Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (22)

Неочаквани гости

На следващото утро Ерагон отиде зад палатката си, свали връхните си дрехи и започна да тренира различните пози на второто ниво на Римгар — поредицата от упражнения, измислени от елфите. Скоро първоначалният хлад, който чувстваше, изчезна. Започна да се задъхва от усилията и крайниците му се обляха с пот, което му пречеше да държи краката или ръцете си, когато тялото му бе изкълчено в положение, от което имаше чувството, че мускулите му ще се откъснат от костите.

Час по-късно приключи с Римгар. Избърса длани в плата на палатката, извади ятагана и упражнява удари с него в продължение на тридесетина минути. Ако зависеше от младежа, той щеше да продължи да се запознава с меча до края на деня, защото знаеше, че животът му може да зависи от умението да борави с оръжието, ала сватбата на Роран приближаваше и селяните щяха да имат нужда от помощ, за да завършат навреме всички приготовления.

Ездача се освежи със студена баня, облече се и двамата със Сапфира отидоха до мястото, където Илейн надзираваше готвенето за сватбеното тържество. Бльодгарм и спътниците му ги следваха на десетина крачки, промъквайки се измежду палатките с призрачна лекота.

— О, чудесно, Ерагон — каза Илейн. — Надявах се да дойдеш.

Бременната жена стоеше, подпряла с ръце кръста си, за да облекчи тежестта на корема си. Тя посочи с брадичка към редиците шишове и казани, увесени над голямо огнище, групата мъже, които колеха глиган, трите импровизирани пещи, построени от камъни и кал, купчината бъчви и импровизираната дълга маса от подпрени на дънери дъски, която шест жени използваха за работен плот.

— Има още около двадесет самуна хляб, които трябва да се замесят. Ще се погрижиш ли, моля те? — После се намръщи към мазолите на кокалчетата му. — И гледай да не набуташ тия в тестото, моля те.

Шестте жени — в това число Фелда и Биргит, — които стояха до масата, се умълчаха, когато Ерагон зае мястото си до тях. Няколкото му опита да поднови разговора се провалиха, но след известно време, когато се бе отказал да ги успокоява и се беше съсредоточил върху месенето, те продължиха да говорят. Обсъждаха Роран и Катрина и колко големи късметлии са двамата, а също и живота на селяните в лагера и пътуването им дотук. После, без предисловия, Фелда погледна Ездача и каза:

— Тестото ти изглежда малко лепкаво. Не трябва ли да добавиш още брашно?

Той провери тестото.

— Права си. Благодаря.

Фелда се усмихна и след това жените го включиха в разговора си.

Докато Ездача мачкаше тестото, Сапфира лежеше и се припичаше на слънце на близката поляна. Децата от Карвахол си играеха върху и около нея; веселите им писъци се открояваха на фона на глъчката от по-плътните гласове на възрастните. Когато две дръгливи псета започнаха да лаят по драконката, тя вдигна глава от земята и изръмжа, а те избягаха с квичене.

Всички на поляната бяха познати на Ерагон от времето, когато растеше в Карвахол. Хорст и Фиск се намираха от другата страна на шишовете и сглобяваха масите за пиршеството. Киселт бършеше кръвта на глигана от ръцете си. Албрийч, Балдор, Мандел и неколцина други от по-младите мъже носеха пръти, украсени с цветни ленти, към хълма, където Роран и Катрина искаха да се оженят. Кръчмарят Морн бе тръгнал да забърква пиенето за сватбата заедно с жена си Тара, която носеше три гарафи и една бъчва. На неколкостотин крачки встрани Роран викаше нещо на един мулетар, който се опитваше да прекара товара си през поляната. Лоринг, Делвин и Нолфаврел се бяха скупчили наблизо и го зяпаха. Роран изруга шумно, сграбчи юздата на мулето и се помъчи да го обърне в другата посока. Гледката се стори много забавна на Ерагон, който никога не бе виждал братовчед си толкова шашардисан или избухлив.

— Могъщият воин е нервен преди завоеванието си — отбеляза Изолд, една от шестте жени до него. Групата се разсмя.

— Може би се бои, че мечът му може да се огъне по време на битката — отбеляза Биргит, докато наливаше малко вода в брашното си.

Жените избухнаха във весел кикот. Младият Ездач се изчерви. Задържа погледа си сведен към тестото пред себе си и започна да меси по-бързо. Подобни шеги бяха традиция при сватби и той бе участвал в много от тях, но да ги слуша, насочени към Роран, го смущаваше.

