Таряй Весос
Леденият замък (13)

8
Училището

На следващата сутрин Сис пое към училището. Както винаги през зимата, навън все още бе тъмно.

Щом пристигна, веднага я наобиколиха. Съучениците й я обичаха.

— О, ето те и теб!

— Добре ли си?

— Лоша ли беше онази нощ?

— Ама и Ун — представи си! Никаква следа от нея!

Сис отговаряше едносрично. Оглеждаха я, но тя се стремеше да не им обръща внимание.

Още няколко надойдоха, така че кръгът около Сис се сгъстяваше. Бяха не само момичета, а и момчета. Всички почти на една и съща възраст. В суматохата с удоволствие щяха да направят всичко, което Сис им кажеше. Виждаше радостта в очите им при тази нова сутрешна среща. Стана й хубаво, но нито за миг не забрави тържествения си обет. Именно тук трябваше да устои.

— И ние участвахме в търсенето — заяви гордо някой от групата.

— Знам.

Произшествието с Ун беше изпълнило дните с напрежение и уплаха, тя бе в центъра на всичко като тъмна сянка. Но сега, когато те не участваха повече в търсенето й, когато Сис се появи и застана сред тях както преди, на сърцата й им поолекна. Радваха се. Имаше няколко деца, които Сис смяташе досега за равнодушни спрямо нея, но ето че и те се усмихваха. Докато ги гледаше, в съзнанието й изплува споменът за толкова техни общи игри и забавления. Усети как в гърлото й засяда буца при мисълта за обета, който си бе дала.

Беше напрегната независимо от дружелюбните лица, които виждаше около себе си. Нервите й бяха опънати до краен предел.

Някой не се сдържа и зададе въпроса, чийто отговор всички искаха да чуят.

— Какво всъщност се случи?

Сис се стресна, като че я бяха нападнали с нож, ала беше прекалено късно да спре този, който беше започнал:

— Говорят, че Ун ти е разказала нещо, което ти не искаш да…

Тя обаче го скастри:

— Млък!

Но късно. Вече беше изречено. Изопнатите докрай нерви на Сис не издържаха и тя, без да знае какво прави, скочи напред — биваше я в това и в училище се възторгваха от пъргавината й. Скочи напред и се развика в изблик на гняв, който не можеше да потисне:

— Не издържам повече!

Хвърли се в купчината сняг пред себе си и зарида.

Всички стояха безпомощно. Не бяха очаквали такова държане, тъй нетипично за Сис. Просната в снега, тя не преставаше да хлипа. Най-сетне едно от момчетата отиде и я побутна с ботуш. Останалите се споглеждаха или се взираха към небето. Времето и днес беше тежко, мрачно и като че изпълнено с тътен на надвиснала буря.

Но момчето беше съвсем добронамерено.

— Сис — обади се то ласкаво и лекичко я побутна с ботуша си.

Тя го погледна.

Този?

Преди винаги беше оставал на заден план, с нищо не се бе откроявал сред другите.

Сис се изправи. Никой не каза каквото и да било. Бързо изтупаха снега от гърба й. За щастие в този момент пристигна учителят и започнаха обичайните занятия.

Той дружелюбно й кимна, когато влязоха в класната стая. Сега се чувстваше по-уверена, повече нямаше да й задават този въпрос.

— Вече си добре, нали, Сис?

— Да.

— Това е хубаво.

Размениха си само тези думи и изведнъж й олекна. Мислеше и за момчето, което я беше побутнало с ботуша си. Седеше на чина пред нея и тя виждаше тила му. Обзе я благодарност, че тази сутрин мина по-леко, отколкото се опасяваше и отколкото предвещаваше тъжното й начало. Колко крехко и нетрайно бе всичко!

Тя бързо погледна дали мястото на Ун е останало незаето. Да, никой не седеше там, макар чиновете да бяха подредени така, че обратното би било напълно естествено.

Никой не обезпокои Сис през останалата част на деня. Тя странеше от другите, облегната на стената, а те все още приемаха това поведение. Малко се срамуваха от сутрешната случка. Не се споменаваше за Ун и за търсенето, темата беше отшумяла и всички бяха изморени от нея. Появата на Сис бе възвърнало временно оживлението. А пък и Ун никога не бе дружила с тях, държеше се настрана, вдъхваше им уважение, но нищо повече.

Сис забеляза, че стои край стената точно като Ун, докато наоколо, както обикновено, децата тичаха и си подвикваха. Едно от момичетата, изглежда, бързо бе поело ролята на водач.

А аз ще стоя тук. Така съм обещала.

Денят в училище продължи постарому.

Сис обаче мислеше за друго. Някак непривично и странно бе това, че стоеше встрани, но пък така си отдъхна от онова, което бе станало, преди да започнат часовете.

Дните се заредиха с обичайната бързина. Скоро дойде Коледа. Малко необикновена за Сис, защото тя си остана у дома и не покани никого на гости. Оставиха я на мира, защото всички постепенно бяха осъзнали до каква степен са изпънати нервите й. Навън се сипеше сняг.

Преспите ставаха все по-високи, а Ун не си идваше.

Търсенето постепенно се преустанови — тук, сред дълбокия сняг, хората не мислеха вече за него. Снегът трупаше ли, трупаше връз всичко както отвън, така и отвътре.

Самотната леля остана вкъщи по Коледа. Мнозина наминаваха да я видят, но Сис не се решаваше да го стори.

Тя със страх очакваше да чуе, че лелята е продала къщата и ще се мести. Щом го направеше, значи я беше напуснала всякаква надежда.

Но лелята все още беше там.

Сис искаше да се обърне към майка си с въпроса, дали и тя е престанала да мисли за Ун.

Явно хората бяха започнали да забравят изчезналото момиче. Изобщо не го споменаваха. Сис не задаваше на майка си своя въпрос, но й се струваше, че носи сама прекалено тежко бреме. Често през нощта мислеше за ледения замък, обкръжен от мъжете тогава. Щом напролет станеше възможно да се стигне до него на ски, тя възнамеряваше да иде отново там.

Сис все пак пристъпи към майка си и й каза с упрек, макар и не направо:

— Вече не мислят за Ун.

— Кой?

— Никой не мисли! — промълви Сис, въпреки че предпочиташе да не уточнява. Но бе се стъмнило и тези думи просто се изтръгнаха от нея. Майка й отговори напълно спокойно:

— Не можеш да съдиш за това, момичето ми.

Сис замълча.

— А и никой не я познаваше. И това, каквото и да се каже, променя нещата. Хората си имат толкова много други грижи. — Майка й поспря, погледна я и добави: — Но ти единствена можеш да си позволиш да мислиш само за Ун.

Сис почувства, че е получила сякаш драгоценен подарък.