижиха, беше командирът на патрула. Сега мустакът му бе провиснал и разкъсан, напълно изгубил предишното си великолепие.

След като разшириха дупката от камъчето достатъчно, за да прилича на триъгълната рана, оставяна от боен чук, Ерагон се спря за момент, за да си отдъхне, размишлявайки над тъжния мустак на командира. После каза:

— Знаеш ли, той беше прав.

— За какво?

— Трябва ми оръжие, истинско оръжие. Трябва ми меч. — Той избърса длани в подгъва на туниката си и огледа равнината наоколо, броейки труповете. — Това е всичко, нали? Готови сме.

Ездача отиде да вземе бронята си, увия я отново в плата и я пъхна в раницата. После догони Аря на ниското хълмче, което бе изкачила.

— По-добре оттук нататък да избягваме пътищата — каза тя. — Не можем да рискуваме втора такава среща с хората на Галбаторикс. — Като посочи ранената му дясна ръка, която бе оцапала туниката му с кръв, елфката добави: — Погрижи се за това, преди да продължим. — Изобщо не му даде време да й отговори, а сграбчи парализираните му пръсти и каза: — Вайс хейл.

Той изстена неволно, когато пръстите му с пукане се върнаха на мястото си, а разкъсаните му сухожилия и раздраната му кожа възвърнаха целостта си. Когато магията приключи, Ерагон изпъна и сви дланта си няколко пъти, за да е сигурен, че е напълно излекувана.

— Благодаря ти.

Изненада се, че тя бе поела инициативата, когато сам бе способен да излекува раните си.

Елфката изглеждаше леко смутена. Тя отмести поглед към равнината и каза:

— Радвам се, че днес бе до мен, Ерагон.

— И аз, че ти бе до мен.

Аря му се усмихна бързо и несигурно. Те останаха още около минута на хълмчето. Никой от двамата не бързаше да продължи пътуването. Накрая тя въздъхна.

— Трябва да потегляме. Сенките се удължават и скоро някой друг ще се появи и ще вдигне врява, когато открие тази касапница.

Двамата се спуснаха по склона, насочиха се на югозапад по диагонал на пътя и затичаха по неравното обрасло с трева поле. Зад тях първите мършояди се заспускаха от небето.