Таряй Весос
Леденият замък (7)

2
Безсънната нощ

Ун бе потънала вдън земя.

Стъмваше се.

Макар че не трябваше да се стъмва!

Ранният мрак не може да бъде възпрян от желанието да му се попречи, колкото и силно, колкото и необуздано да е то. Напротив, спуска се по-плътен и непрогледен.

Мъжете от цялата област вече бяха известени за случилото се и се събираха, за да се включат в издирването. Фенерите не достигаха, а тъмнината и снежните преспи превръщаха търсенето в безпомощно лутане. Отблясъците от фенерите и несекващите викове „Ун!“ затъваха в снега и във все по-гъстия и сгъстяващ се мрак. Хората се придвижваха в редици, пред тях се издигаше стената на нощта. Именно нея трябваше да сринат. Не се отказваха, рушаха я доколкото могат.

Ун бе потънала вдън земя.

— Ако този сняг беше паднал вчера — коментираха търсачите, — то днес щяхме да имаме следи.

Но уви, беше завалял прекалено късно и това само влошаваше нещата.

Сис също беше сред тази суматоха. Никой обаче в началото не обърна внимание на това. В гърлото й сякаш беше заседнала буца. У дома бе водила кратка битка, за да получи разрешение да участва в издирването.

— Искам и аз да дойда, татко!

— Децата не бива да се скитат в нощта в такова лошо време — мърмореше баща й, докато на бърза ръка се подготвяше да се присъедини към другите.

Тя обаче продължи да го умолява.

И ето че й зададе естествения въпрос:

— А вчера, когато беше при Ун, случи ли се нещо необичайно?

— Не — категорично отсече Сис.

— Добре, но тя не ти ли каза нещо? — обади се майка й. — Ти си дойде у дома някак странна. Какво си говорихте?

— Няма да кажа! — упорстваше Сис и в същия миг проумя, че е отишла твърде далеч, за което ще се разкайва. Майка й разбра всичко от половин дума.

— Мили боже, тя нещо май ти е казала и ти знаеш защо сега я няма?

— Не, не знам нищо за това!

Слава богу, че задават въпросите си по такъв нелеп начин, та с чиста съвест може да им отговаря с „не“. Нали избягах оттам, когато Ун се готвеше да ми разкрие своята тайна.

Майка й се обърна към баща й:

— Аз бих я взела с вас. Не знаем за какво става дума. Нали виждаш как го преживява.

Сис тръгна с баща си. Отначало в издирването участваха много деца от класа й, но после ги отпратиха да се приберат. Самата тя бе заела позиция в края на редицата и не я забелязаха.

Не след дълго падна нощта. Търсенето обаче не бе преустановено. Ун надали щеше да се намира някъде под открито небе. Ако се наложеше, щяха да я издирват цялата нощ.

Ала къде? Навсякъде. Нямат нищо, от което да се ръководят. Домът на лелята се превърна в център, от който се насочваше издирването. Самата тя едва се държеше на крака. Неколцина мъже се обърнаха към нея с намерението да обсъдят положението. Губеха се в догадки.

— Във водата — предположи някой.

— Във водата? Достъп до вода тук има само при голямата река. Надали е отишла там.

— Пък и какво ли би правила там?

— Но какво ли би правила и другаде?

— Мисля си за пътя. За колите, които минават в двете посоки…

Тихият разговор секна. Въдвори се непродължителното и тягостно мълчание между хора, които с готовност са обикаляли навред в тъмнината, без да намерят нещо. Пътят. Вечно опасният и страшен път. За него не им се и мислеше дори.

— С всички от двете страни на пътя отдавна е направена връзка — бързо се обади някой.

— Но има нещо друго. Водопадът, по-точно огромната ледена камара, която се е образувала там… Учениците май се готвеха да отидат на излет до него. Дали пък Ун не е тръгнала сама и после да се е загубила?

Лелята се намеси:

— И да е избягала от училище заради това? Ун не би го направила!

— Но какво би направила тогава?

— Има ли приятелки?

— Не. Такава си е. Вчера у нас дойде едно момиче за пръв път, откакто племенницата ми живее при мен.

— Така ли? Точно вчера? Кое момиче?

— Ами тази, Сис. Но и тя не иска да говори. Питах я вече. Има нещо, което премълчава. Мисля си, че е някаква момичешка тайна. Усетих го, когато Сис си тръгна за вкъщи. Но едва ли е нещо сериозно.

