Таряй Весос
Леденият замък (20)

15
Една проверка

Обетът — какво означаваше той сега?

Какво те заобикаля? Шумоленето на вятъра, който ласкаво разрошва косите ти. Лекият, сякаш несръчен ветрец.

Ун никога не ще се върне, няма да дойде при мен, ние не ще се срещнем, както се казваше в обета. Какво да правя тогава, щом тя не е жива?

На другия ден Сис отново се изолира от съучениците си и се прибра у дома сама. Когато влезе вкъщи, отиде в стаята си и се затвори там. Видението в ледения замък не я оставяше, то бе непрекъснато пред очите й и трябваше да се контролира напълно, за да не се издаде. Споменеше ли за него пред други, паниката отново щеше да я обземе.

Ето защо оставаше в стаята си, където четеше или се разхождаше сама. В очите на родителите си долавяше опасност: можеше да се поддаде и да сподели с тях всичко, което таеше у себе си.

Те впрочем очакваха нещо от нея и Сис добре го усещаше. Но нямаше сили да пристъпи към тях и да открие душата си. Веднъж се обърнаха към нея със съвършено спокоен тон:

— Сис, рядко те виждаме.

— Ами да — отвърна тя.

С това разговорът им приключи. А нали те имаха властта да я заставят да говори. Не знаеше какво да прави.

Защо видях Ун?

За да не я забравя?

Безусловно.

На Сис започна да й се струва, че в училище са забравили Ун. Никой не говореше за нея, името й не се споменаваше. Нито у дома, нито в клас. Сякаш не я беше имало на белия свят, с възмущение си мислеше Сис.

Само аз я помня. А също и леля й, вероятно и тя не я е забравила. Не е продала къщата си и не е заминала оттук.

Кой още мисли за Ун?

Този въпрос не й даваше мира. Така я терзаеше, че тя реши да направи проверка.

Извърши я една сутрин в класната стая преди започването на часа. Всички, освен учителя, вече бяха заели местата си. Не й се искаше учителят по някакъв начин да повлияе на децата. Решението си бе взела трудно.

Набра смелост, стана и сякаш обявявайки нещо важно на всеослушание, гръмко изрече:

— Ун.

Само името и нищо друго. Друго не можеше да каже. Но те щяха да схванат.

Отначало, въпреки очакването й, не стана нищо. Естествено, всички се обърнаха към нея, глъчката стихна, възцари се тишина — и това беше.

Вероятно те очакваха още нещо. Но тя мълчеше и те взеха да се споглеждат. Все още никой не се обаждаше. Сис реши, че ги е изплашила. Плахо обгърна с поглед лицата на своите съученици.

Стена от неразбиране. От неприязън? Не няма никаква стена. Просто са объркани.

Объркана е и тя самата. Как можа да й хрумне всичко това!

Най-сетне получи отговор. И то не от момичетата, не от най-близките й приятелки, а от момче — от онова, което я бе побутнало с ботуша си. Сис бе забелязала, че напоследък той все по-често играеше главна роля в живота на класа. Сега произнесе рязко:

— Не сме я забравили!

Сякаш отсече с нож.

Едно от момичетата поде:

— Разбира се, че не сме. Ако това имаш предвид.

Сис поруменя от неудобство. Разбра колко дълбоко е грешила в своето старание да се държи настрана от своя клас. Запъвайки се, продума:

— Но не, аз просто…

И сведе глава, без да изрече онова, което бе възнамерявала, без да отправи горчив упрек.