Таряй Весос
Леденият замък (24)

4
Ледът се топи

Сис се намираше сякаш сред разтапящ се лед. Надлъж и нашир около нея се простират сиви заледени поля, подобни на плаващи кристални късове. Една нощ върху дълбокото езеро се образува черно петно размразен лед и на сутринта водата продължително и дълбоко задиша през тази голяма пролука. За миг върху един заледен отломък кацна птичка и топна човка във водата. Не след дълго се появиха още петна от размразен лед, огромните ледени блокове се размърдаха, но без да се придвижват нанякъде: устието още не се бе прочистило.

Сис мислеше за замъка-водопад. Онова, което се бе случило с нея там, сега, след разговора с лелята на Ун, получаваше нов смисъл — сигурно всичко й се бе привидяло. Толкова бе разстроена тогава, че без съмнение е била в състояние да приеме миража за действителност.

Замъкът бе станал по-различен и след плахите реплики, разменени с момчето. Това беше пробудило у нея ново желание да отиде там. Разговорът с младежа се беше записал в съзнанието й с неизличими букви. Не че се стремеше на всяка цена да го опознае, но все пак.

Младежът беше променил замъка, също както мъжете, застанали край него в онази незабравима нощ. Ето, пак участниците в спасителния поход изплуват в паметта й.

Той беше казал, че течението е силно. Замъкът е бял. Скоро ще рухне.

Леденият замък трепереше под натиска на течението. Щеше да изчезне без остатък. Нещо я тласкаше да се отправи натам.

Междувременно видя как в дълбокия сив лед върху езерото една след друга се образуват размразени пътечки.

Водата се ширеше мътна насред голата кафеникава суша. Все още не се бе подала ни една тревичка. Планината е отрупана със сняг, който при топенето си ще рукне надолу в още по-силен поток. Тогава замъкът щеше да се срути. Тази мисъл й се стори едновременно тъжна и отрадна: ще дойде ден, наситен с нови ухания и с лека омара, земята ще се разтърси.

В училище за сближаване със съучениците още не можеше да става и дума, макар във въздуха да витаеше предчувствие за предстояща промяна. Първата крачка трябваше да направи Сис, а тя се държеше отчуждено както досега.

И тъй като сама не предприемаше нищо, един ден на чина си намери бележка:

Ще стане ли скоро както преди, Сис?

Тя не искаше да се оглежда наоколо, за да открие кой я е написал. Вместо това се приведе колкото можеше повече над чина.

Май бяха удържали скромна победа.

Наблюдаваха Сис скришом. Но не закъсня и пряката атака: момчето с ботуша застана пред нея една сутрин.

Може би го бяха изпратили, а може би правеше това по собствено желание.

— Сис…

Тя не го погледна с неприязън.

— Има ли нещо? — попита.

— Да, все още не е както преди — отговори момчето и я погледна право в очите.

Тя изпита желание да го отстрани или най-добре беше сам да се махне. Но никой от двамата не посмя да го направи.

— Да, наистина не е тъй, както беше — каза Сис. Гласът й прозвуча отчуждено, но тази отчужденост не беше изписана на лицето й. — Та нали знаеш защо.

— Донякъде, но все пак може да е както преди.

Харесаха й думите му. Тя се усмихна така, че трапчинките й да изпъкнат, но бързо се сепна и застана както обикновено.

— Изпрати ли те някой? — попита Сис глупаво и несъобразително. По-скоро трябваше да зададе въпроса: „Дойде, за да ми кажеш това от името на останалите ли?“

— Не! — каза той обидено.

— Сигурно е така.

— Направих го по собствено желание.

— Да, знам.

Но той сериозно се ядоса, не искаше да каже нищо повече и си тръгна.

Това беше незначителната случка, която я накара да се замисли. Трябваше веднага да предприеме нещо. Да направи тази крачка, да преодолее чувството за срам, макар и да беше странно, че се срамува. Във всеки случай тя се беше изолирала от останалите. Добре беше в този момент да се опре на думите на лелята на Ун.

Замъкът на водопада й даде възможност да покаже на своите съученици как се чувства. Тя самата искаше да подхване забранената тема.

„Ледът е готов да се разбие на парчета“, беше й казал младежът и тя изпитваше силно желание да види как реката го поглъща.

В събота, когато всички се бяха събрали в училищния двор, Сис решително се приближи към съучениците си, застинали в напрегнато очакване, и им каза:

— Знаете ли, имам едно предложение. Хайде утре да се разходим до ледения замък! Чух, че скоро ще се сгромоляса.

— Нима го искаш? — обади се някой тихо, изразявайки учудването и вълнението на всички. Останалите му зашъткаха.

Спогледаха се изумени. Значи до ледения замък, до онова най-опасно място, за което не биваше и да говорят. Лицата на всички сякаш питаха: „Какво е станало със Сис?“

— Но защо? — попита някой.

Сис отговори спокойно и уверено, след като вече беше започнала разговора:

— Би било забавно да го видим още веднъж, преди да се срути. Може да рухне в някой от близките дни, както ми каза някой. Мисля, че сега е още по-удивителен — заключи тя.

В класа имаше един водач или бяха станали двама. Двама, които вземаха думата при подобен повод. Изненадана, Сис видя, че единият от тях е момчето с ботуша, което веднъж се появи пред нея като че от неизвестното и й показа благоразположението си. Сега се оказа, че той е станал водач. Другият беше момичето, веднага поело функциите на Сис. Именно тя бе и говорител.

— Да не би да се шегуваш с нас, Сис? — попита тя, което вече беше прекалено.

— Разбира се, че не се шегувам.

— Предложението ти е неочаквано — каза момчето, за да покаже каква позиция заема.

— Знам.

— Не можем веднага да бъдем сигурни, че ще се върнеш при нас — поде момичето, — но щом така твърдиш…

Когато децата се връщаха от училище след края на учебния ден, Сис крачеше в средата на групата. Вървяха тихо, а Сис бе в центъра. Приятно й бе. Странно е устроен светът, прибираш се спокойно у дома, а в душата ти е ведро.

Вкъщи я попитаха уж между другото какво се е случило. Развълнувана от сближаването си с другите деца, Сис им разказа всичко.

Вечерта забеляза, че родителите й седнаха от двете й страни. Пръв заговори бащата:

— Чакахме деня, в който ще се прибереш щастлива вкъщи.

Майката добави:

— Знаехме, че този ден трябва да дойде. Иначе нямаше да можеш да издържиш тази зима.

Сис изпитваше душевна болка. Родителите й не казаха нищо повече.

Биха могли да добавят, че усещат промяната в нея, и с това да я накарат да се почувства още по-неловко.

Беше им причинила немалко страдание тази зима. Но тя го осъзнаваше и нямаше защо да й го напомнят. В дома им сега беше ведро, но все още й бе трудно да разговаря с родителите си.