Объркана, лелята тъпчеше в снега пред къщата и беше напълно непригодна да помогне на издирването. И все пак около нея се въртеше всичко.

— Защо заваля сняг после — тюхкаше се тя. — Точно след като…

— Обикновено така става — обезсърчено й отвърна някой.

— Не, не — противеше се лелята.

 

 

Тази нощ всички къщи светеха. Пресният сняг по пътищата и по пътеките между домовете беше отъпкан. Фенерите примигваха едва-едва, заслепени от преспите в горичките и по полето. Виковете се извисяваха, но не достигаха надалеч. Непрогледната тъмнина ги възпираше.

Говореше се, че с настъпването на утрото съществува по-голяма надежда да открият Ун. Но никак не можеха да чакат дотогава.

Сис се добра до неголям храсталак и там й се подкосиха краката. През цялото време бе вървяла така, че да вижда фенерите и да чува гласовете. Баща й не я изпускаше от очи, но тя все гледаше да се придържа към края на веригата. И ето че при мисълта за Ун краката й се подкосиха и тя падна в храсталака.

Къде е Ун?

— Ей! — раздаде се възглас отблизо, но тя вече не обръщаше внимание на подвикванията, които отекваха от всички страни.

Краката й се подкосиха не от умора, а от мъка.

Дано не е станало нещо лошо с Ун…

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя млад мъж с фенер в ръка. Зърна лицето му, озарено от чиста и искрена радост, загдето я беше видял.

— Ей ти!

При неговия вик тя се сви на топка. Но той вече я приближаваше.

— Ето къде си била! Сега вече няма да изчезнеш пак.

Тя почувства как две силни ръце я прегръщат и вдигат, готови да я смачкат в пристъп на радост.

— Сигурен бях, че ще те намеря, знаех си го!

Тя разбра.

— Но аз не съм Ун!

Той се разсмя.

— На друг ги разправяй тия. Впрочем, хайде стига и нека да…

— Но нали ти казвам, че не съм Ун! И аз я търся, тук съм заедно с останалите.

— Значи не си Ун? — попита момъкът и помръкна.

Приятно й беше да го чуе, но трябваше да отговори:

— Не, аз съм Сис.

Силните ръце я пуснаха на земята тъй рязко, че тя падна и се удари болезнено в някакъв кол. Младежът измърмори сърдито:

— Какво се мотаеш тук тогава? Всички ще те вземат за Ун.

— Трябва да съм с вас. Аз съм нейна приятелка. Ние сме близки.

— Така значи — вече по-меко рече той.

И тя не му се сърдеше.

— Удари ли се? — попита.

— Ни най-малко.

— Май се удари, но наистина не исках да стане така.

Слаб лъч на радост в мъката.

— Но не се мотай наоколо, защото през цялото време ще те бъркаме с Ун. Не сме дошли тук за забавление. Хайде, върви си у дома — каза по-мрачно той.

Сис обаче не отстъпваше. Не искаше да се отнасят към нея като към дете, което пречи и от което искат да се отърват. Без да помисли, повтори отново:

— Но аз съм приятелка с Ун. Ние бяхме заедно вчера.

Впечатли ли го това сведение? Не. Той попита направо, и то недоволно:

— Тогава ти знаеш нещо?

Тя го погледна. Фенерът светеше така, че те добре се виждаха. Младежът сведе очи и си тръгна.

Сис тепърва щеше да се разкайва за необмислените си думи. Хората бяха напрегнати. Тя внезапно се озова в мрежа, която сама бе изплела. Всички за миг разбраха, че девойчето Сис знае нещо.

За хората от спасителната акция минутите бяха скъпоценни. Не след дълго я хванаха здраво за ръката. Пред себе си тя видя не младежа отпреди малко с добрите изпъкнали очи, а суровото лице на познат съсед. Лицето му впрочем бе сурово и разтревожено само в тази нощ.

— Ти тук ли си, Сис? Хайде, ела с мен!

Сис не можеше да помръдне.

— Къде?

— Трябва да се прибереш у дома. Тук няма какво да се пречкаш. Не само в това е обаче работата — заяви той и при тези негови думи момичето се разтрепери.

Мъжът я държеше здраво, беше принудена да тръгне с него.

— Но татко ми позволи да дойда, ти не знаеш това — съпротивяваше се Сис. — И аз изобщо не съм изморена.

— Хайде, давай. Ние искаме да си поговорим с теб.

Не бива! — помисли си тя.

