Таряй Весос
Леденият замък (3)

3
Една-единствена вечер

Навярно Ун бе стояла до прозореца, за да я види, когато идва, защото изхвръкна навън, преди още Сис да беше стигнала до стъпалата пред входа. Бе със същия панталон, с който ходеше на училище.

— Беше тъмно, нали? — попита тя.

— Тъмно? Да, но какво от това — отговори Сис, въпреки че доста се бе напрегнала, докато премине през тъмната гора.

— А и студено, а? Ужасно студено е тук тази вечер.

— И това не е толкова страшно — отвърна Сис.

Ун продължи:

— Много се радвам, че се съгласи да дойдеш при нас. Леля ми разказа, че си идвала тук един-единствен път, и то като малка.

— Да, спомням си. Тогава не знаех, че ти съществуваш.

Измерваха се с очи, докато разговаряха. Появи се и лелята, усмихната любезно.

— Ето я и леля — представи я Ун.

— Добър вечер, Сис. Хайде, влизай бързо, много е студено, за да стоиш на прага. Ела на топло и се съблечи.

Лелята на Ун говореше мило и спокойно. Влязоха в малката топла стая. Сис събу полузамръзналите си ботуши.

— Помниш ли как изглеждаше тук, когато дойде като малка? — попита я лелята.

— Не.

— Все същото си е, точно както преди. Не съм забравила, че те доведе майка ти.

Лелята изглеждаше приказлива, та нали рядко имаше случай да побъбри с някого. Ун чакаше да остане насаме с гостенката си. Лелята обаче продължаваше:

— После се виждахме другаде, Сис. Разбира се, нямаше за какво повече да идваш в дома ми, преди Ун да се премести при мен. Сега всичко е по-различно. Щастлива съм, че тя е тук.

Ун едва сдържаше нетърпението си.

Лелята обаче не спираше:

— Хайде, Ун. Спокойно. Приготвила съм нещо топло за Сис.

— Вече не ми е студено.

— Готово е на печката — допълни лелята. — Прекалено студено и късно е, за да ходиш насам-натам в такова време. Трябваше да дойдеш в неделя.

Сис погледна Ун и отговори:

— Едва днес разбрах, че ще идвам.

Лелята се усмихна. Беше в добро настроение.

— Добре, добре.

— И трябва да се прибера вкъщи, преди мама и тате да са си легнали.

— Сега ела насам и пийни това.

Напитката беше вкусна и сгряваща. Вълнението все повече обземаше Сис. Скоро щяха да останат сами.

Ун каза:

— Имам своя стая, да идем там.

Сис трепна. Започваше се.

— Нали и ти си имаш стая у вас, Сис?

Сис кимна утвърдително.

— Хайде, ела.

Любезната и разговорлива леля май охотно би ги последвала и в стаята на момичето. Но очевидно не й позволиха. Ун категорично я отряза и тя си остана на стола.

Стаята на Ун беше много тясна и на Сис веднага й се стори доста странна. Осветяваше се от две малки лампи. На стените бяха залепени изрезки от вестници и снимка на жена, която толкова приличаше на Ун, че беше излишен въпросът коя е. След малко Сис установи, че стаята никак не е странна, напротив беше почти като нейната.

Ун погледна въпросително Сис. Тя отбеляза:

— Колко е уютна стаята ти.

— А твоята каква е? По-голяма ли е?

— Не, почти колкото тази.

— На човек не му е и нужна по-голяма.

— Да, така е.

Трябваше да си разменят няколко празни приказки, за да се поотпуснат.

Сис седеше на единствения стол с изпънати напред крака, а Ун се бе настанила на крайчеца на леглото, като поклащаше стъпала във въздуха.

Овладели стеснението, двете момичета се гледаха изпитателно. Измерваха се с погледи. Съвсем не без основателна причина. Напротив, преценяваха дали си подхождат. Погледите им се срещнаха — разбиращи, жадуващи и в същото време дълбоко смутени.

Ун скочи на пода, отиде до вратата и завъртя ключа. Сис, сепната от този звук, тутакси попита:

— Защо правиш това?

— Тя може да влезе.

— Страх ли те е от нея?

— Да ме е страх? Разбира се, че не. Друга е причината. Мислех, че двете искаме да останем насаме: ти и аз. Никой не бива да влиза тук сега.