Хората, които нямаше да могат да присъстват на сватбата, изпълваха мислите му също толкова, колкото и онези, които можеха. Спомни си за Бърд, Куимби, Пар, Хида, младия Елмунд, Келби и другите, които бяха умрели заради Империята. Но най-много му беше мъчно за Гароу и му се искаше чичо му да беше още жив, за да види как единственият му син е обявен за герой от селяните и Варден и да бъде свидетел как се венчава за Катрина и става истински мъж.

Ерагон затвори очи и извърна лице към обедното слънце, усмихвайки се спокойно на небето. Времето беше приятно. Ароматът на мая, брашно, печено месо, току-що наляно вино, вряща супа, сладкиши и карамелизирана захар изпълваше поляната. Приятелите и семейството му бяха събрани около него, за да празнуват, а не да скърбят. И за момента и той, и Сапфира бяха в безопасност. „Такъв трябва да бъде животът“.

Внезапно прозвуча неестествено силно тръбене на рог.

После отново.

И отново.

Всички замръзнаха, несигурни какво означава това.

За един кратък миг целият лагер притихна, като се изключат животните, а после забиха бойните барабани на Варден. Настана хаос. Майки затичаха за децата си, готвачите угасиха огньовете си, докато останалите мъже и жени затърсиха оръжията си.

Ерагон се втурна към Сапфира, която вече се надигаше на крака. Той затърси с ума си, намери Бльодгарм и когато елфът снижи малко защитите си, каза:

— Посрещни ни на северния вход.

— Чуваме и изпълняваме, Сенкоубиецо.

Ездача се метна на гърба на драконката. В мига, в който прекара крака си над врата й, тя прескочи четири реда палатки, приземи се и скочи за втори път с полуразперени криле. Не летеше, а подскачаше през лагера като планинска котка, която прекосява бърза река. Ударът при всяко приземяване разтърсваше зъбите и гръбнака на Ерагон и заплашваше да го събори. Докато се надигаха и спускаха, а изплашените войници бягаха от пътя им, младежът се свърза с Триана и другите членове на Ду Врангр Гата, за да насочи всеки заклинател към мястото му и да ги организира за битка.

Някой, който не беше от Ду Врангр Гата, докосна мислите му. Той се отдръпна, вдигайки стените около съзнанието си, но после разпозна Анджела и й позволи да се свърже с него.

— Аз съм с Насуада и Елва. Насуада иска със Сапфира да се срещнете с нея при северния вход…

— Веднага щом можем. Да, да, вече се движим нататък. А Елва? Тя усеща ли нещо?

— Болка. Огромна болка. Твоята. На Варден. На другите. Съжалявам, но в момента не говори много свързано. Трудно й е да понесе това. Ще я приспя, докато насилието не приключи.

И билкарката прекъсна връзката.

Като дърводелец, който подрежда и преглежда сечивата си, преди да започне нова работа, Ерагон провери защитите, които бе поставил около себе си, Сапфира, Насуада, Аря и Роран. Всички изглеждаха в ред.

Драконката спря с приплъзване пред неговата палатка, изравяйки отъпканата земя с ноктите си. Той скочи от гърба й, претърколи се и се изправи. Втурна се вътре, сваляйки в движение колана си. Пусна го заедно с ятагана на земята и бръкна под леглото си, за да извади бронята. Студената тежка плетена ризница се плъзна по главата му и легна на раменете му със звън на падащи монети. Той завърза кожената шапка, вдигна качулката на ризницата върху нея и навря глава в шлема си. Вдигна колана и отново го завърза на кръста си. Взе наколенниците и налакътниците си с лявата ръка и прокара кутрето си през кожения ремък на щита си, след което сграбчи тежкото седло на Сапфира с дясната си ръка и излетя от палатката.

Драконът се размърда нервно.

— Побързай. Твърде много се бавиш.

— Да! Движа се възможно най-бързо! Не ми помага, че си толкова голяма!

Тя изръмжа.

Лагерът беше като разбунен мравуняк — хора и джуджета се точеха като дрънчащи метални реки на север, бързайки да се отзоват на призива на бойните барабани.

Ездача се метна на гърба на Сапфира и се намести на седлото. С един мах на крилете, завихряне на въздуха и горчивия протест на налакътници, търкащи се в щит, тя полетя нагоре. Докато се носеха към северния край на лагера, Ерагон закопча наколенниците си, държейки се за Сапфира само с крака. Налакътниците тикна между корема си и предната част на седлото. Щитът си увеси на един от шиповете й. Когато приключи с наколенниците, мушна крака през редицата кожени клупове от двете страни на седлото, а после затегна всеки от тях.

Ръката му се плъзна по колана на Белот Мъдрия. Изстена, спомняйки се, че го беше изпразнил, докато лекуваше Сапфира в Хелгринд.