Отидоха при други двама участници в издирването, които Сис също познаваше, бяха им близки съседи, а ръката, която я държеше, поохлаби хватката. Сис вече бе разбрала какво я очаква.

— Знаете ли къде е татко? — попита, за да си вдъхне смелост.

— Да, навярно е тук наблизо. Но чуй, Сис. Ти спомена, че знаеш едно-друго за Ун. Прекарали сте заедно миналата вечер.

— Така е. Бях й на гости.

— И какво ти каза?

— Ами…

— Какво знаеш за Ун?

Фенерът осветяваше три чифта очи, впити в нея. Нормални добри съседи. Сега обаче бяха притеснени и сурови.

Тя мълчеше.

— Отговаряй! Не е изключено от това да зависи животът на Ун!

Сис потръпна.

— Не!

— Но ти заяви, че знаеш нещо за Ун, нали така?

— На мен тя нищо не ми каза. Нищо не ми каза за онова…

— Кое онова?

— Ами че иска да отиде някъде.

— Дали пък не ти е споменала нещо, което би ни помогнало да я намерим?

— Едва ли.

— А какво точно ти каза?

— Нищо.

— Нима не разбираш, че работата е сериозна? Разпитваме те не за да те измъчваме, а за да намерим Ун.

— Ти каза, че…

— Ами аз просто така.

— Трудно е да ти повярваме. Виждам, че нещо знаеш. И така, какво ти каза Ун?

— Не мога да го кажа.

— Защо?

— Защото не беше, както си мислите, тя не говореше за него. И изобщо не спомена, че има намерение да се укрие.

— Хубаво де, но все пак…

Тя се разкрещя:

— Оставете ме на мира!

Мъжете се сепнаха от вика й и прекратиха разпита. Явно не биваше да прекаляват с въпросите си, на момичето нещо ще му стане, ето как се разкрещя.

— Добре, прибирай се у дома, Сис. Съвсем си без сили. Сигурно майка ти те очаква.

— Не съм изморена. Разрешено ми е да съм тук. Трябва да съм тук.

— Трябва ли?

— Да, убедена съм в това.

— Не можем да губим повече време. Жалко, че нищо не искаш да ни кажеш. Това би ни помогнало.

Не, помисли си тя. Мъжете я оставиха.

Сис усети някаква странна пустота в съзнанието си. Трябва да се прибере, но не може да си тръгне, длъжна е да остане тук през цялата нощ. Тя се помъкна нататък, стараейки се, както и преди, да бъде близо до фенерите, но така, че светлината им да не я разкрива. И пак я спряха. Сега беше друг мъж. Той бе прекалено погълнат от задачата по издирването, та дори не се учуди, като я видя.

— Слушай, Сис, нека те попитам нещо: как мислиш, щеше ли Ун да иде да види замръзналия водопад?

— Нямам представа.

— Нали планирахте училищен излет дотам?

— Да, планирахме.

— Не спомена ли, че предпочита да иде там сама? Нали много обича да ходи сама?

— Не, не спомена.

 

 

Мъжът не беше тъй настоятелен, задаваше въпросите си дори меко, но и това стигаше, за да премине границата, отвъд която вече бе Сис — тя не можа да издържи повече и снежната нощ се огласи от горчиво ридание.

— Ох, недей — опита се да я успокои мъжът, — съвсем не исках да се получи така.

— Там ли ще отидете? — попита Сис.

— Да, налага се, и то веднага. Особено щом сте говорили в училище за такава екскурзия. Съвсем възможно е — предположи мъжът — Ун да е решила да иде там и да се е загубила. Ще хванем пътя покрай реката надолу по склона.

— Добре, тогава…

— Благодаря ти за помощта, Сис. Не е ли по-добре вече да се прибираш вкъщи?

— Не, и аз ще дойда при реката.

— Не знам. По-добре питай баща си, мисля, че го виждам ей там недалеч.

Баща й наистина беше наблизо. Неспокоен и мрачен, като останалите.

— Искам да дойда с вас. Нали каза, че може.

— Не, ти беше дотук.

— Но и аз издържам на ходене като вас — извиси се гласът й сред групата мъже и Сис усети как силите се завръщат в тялото й.

— Да, тя ще се справи — подкрепи я някой, комуто бе допаднала нейната разгорещеност и упоритост.

Видът на Сис не позволи на баща й да възрази:

— Добре, може би наистина ще се справиш. Аз обаче ще отскоча да се обадя на майка ти, която не спи и те чака.

