Таряй Весос
Леденият замък (4)

4
Двете страни на пътя

Сис тичаше на път за къщи. Бързаше, борейки се отчаяно със своя страх от тъмнината.

Внезапно дочу: аз съм този, дето е встрани от пътя.

Не, не! — мислеше си само тя.

Ето, идвам, разнесе се пак гласът.

Тя побягна. Усещаше как някой я следва по петите, почти долепен до гърба й.

Кой е?

Не й стигаше Ун, ами и това. Нима не знаеше впрочем, че на път за дома щеше да й се случи нещо такова!

Дори обаче да беше тъй, все пак трябваше да иде при Ун.

 

 

Чу се пропукване на леда. Грохотът проехтя отвъд скованата в мраз равнина и сякаш хлътна в някаква дупка. Когато ледът става по-плътен, започва да поддава — в него се образуват дълги-дълги процепи. Сис подскочи, стресната от оглушителния екот.

Олюлявайки се, загубила равновесие, тя стремително си пробиваше път през мрака. Когато крачеше към Ун беше уверена и силна, сега беше друго. Без да му мисли, търти да бяга и това беше голямата й грешка. Тутакси се оказа беззащитна пред онази неизвестност, която в такива вечери те дебне плътно отзад.

Пред неизвестността.

 

 

Срещата с Ун я беше разтърсила, толкова повече след като беше казала довиждане и излязла от дома на леля й. Още с първите стъпки по обратния път страхът я обзе и взе да нараства като лавина. Бе беззащитна пред онова, което се спотайваше от двете страни на пътя.

Мрак, обгърнал всичко наоколо. Няма нито форма, нито име, но когато минаваш през него, съвсем отчетливо чувстваш как изпълзява и се примъква след теб, а по гърба ти сякаш се стичат леденостудени струйки.

Точно този ужас бе обзел сега Сис. Тя просто не бе в състояние да мисли повече. Ужасно се страхуваше от тъмното.

Скоро ще стигна у дома!

Не, няма да стигнеш.

Дори не усещаше как студът хапе лицето й.

Опитваше се да си представи своя дом, ярко озарен от лампи. Вътре е топло и светло. Майката и бащата, удобно настанени в креслата си, чакат своето единствено дете да се прибере. Единственото дете, което — така си бяха казали — няма да глезят и ще възпитават строго… Не, и това не помогна, тя не е там, не си е вкъщи, тя се намираше между двете страни на пътя.

А Ун?

Размисли се за Ун.

За чудесната, красивата, самотната Ун.

Какво й е?

Спря насред устремния си бяг.

Какво й е?

И пак хукна. Зад нея се приближаваше онова.

Ние сме от двете страни на пътя.

Тичай!

 

 

Сис тичаше презглава. Някъде откъм езерото се разнасяше мощният грохот на сковалия го лед, а ботушките й звънко потропваха по замръзналата повърхност на пътя. Това я поуспокояваше — ако и стъпките си не чуваш, направо можеш да се побъркаш. Нямаше повече сили да бяга бързо, но продължаваше да тича колкото можеше.

Най-сетне пред нея засияха прозорците на дома й.

Най-сетне.

Оставаше само да притича до светлината на крайпътната лампа.

Те отстъпиха — онези, дето бяха от двете страни на пътя. Изостанаха, кръгът светлина ги спря и отвъд очертанията му се раздаваше тяхното злобно ръмжене.

 

 

Сис се добра до дома, влезе при мама и татко. Баща й беше шеф на кантора в селището и сега уютно, по домашно, се бе разположил в креслото си. Майка й четеше книга, както обикновено, когато й оставаше малко свободно време. Все още беше рано за лягане.

Те не скочиха в уплаха при вида на Сис — измъчена и премръзнала. Останаха на местата си и спокойно я попитаха:

— Какво ти е, Сис?

Тя най-напред впери изпитателен поглед в тях — нима не се страхуваха?

Не, ни най-малко. Да, само тя се страхуваше, тя, която идваше отвън.

— Какво се е случило, Сис? — попитаха те повторно и все така спокойно. Знаеха, че тя все едно няма да им отговори. А и не можеха да я успокоят — толкова бе задъхана, измъчена, от дъха й яката на палтото се беше заледила, но те не намираха други думи.

— Има ли нещо, Сис?

Тя поклати глава.

— Просто тичах.

— От тъмното ли те беше страх? — попитаха я леко усмихнати, като че така би следвало да се обръща човек към всички, които се ужасяват от тъмнината.

Сис отговори:

— Съвсем мъничко…

— Съмнявам се — рече баща й. — Във всеки случай ти си вече прекалено голяма, за да се боиш от нея.

— Някой би помислил, че си бягала на живот и смърт през целия път — обади се майка й.

— Нали трябваше да се прибера, преди да си легнете, така ми казахте.

— Знаеш, че не си лягаме толкова рано, така че не го увъртай.

Сис се затрудни при събуването на замръзналите си ботушки и те шумно тупнаха на пода.

— Ама че сте се разбъбрили тази вечер.

— Моля, моля?

Взряха се в нея с учудване.

— Какво толкова сме казали?

Сис не отговори, беше заета с ботушите и чорапите си. Майка й се надигна от креслото.

— Май не си… — започна тя, но млъкна.

Нещо в лицето на Сис я накара да спре.

— Иди да се измиеш, Сис. Ще се почувстваш по-добре.

— Добре, мамо.

Наистина се почувства по-добре. Миеше се продължително. Знаеше, че няма да избегне въпросите. Влезе и седна на един стол. Не се осмеляваше необмислено да се отправи към стаята си. По-добре беше да остане, защото иначе щеше да стане по-лошо!

Майка й каза:

— Сега изглеждаш много по-добре.

Сис чакаше. Майка й продължи:

— Как прекарахте с Ун, Сис? Беше ли весело?

— Хубаво беше! — сопна се Сис.

— Съвсем не звучи така — намеси се бащата с усмивка.

Майката се сепна:

— Но какво ти е тази вечер?

Тя ги погледна. Бяха любезни, по свой начин, ала…

— Нищо ми няма — тросна се пак момичето, — но вие не спирате да ровите. Искате всичко да разберете.

— О, какви ги говориш, Сис. Иди в кухнята и хапни нещо. Всичко за вечеря е сложено на масата.

— Вечеряла съм.

Не беше, но тях какво ги засягаше.

— Тогава най-добре ще е да си легнеш. Изглеждаш много изморена. Утре сутринта всичко ще бъде наред.

— Лека нощ, Сис.

— Лека нощ.

Тя веднага се запъти към леглото. Те нищичко не разбраха. Едва когато се пъхна между завивките, почувства колко е изтощена. Странни и ужасни неща се въртяха в главата й, но топлината след студа се прокрадна в нея и я приспа.