— Ах! Трябваше да го заредя с някаква енергия.

— Ще се оправим — отвърна драконката.

Той тъкмо закрепваше налакътниците си, когато Сапфира изви в дъга крилете си и задържайки се във въздуха с прозрачните си мембрани, спря почти неподвижна над един от защитните валове, които обграждаха лагера, след което бавно се приземи. Насуада вече беше там, яхнала едрия си кон Буревестник. До нея, също на кон, чакаше Йормундур. Аря стоеше на земята редом с дежурната стража Нощни ястреби, водени от Кагра — един от ургалите, които Ерагон бе срещнал в Пламтящите равнини. Бльодгарм и другите елфи се появиха от гората от палатки зад тях и се разположиха близо до младия Ездач и Сапфира. От друга част на лагера в галоп пристигна крал Орин заедно със свитата си. Те спряха жребците си, когато се приближиха до Насуада. Веднага след тях дойде водачът на джуджетата Нархайм с трима от воините му, яхнали понита, покрити с кожени и метални брони. Нар Гарцвог дотича от полето на изток, а тътенът на крачките му го предхождаше с няколко секунди. Насуада изкрещя някаква заповед и стражите на северния вход отвориха грубата дървена порта, за да пуснат Гарцвог в лагера, въпреки че ако искаше, той вероятно можеше да я събори.

— Кой ни напада? — изръмжа той, изкачвайки се на вала с четири нечовешки дълги крачки. Конете се отдръпнаха от гигантския ургал.

— Виж — посочи Насуада.

Ерагон вече оглеждаше враговете им. На около три километра от лагера пет дълги, черни като катран, кораби бяха акостирали на отсамния бряг на река Джийт. От тях слизаше рояк мъже, облечени в униформите на армията на Галбаторикс. Отрядът блестеше като надиплена от вятъра водна повърхност под лятното слънце, тъй като мечове, копия, щитове, шлемове и нагръдници улавяха и отразяваха светлината.

Аря заслони очи с ръка и хвърли бърз поглед на войниците.

— Изглеждат ми между двеста и седемдесет и триста човека.

— Защо толкова малко? — зачуди се Йормундур.

Крал Орин се намръщи.

— Галбаторикс не може да е толкова луд, та да вярва, че може да ни унищожи с толкова мизерна групичка! — Той свали шлема си, който бе във формата на корона, и попи потта от челото си с ръкава на туниката си. — Можем да ги изтребим, без да изгубим и човек.

— Може би, да — отвърна Насуада. — А може би, не.

Завалвайки думите, Гарцвог добави:

— Драконовият крал е предател със змийски език, ала умът му не е слаб. Той е коварен като кръвожадна невестулка.

Войниците се подредиха в спретнати редици и започнаха да маршируват към Варден.

Едно момче дотича до Насуада. Тя се наведе от седлото си, за да чуе съобщението, а после го отпрати.

— Нар Гарцвог, твоите воини са в безопасност в нашия лагер. Събрали са се до източната порта и са готови да ги поведеш.

Ургалът изсумтя, ала остана неподвижен.

Насуада отново насочи поглед към приближаващите войници и каза:

— Не виждам причина да водим бой с тях навън. Нашите стрелци могат да ги избият от разстояние, когато влязат в обсег. А като достигнат стената, ще ги спрат окопите и острите колове. Никой няма да се измъкне жив — завърши тя с очевидно задоволство.

— Когато се хвърлят в битката, можем да ги нападнем изотзад с моите конници — каза Орин. — Ще бъдат толкова изненадани, че даже няма да имат възможност да се защитават.

— Да, но битката може да… — тъкмо отговаряше Насуада, когато силният рог, възвестил пристигането на войниците, отново проехтя, и то толкова силно, че Ерагон, Аря и останалите елфи запушиха уши.

Ездача примижа от болка.

— Откъде дойде това? — попита той Сапфира.

— Според мен по-важен е въпросът защо войниците биха искали да ни предупредят за атаката си, ако тръбенето идва от тях.

— Може би искат да отклонят вниманието ни или…

Ерагон забрави какво смяташе да каже, защото видя движение на другия бряг на река Джийт зад балдахина на плачещите върби. Червен като рубин, като желязо, току-що извадено от пещта, като пламтящ въглен на омраза и гняв, Торн се появи над дърветата. И на гърба на блестящия дракон седеше Муртаг в ярката си стоманена броня, размахал Зар’рок високо над главата си.

— Дошли са за нас — каза Сапфира.

Стомахът на младежа се сви и той почувства страха на дракона като течение на горчива вода през ума си.