— Не, никой не бива да влиза — съгласи се Сис и почувства прилив на радост.

Усещаше как връзката между Ун и нея започва да укрепва. Отново застинаха на местата си. Ун попита:

— На колко години си, Сис?

— На единайсет и малко отгоре.

— И аз съм на единайсет — рече Ун.

— Почти на една възраст сме.

— Да, и най-вече еднакви на ръст — отбеляза Ун.

Беше им трудно да завържат разговор, независимо от това, че изпитваха взаимно привличане. Попипваха с пръсти неща, които се намираха наоколо, попоглеждаха насам-натам. Беше спокойно и приятно топло. Топлината идваше от бумтящата печка, но не само от нея. Печката щеше малко да помогне, ако момичетата не се намираха на една и съща вълна.

Въпросът на Сис отекна в топлината на стаята:

— Харесва ли ти при нас?

— Чувствам се добре у леля.

— Разбира се, но нямах предвид това. Говоря за училището — и защо ти никога…

— А, пак значи. Нали ти казах да не ме питаш повече! — прекъсна я Ун така рязко, че Сис дълго щеше да съжалява, загдето е задала въпроса.

— Ще останеш ли тук завинаги? — Този обаче би трябвало да е безопасен. Има ли в него нещо рисковано? Едва ли, но може ли някой да се чувства напълно сигурен.

— Ще остана тук — отговори Ун, — нямам с кого другиго да живея освен с леля.

Поседяха още малко така. После Ун се обади:

— Защо не ме питаш за майка ми?

— Какво?

Сис отмести очи и се вторачи в стената, като че бе хваната да върши нещо лошо.

— Не знам — отрони.

Отново срещна погледа на Ун. Не можеше да го избегне. А също и въпроса. Трябваше да отговори, защото ставаше дума за нещо важно за Ун. Тя се запъна:

— Ами чух, че е починала тази пролет.

Ун изрече високо и отчетливо:

— Мама не беше омъжена, затова и тук никой… — замълча.

Сис кимна.

Ун продължи:

— Напролет тя се разболя и умря. Боледува само седмица и умря.

— Да…

Изречените думи разредиха напрежението в стаята. Всички съседи бяха осведомени какво се бе случило с Ун, леля й вече им го беше разказала, преди момичето да дойде при нея. Нима Ун не го знаеше? Все пак трябваше да го споменат в началото на тяхното приятелство. Трябваше да споменат и нещо друго. Ун подхвана отново:

— Знаеш ли нещо за баща ми?

— Не.

— И аз не знам, само онова, което съм чувала от мама. Изобщо не съм го виждала. Той имал кола.

— Сигурно.

— Защо говориш така?

— Ами нали повечето хора имат коли.

— Права си. Никога не съм го виждала. Нямам си никой освен леля. Ще остана завинаги при нея.

Да, помисли си Сис. Ун ще остане тук завинаги. Ясните й очи държаха Сис в плен както първия път. Повече не говориха за родители. Майката и бащата на Сис те дори не споменаха. Сис беше сигурна, че Ун знае всичко за тях. Че живеят нашироко в хубава къща, че бащата има добра работа, та не се нуждаят от нищо… Какво тогава да разказва за тях. А пък и Ун нищо не попита. Като че родителите на Сис не заслужаваха това.

Не така беше относно братята и сестрите.

— Имаш ли брат или сестра, Сис?

— Не, сама съм.

— Тогава всичко е наред — каза Ун.

Сис разбра скрития смисъл в думите й: тя щеше да остане тук завинаги. Приятелството им се откриваше като прекрасен път напред. Беше се случило нещо голямо.

— Да, всичко е наред. Може да се виждаме пак.

— Нали се срещаме всеки ден в училище.

— Да, срещаме се.

Усмихнаха се леко една на друга. От напрежението нямаше и следа. Всичко се развиваше както трябва. Ун свали огледалото, окачено на стената до леглото, и седна с него в скута си.

— Ела тук.

Сис не знаеше какво ще последва, но се премести до нея на леглото. Двете хванаха огледалото всяка от своя край и го вдигнаха нагоре, без да продумат, почти допрели буза до буза.

Какво виждаха?

Виждаха себе си, преди изобщо да го разберат.