 

 

Голямата група спасители се отправи през нощния мрак към реката. Придвижваха се покрай брега на езерото, образувайки верига, но без да се губят от поглед. Снеговалежът вече не бе така обилен, въпреки че снежинките не преставаха да се стичат по лицата, а снегът беше толкова дълбок, че затрудняваше придвижването. Сис обаче стъпваше с лекота, изпълнена с нови сили и надежда.

Почти всички носеха фенери. Едно голямо петно от светлина, което ту избледняваше, ту ставаше по-ярко, се придвижваше по хълмове и криволици на брега по посока към речното устие. Беше необичайна гледка, необичайно бе и да вървиш насред тази група, да си част от нея. Сис се беше заредила с нова енергия, изпълваше я надежда.

Езерото се разтваряше в нощта, подобно на бяла снежна равнина. Ледът беше здрав като скала, така че си стоеше непокътнат. Не мислеха, че Ун е закъсала, придвижвайки се по него. Газеха снега и напредваха. Сис вървеше редом с баща си, след като той се беше съгласил да ги последва.

 

 

Ето че стигнаха устието. Осветиха откритата тъмна вода, която се плъзгаше плавно покрай заледените си брегове без ни най-малък звук.

Мъжете се вторачиха в черната водна повърхност, която всяваше ужас. Не можеха да доловят красотата на гледката.

Някъде надолу беше водопадът, но от гълчавата шумът му не се чуваше.

Течението се носеше дълбоко и спокойно. Групата се бе разделила и пое едновременно по двата бряга.

Снегът заваля по-силно, биеше върху стъклата на фенерите, топеше се, разсейваше светлината и въобще създаваше само проблеми. В групата имаше един младеж, който беше прекалено нервен и възбуден, та направо се озъби, настървен на лошото време:

— Престани!

Изведнъж спря да вали. Като че чувалът сняг бързо се бе изпразнил. Младежът се сепна, почувства се неловко. Огледа се да види дали някой не е забелязал.

Никой не беше.

Сега, когато снегът престана да трупа, мъжете за първи път усетиха простора и спокойствието на нощта.

Сис стоеше до потока, който се лееше беззвучно изпод леда на брега. Можеше да погълне и отнесе всичко, което попаднеше в него. Не, не биваше да мисли за това.

Мъжете продължаваха надолу покрай реката, по брега и през хълмовете. Земята се накланяше, реката сякаш зина с уста и заговори.

Бързаха. Носеха се устремно напред, без да се съобразяват с терена, но зорко се оглеждаха на всички страни.

Две трепкащи и подскачащи вериги от фенери се придвижваха заедно по двата бряга, отблясъците играеха по коравите ледени дантели. По средата чернееше вода. Фенерите осветяваха само края на реката, оттатък светлика им дебнеше черна неизвестност. Някъде далеч надолу вече се долавяше тътенът на водопада.

Нищо не откриха покрай реката.

Така си и знаехме, че ще е, но… Така е при издирването.

 

 

Първият, който бе слязъл долу, извика:

— Насам!

И изведнъж всички го видяха. Видя го и Сис. Никой от мъжете не беше имал време да си направи приятна разходка до водопада, както се бяха канили през есента.

Напоследък леденият замък беше станал огромен. Студът постепенно бе превръщал водата в могъщ строител. Мъжете протегнаха фенери нагоре към водопада и останаха поразени от гледката.

Сис се взираше в тях, в замъка, в нощта и във фенерите — никога нямаше да забрави това изживяване.

Групата се спусна от двете страни на водопада. Пълзеше върху ледените издатини, осветяваха се всички вдлъбнатини и кътчета, до които се добираха.

Замъкът изглеждаше двойно по-голям на тази мъжделива светлина. Водопадът беше доста висок и водата бе изваяла фигури от дъното до върха. Мъжете осветяваха гладките блестящи стени. Те бяха здрави и непристъпни, снегът не бе успял да се задържи върху тях и беше навалял в подножието им. Горе, на върха, обаче цепнатините между зъбците и куполите бяха запълнени със сняг. Отблясъците от фенерите играеха малко по-нагоре по стените — над светлината им обаче те сивееха в тъмнината. Дълбоко долу като свиреп звяр ревеше реката, затворница на самата себе си.

Замъкът беше тъмен и мрачен, от него не излизаше никаква светлинка. Спасителите не успяха да видят как изглеждат залите отвътре, тъй като фенерите им не стигаха дотам. И все пак бяха запленени.

