Таряй Весос
Леденият замък (18)

13
Черни живинки в снега

Първият предвестник е олюляването на върховете на дърветата. Още няма вятър, а привечер през зелените върхари на боровете и смърчовете сякаш минава лека струя. Едва през нощта ще задуха по-силно: нощно въздушно течение.

И този ден валя сняг. Всичко е блестящо ново и бяло, но небето е натежало, облаците са надвиснали и са напълно гладки.

Ето че то започва. Тези, които са навън, го усещат и ускоряват крачка. Така че да стигнат навреме вкъщи.

Колко е меко и приятно, казва нещо вътре в тях. Иначе не изпитват нужда да говорят. То вече започва.

Полъхът набира сила и се издига все по-нагоре в хвойновата гора. Острите иглици на дърветата вадят езичета и запяват непозната нощна песен. Поотделно са тъй мънички, че песента не би се чувала, но сбрани заедно, те звучат тъй ниско и могъщо, сякаш биха могли да затрупат планинските възвишения и чукари, стига само да поискат. Но въздухът е топъл, снегът се разстила разкашкан и неподвижен, без да се извива във виелица.

Толкова е меко, казват окъснелите, забързани към домовете си. Те излизат от гората в откритите нивя, където ги облъхва същият възтопъл вихър. Омайва ги и го посрещат като приятелски вестоносец. Снегът се задържа дълго и сигурно скоро отново ще нахлуе студ. Но в този полъх те долавят мига, който най-вече биха искали да задържат. Влажният вятър в зимната тъмнина кара хората поне за миг да станат такива, каквито биха искали да бъдат, и те засияват.

Всичко си е на мястото, нищо особено не се случва, но очакването е вездесъщо — нали облаците вещаят промяна. Изпълнени от него, всички най-сетне се добират до домовете си, вече потънали в сън. И на другия ден никой не ще узнае, че в някакъв миг през нощта те са излъчвали светлина и са били различни.

На разсъмване времето ще бъде все още много меко. Ще се чува шум на листа и свистене на вятър. Когато се развидели, ще се окаже, че мокрият сняг е осеян от малки черни буболечки, които щъкат из всяка педя, и то на десетки мили наоколо.

Те са живи-живенички, движат се, сякаш искат да запълзят нанякъде. Наскоро бяха облак, носен от вятъра в нощта, лъскава частица от онова, дето става из големия свят, и подир следващата виелица им е съдено да се превърнат в тънка ивица.