 

 

Четири очи с проблясващи лъчи изпод миглите.

Изпълнили докрай цялото огледало.

Въпроси, които пламват и гаснат.

Не знам: искри и лъчи, искри и лъчи от теб към мен, от мен към теб, помежду ни, в огледалото и обратно към нас, без никакъв отговор какво е това, без никакво разяснение. Пухкавите ти алени устни, не това са моите, а колко си приличат! И косите са същите, и искрите, и лъчите. Това сме ние. Не можем да направим нищо, всичко е като от някакъв друг свят. Картината се замъглява, потреперва, пак се прояснява, но не, не става по-отчетлива. Устни, които се усмихват. Устни от друг свят. Не, не са устни, не е усмивка, а какво е, никой не знае — само ресници, разперени над искри и лъчи.

Пускат огледалото. Поглеждат се със зачервени лица, объркани. Излъчват светлина една към друга, съществата им се сливат, загадъчен миг.

Сис пита:

— Ун, видя ли това?

Ун пита:

— И ти ли го видя?

Изведнъж се въдвори някаква неловкост. Ун потрепери. Трябваше да поседят малко, за да могат да се съвземат след странната случка.

След малко едната от тях каза:

— Нищо не се е случило.

— Не, нищо не се е случило.

— Но беше странно.

Разбира се, че нещо се беше случило, тук при тях, те само се опитваха да го прогонят. Ун окачи огледалото на мястото му, седна спокойно. И двете мълчаха, чакаха. Отвън никой не тропаше на вратата, за да влезе. Лелята ги беше оставила на мира.

Пълно спокойствие, без да е спокойно. Сис следеше Ун с поглед и виждаше как тя се насилва да мълчи. Всичко в нея подскочи, когато Ун рече бързо с изкусителни нотки в гласа си:

— Хайде да се съблечем!

Сис се опули.

— Да се съблечем?

Ун сияеше.

— Да. Просто ще си свалим дрехите. Няма ли да е забавно?

И тя веднага започна. Без колебание!

Изведнъж и на Сис се стори, че ще е забавно, та бързо я последва. За да настигне Ун и дори да я изпревари.

Ун обаче набра преднина и първа стъпи гола на пода. След малко до нея застана и Сис. Спогледаха се. Прекалено кратък, странен миг.

Сис беше готова за голямата веселба, в която трябваше да се впуснат, и се чудеше на какво ли ще играят. Но остана неподвижна. Усети как я докосва бързият поглед на Ун, видя напрегнатото й лице. И тя не помръдваше. Подир по-малко от миг обаче лицето на Ун се разведри, стана успокоено и приятно за гледане.

Същевременно с някаква неестествена радост тя възкликна:

— О, не, Сис, много е студено. По-добре ще е веднага да се облечем. — И посегна към дрехите си.

Сис остана на мястото си.

— Няма ли да се забавляваме?

Тя беше готова да се хвърли презглава в леглото или нещо подобно.

— Не, прекалено студено е. Вътре няма да стане по-топло, когато навън дърво и камък се пукат от студ. Не и в тази къща.

— Струва ми се, че тук е топло.

— Не, става течение. Не го ли чувстваш, като направиш ето така?

— Може би.

Сис повтори показаното от Ун движение. Наистина духаше. Доста се усещаше. Стъклата на прозореца бяха замръзнали. Безкрайно дълго времето се бе задържало мразовито.

Сис също посегна към дрехите си.

— Бихме могли да правим нещо друго, вместо да стоим голи — добави Ун.

— Разбира се.

Сис желаеше да я попита защо се съблякоха, но не се реши и замълча. Облякоха се, без да бързат. В интерес на истината Сис се чувстваше измамена. Това ли беше всичко?

Заеха предишните си места. Само там можеше да се седне в стаята. Ун не изпускаше от очи Сис, която усещаше, че сякаш нещо иска да й каже с погледа си. Целеше вероятно да засили напрежението. Сега Ун не изглеждаше радостна — онова просветление бе вероятно само моментно състояние.

Сис започна да проявява нервност.

— Няма ли да правим нещо друго? — обади се тя, за да наруши възцарилото се мълчание.

— Какво предлагаш? — отвърна Ун разсеяно.

— Иначе трябва да си тръгвам.

Думите на Сис прозвучаха като заплаха.