Водата гърмеше вътре в замъка, разбиваше се на пяна в скалите и прииждаше, пенлива и пръскаща, покрай кули и стени, събрала сили и превърнала се в мощен речен поток, забързал по-нататък. Към неизвестността, както изглеждаше в тази свръхнаситена с емоции полунощ.

Нищо не се виждаше освен замъка, реката — и величавостта.

Замъкът беше затворен.

Сис погледна към мъжете — дали са разочаровани. Не — по нищо не им личеше. Зависи какво се надяват да открият. Именно за това става дума.

Мъжете стояха, без да продумат.

Какво ли имаше там долу?

Сега никой не обръщаше внимание на Сис, оставиха я да следва баща си. Не й задаваха повече въпроси. Всички се суетяха, търсеха. Никой не можеше да стигне по-далеч от тях сред ледените блокове. Те се събраха тук от двете страни на реката, в снега върху куполите на замъка и като се напрягаха да заглушат шума, се съветваха гръмко какво да правят по-нататък.

Някой извика:

— Тук все пак има отвор!

Те забързаха. Малко по-надолу имаше прикрит вход между зелени стени. Двамата най-слабички от групата се промъкнаха вътре, носейки фенери.

И тук не я откриха. Само леден ветрец, който ги пронизваше до мозъка на костите. В замъка беше много по-студено. Навън бе поомекнало. Имаше само една зала, друга не откриха. Зад тях бучеше невидимият, безспирен водопад.

С викове констатираха, че тук няма никой!

Осветиха още веднъж пространството наоколо, откриха само цепнатина по-тънка от ръка, по чиито краища звънко шуртеше вода.

Нищо друго.

Провряха се обратно при останалите.

— Празно е — съобщиха им.

— О, не…

Мъжете объркано се взираха в издигащата се във висините постройка от лед. Тази нощ всички са сериозни. Този сред тях, който се бе заел да ръководи издирването, отбеляза:

— Ще ни трябва още доста време.

Не знаеха точно какво има предвид, но всеки един от тях усещаше колко мистериозно и непостижимо е онова, което се случваше. Сис погледна баща си. Той изобщо не се опитваше да ръководи, беше редови участник.

Един от мъжете неочаквано се запъти към уморената Сис. Тя се беше поизтощила, дори доста, но бе толкова възбудена, че успяваше да прикрие умората. Погледна мъжа с уплаха, може би следваха нови въпроси.

— Ун спомена ли, че иска да дойде тук?

— Не.

Бащата се намеси и рязко отсече:

— Трябва да се сложи край на това! Никой повече да не притиска Сис.

Водачът веднага се приближи, заявявайки бързо и решително на човека, който беше попитал:

— Сис каза каквото знае.

— Това твърдя и аз — обади се бащата.

— Съжалявам, не исках да причинявам неприятности — измърмори смутено този, който бе попитал, и се отдалечи.

Сис погледна с благодарност двамата строги мъже. Водачът продължи:

— Нека обиколим всичко още веднъж. Има толкова много процепи, през които би могла да се подхлъзне — ако е била тук и е решила да разгледа.

Всички се съгласиха и подновиха търсенето. Непознатият леден замък силно ги привличаше. Дори в състоянието, в което се намираха, хората бяха запленени.

Подеха обиколката пак.

Сис стоеше в подножието и гледаше как леденият замък оживява. Мъжете се запътиха към него от всички посоки. Фенерите се поклащаха в лабиринта от вдлъбнатини и пукнатини, по стръмните завои нагоре към кулите, в зигзаги горе, между върховете и през дантелите от лед. Това не беше само някакъв си замък, а такъв, сякаш бляскаво тържество е в разгара си, макар да бе осветена само връхната му част.

Развълнувана от съпричастието със ставащото и изтерзана от страх за Ун, Сис, широко разтворила очи, попиваше с цялото си същество. Поплака си малко, без никой да я забележи, беше неизбежно.

Мислеше си, че трябва да издържи на всяка цена. Оттук нямаше да поемат за вкъщи. След двореца щяха да продължат надолу по реката, дотам, където тя се влива в друго замръзнало езеро. Не беше чак толкова далеч, водопадът се намираше почти в средата между двете големи езера.

Мъжете не спираха. Силите и светлината бяха на тяхна страна. Бяха се озовали в непозната крепост, която им се струваше крепост на смъртта. Ако някой удареше с щеката по някоя от ледените й стени, усещаше я твърда като камък. Ръцете потреперваха от неуспешния удар. Никъде не се образуваше отвор, но те продължаваха да удрят.