Ун веднага реагира:

— Не трябва да си тръгваш още!

О, не, Сис също не искаше да си върви. Тя цялата бе като изтръпнала от желание да остане.

— Нямаш ли снимки от мястото, където си живяла преди? Някакъв албум?

Тези въпроси дойдоха тъкмо навреме. Ун изтича до етажерката и донесе оттам два албума.

— В единия има само мои снимки. От раждането ми досега. Кои искаш да разгледаш?

— И двата.

Заразлистваха албумите. Бе снимано далечно селище, Сис не разпознаваше нито един човек на фотографиите освен Ун. Тя присъстваше навсякъде. Сега правеше кратки коментари. Албумът беше като всички останали. На една от снимките се открояваше засияла от радост девойка. Ун гордо заяви:

— Това е майка ми.

Дълго гледаха тази снимка.

— А този е баща ми — каза Ун след малко. Обикновен младеж, застанал до една кола. Явна беше и неговата прилика с момичето.

— Това е колата му — допълни тя.

Сис попита с лека уплаха:

— Къде е той сега?

Ун отговори с неохота:

— Не знам. Няма значение.

— Ясно.

— Никога не съм го виждала, не помниш ли, че ти го казах. Знам го само от тази снимка.

Сис поклати глава.

Ун добави:

— Ако можех да го открия, навярно нямаше да дойда при леля.

— Разбирам.

Разгледаха още веднъж албума, в който имаше само фотографии на Ун. Тя винаги е била хубава, мислеше Сис. Накрая приключиха и с това занимание.

А сега какво?

Сякаш нещо предстоеше. Изведнъж по държането на Ун си пролича, че й е хрумнало друго забавление. Сис очакваше този миг през цялото време и толкова беше напрегната, та чак потрепери, когато настъпи. Сякаш изскочи от завързан чувал.

Ун подхвана след дълго мълчание:

— Сис…

Трепет.

— Да?

— Искам нещо — продължи Ун и се изчерви.

Сис беше цялата нащрек.

— Е?

— Забеляза ли нещо у мен тогава? — попита Ун бързо с очи, вперени в Сис.

Сис пламна още повече.

— Не!

— Искам да ти разкажа нещо — подхвана Ун с неузнаваем глас.

Сис бе притаила дъх.

Ун замълча, но след малко добави:

— С никого не съм го споделяла.

Сис попита, заеквайки:

— Дори и с майка си?

— Не.

Мълчание.

Сис прочете тревога в погледа на Ун. Няма ли да й разкаже? Прошепна:

— Искаш ли да ми разкажеш сега?

Ун се поизправи.

— Не.

— Не…

Отново мълчание. И двете желаеха лелята да влезе при тях. Сис подхвана:

— Но ако…

— Не мога, това е!

Сис се дръпна настрани. Много догадки се въртяха в главата й, съвсем безразборно, и биваха отхвърлени. Тя промълви смутено:

— Това ли искаше да кажеш?

Ун кимна.

— Да, нищо друго.

Момичето си отдъхна. Като че всичко бе преминало и нямаше да се повтори. Сис също усети облекчение. Подобно чувство ги спохождаше за втори път тази вечер. И слава богу, по-добре, отколкото да се чуе нещо, което би ги изплашило.

Поседяха още малко, успокоени.

Сис мислеше: хайде, време е вече да си тръгвам.

Ун промълви:

— Недей още, Сис.

И пак стана тихо.

Но на тази тишина не трябваше да се вярва, нима я имаше тук през цялата вечер. Подобно на нея, не трябваше да се вярва и на вятъра, променлив вихър, който бързо приижда и отминава. Уж беше затихнал, но ето че внезапно се изви неочаквано и на тласъци.

— Сис.

— Да?

— Не знам дали ще отида на небето.

Ун беше впила поглед в стената, сякаш проучваше дали ръбовете й са равни.

Сис я обливаха ту студени, ту горещи вълни.

Какво?

Трябваше да си тръгва. На Ун можеше да й хрумне още какво ли не.

Ун каза:

— Нали добре ме чу?

— Да!

Сис бързо рече:

— Трябва да се прибирам.

— У вас?

— Да, защото иначе ще стане много късно и нашите ще си легнат.

— Е, все още не са.

— Ще си тръгвам. — Пак тъй бързо отбеляза: — Скоро ще стане толкова студено, че по пътя ще ми замръзне носът.

Подобно дърдорене беше необходимо при настъпилото смущение, защото все някак трябваше да се излезе от тази ситуация. Налагаше се просто да избяга.

Ун се усмихна на казаното от Сис, както се полагаше, и се съгласи с нея:

— Не, не бива да замръзне.

Щастлива беше, че Сис наложи такъв обрат в разговора.

Двете отново почувстваха, че са избегнали някаква прекалено сложна тема.

Ун отключи вратата.

— Седни, ей сега ще донеса палтото ти — изкомандва тя.

Сис седеше като на тръни. Чувстваше се сякаш в опасност. Какво ли още можеше да хрумне на Ун? Но Сис нямаше да я изостави! Никога. Искаше да й заяви, преди да се разделят:

„Ще ми го разкажеш следващия път. Когато искаш.“

За тази вечер бе достатъчно. Дори прекалено.

Струваше им се невъзможно да продължат. А сега към къщи, и то най-бързо. Иначе щеше да се стигне дотам, че да развалят всичко. Да изчезнат онези лъчи, които моите очи отправяха към нейните и нейните към моите.

Ун влезе с палтото и ботушите и ги нагласи до бумтящата печка.

— Нека се постоплят.

— Не, трябва да тръгвам — не отстъпи Сис и започна да се обува.

Ун изобщо не продума, докато Сис се навличаше заради студа. Бръщолевенето за носа вече не помагаше, те отново се развълнуваха. Не произнесоха обичайните фрази за прощаване от рода на: „Ще дойдеш ли скоро? Не искаш ли да ме последваш вкъщи?“ Дори и през ум не им минаха. Всичко всяваше смут и уплаха. Това, което възникна между тях, си оставаше, но колко трудно беше да стоят изправени една срещу друга, лице срещу лице. Най-сетне Сис беше готова.

— Защо си тръгваш?

— Нали ти казах, че трябва да се прибирам.

— Да, но…

— Щом съм казала, значи трябва.

— Сис.

— Хайде, отвори ми.

Вратата не беше заключена, но Ун бе застанала пред нея. И двете се запътиха към лелята.

Тя седеше на стола с плетиво в ръце. Като ги видя, стана и с все същата любезност както преди заговори:

— Е, Сис? Ще тръгваш ли?

— Да, трябва да се прибирам.

— Казахте ли си всички тайни? — добродушно ги подразни лелята.

— Не тази вечер.

— Чух, че заключи вратата, Ун.

— Заключих я.

— Да, от предпазливост глава не боли — продължи лелята и веднага попита с друг тон: — Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило!

— А защо сте така намусени?

— Съвсем не сме намусени.

— Добре, добре — съгласи се лелята. — Просто остарявам и май започвам да недовиждам.

— Благодаря за гостоприемството — каза Сис в опит да я прекъсне, защото само ги дразнеше и подкачаше, без нищичко да разбира.

— Чакай малко — спря я лелята. — Първо ще пийнеш нещо топло, преди да излезеш на студа.

— Не, благодаря, не сега.

— Толкова ли бързаш?

— Тя трябва да се прибира — намеси се Ун.

— Добре.

Сис стана.

— Останете си със здраве и много благодаря за вечерта.

— Подобно, Сис. Благодаря, че ни дойде на гости. Ако тичаш към къщи, вместо да вървиш, ще ти бъде по-топло. Става все по-студено и тъмнината е непрогледна. А ти, Ун, защо си така унила, нали пак ще се видите още утре сутринта.

— Разбира се — кимна Сис. — Лека нощ!

Ун остана на прага и след като леля й влезе вътре. Просто така, без да продума. Какво се беше случило с тях? Чувстваха, че е невъзможно да се разделят. Наистина удивително.

— Ун…

— Да.

Сис се впусна в студената нощ. Можеше да поостане още, имаше време, но тук беше опасно. Достатъчно бе това, което се случи.

Ун не помръдваше край отворената врата, където се сблъскваха мразът и топлината. Студът минаваше покрай нея и нахълтваше в къщата. Но тя сякаш не го усещаше.

Сис хвърли поглед назад, преди да побегне. Ун не помръдваше от осветената рамка на вратата — красива, странна и плаха.