Таряй Весос
Леденият замък (19)

14
Видението през март

Безоблачният март измести мрачния февруари. Утрото настъпваше по-рано, ясно и с рязка светлина. Снегът беше стегнат и подходящ за каране на ски. Време беше за ски походи. Време беше за излет до ледения замък. Март преваляше.

Класът се уговори за разходката в една събота, след часовете, когато всеки се готвеше да се прибира вкъщи. Щяха да се срещнат в неделя сутринта. Разходката обещаваше да бъде необикновена, защото и Сис се бе съгласила да дойде.

 

 

Приятелките й смятаха, че са я спечелили отново. Трите я увещаваха:

— Ела този път на излета, Сис.

Тези трите й допадаха най-много.

— Не, няма — гласеше отговорът й.

Точно тези трите. Останалите от класа знаеха кого да изпратят, за да я увещава. Не смятаха да се примирят с нейното първо „не“.

— Ела е нас, Сис. Не можеш просто да се държиш така, като че не ни забелязваш. Не сме виновни за нищо.

Съблазънта беше прекалено голяма. Тя и бездруго щеше да иде до замъка сама.

Едно от трите момичета, което се чувстваше най-уверено, направи крачка напред и каза тихо:

— Сис, искаме да дойдеш с нас.

И подир малко, още по-тихо, е опасно изкусителен глас:

— Сис.

Другите две момичета стояха неподвижно и правеха подканата още по-настойчива и неустоима.

А изкушението действително бе силно. То сякаш позасенчи обета, даден от Сис, и тя отвърна със същия коварен тон на изкусителка, какъвто подобаваше в случая:

— Добре, ще дойда. Но тогава ще идем до ледения замък.

Лицата им просветнаха.

— Така те искаме.

Сис се почувства гузна веднага щом остана сама. Но родителите й толкова се зарадваха, когато чуха новината, че това дори леко я разстрои.

 

 

На другия ден групата се събра и шумно пое на излета. Утрото беше ослепително ясно. Имаше малко мек сняг върху втвърдения от студа, както трябваше и да бъде, за да е най-добре за каране на ски. На всички хареса идеята да минат покрай водопада, пък и настроението като цяло беше приповдигнато, защото Сис бе с тях. Тя чувстваше топлината от това, усещаше се лека и волна. Ските я носеха безгрижно по дефилето, покрито с новонавалял сняг.

Всичко беше както трябва, но все пак не съвсем.

Поеха по маршрут, който щеше да ги изведе до реката точно под водопада. Течението й беше спокойно, повърхността бе заледена и при желание можеше да се мине на отвъдния бряг. Водопадът тътнеше в тишината, те се запътиха нагоре към него.

Всички бяха виждали ледения замък през зимата, така че не загубиха ума и дума при вида му, въпреки че им се стори огромен в цялата си величественост и странност. Сега всичко излъчваше светлина, а снегът беше спрял.

Мартенското слънце вече бе успяло да стигне дотам и ледените блокове искряха под лъчите му.

Тъй като помнеха много добре случилото се, децата не обелваха дума на опасната за Сис тема. Тя усети това и се почувства едновременно сигурна и неспокойна. Обзе я дълбок потрес при вида на мястото, което й бе внушило, че между нея и замъка има връзка — неразривна от онази незабравима нощ. Прииска й се да се отдели от спътниците си и да остане тук сама.

Те се нагледаха на замъка, наслушаха се на грохота на водопада, който скоро щеше да стане много по-силен, и бяха готови да продължат нататък.

Точно в този момент Сис спря запъхтяна. Случи се онова, от което се страхуваха, а именно че в даден момент тя ще се откъсне отново от тях. И те също спряха, изчаквайки да чуят какво ще им каже.

— Мисля, че не желая да продължа нататък. Всъщност исках да дойда точно тук.

— Защо — обади се някой.

Едната от трите „изкусителки“ веднага заяви:

— Нека Сис реши за себе си. Ако не иска да продължи, няма да й се бъркаме.

— Да, ще остана тук — оповести Сис с обичайния израз на лицето си, когато не приемаше възражения.

— Тогава ще останем и ние — отвърна с готовност групата.

Сис се разтревожи.

— Не, моля ви. Не мога да продължа според плана ви. Бих искала да остана тук за малко сама.

Те помръкнаха. Нима иска да се отърве от нас? — сякаш казваха погледите им. Молбата й, която прозвуча почти тържествено, им припомни състоянието на Сис през цялата зима. Разочаровани, те мълчаха.

Сис разбра, че денят им е опропастен, но какво можеше да направи. Беше вече прекалено късно: обетът се издигаше между тях и нея като стена.

— Значи не искаш да си с нас до края на деня?

— Не, не искам. Не знаете как се чувствам. Става дума за нещо, което съм обещала! — сепна ги тя.

От думите й те смътно разбраха, че е дала някакъв обет пред Ун — Ун, за която никой не знаеше дали е жива, или не. Доловиха нещо величествено и тревожно. Това ги караше да мълчат.

— Знаете добре, че сама ще намеря пътя към дома. Ще карам ски по собствените ни следи.

Тъй като им говореше със съвсем делничен тон, те се овладяха и дори в надпревара изразиха отношението си към онова, което бе рекла:

— Добре, но работата не е в това.

— През цялата зима стоиш настрана, до стената — осмели се да добави някой.

— И сега повярвахме, че всичко ще бъде както преди.

— Аз първа ще се прибера вкъщи — увещаваше ги Сис, която искаше да смени темата.

— Да, но ние повярвахме, че всичко ще е както преди.

— Вървете и не говорете така — помоли ги тя.

Те й кимнаха и започнаха да се отдалечават. Събраха се на едно малко равно място, постояха там, като се съветваха, след което задружно потеглиха.

Сис, която изпитваше срам и горчивина, побягна на ски обратно към водопада и ледените стени. Грохотът я притегляше като зовящ глас.

Спомняше си мъжете. Те бяха толкова странни в онази нощ, като да бяха убедени, че можеше да се случи нещо неочаквано. Сигурно защото вярваха, че Ун е изчезнала някъде покрай водопада. Сметнаха го за съвсем допустимо, когато не знаеха какво да правят повече.

Тя си помисли: и аз не знам какво да правя. Точно както мъжете повтаряха много пъти на ден, без действително да си го мислят.

Засрамена и нещастна, тя избяга от приятелите си — в грохота на водопада, в ледения замък.

Еднакво застрашително висок и причудлив от която и страна да го погледнеш. Покрит с чист сняг, блестящ, обгърнат от студения вятър насред мекия мартенски въздух.

 

 

Под леда течеше реката, черна и дълбока, тя устремно се носеше надолу, завличайки всичко по пътя си.

Сис остана доста тук. Искаше й се да постои по-дълго, подобно на мъжете, преди да тръгнат, малко преди да запеят своята тъжна песен.

Осветяваше ги треперливата светлина на фенерите, в чийто кръг изчезналото момиче сякаш аха-аха да се появи, за да им разкаже, че там няма да открият нищо. Ала Сис не го вярваше, не можеше да повярва.

Една голяма птица прелетя покрай нея тъй близко, че тя потръпна, после се загуби от погледа й.

Нямаше какво да търси тук. Нямаше какво да намери. Но все пак остана. Заради онези възрастни мъже.

Тя искаше да бъде тук. Свали ските и закрачи по твърдия сняг нагоре покрай ледената стена.

Самият замък, създаден от водни струи и пръски, беше достатъчно привлекателен. Ледената постройка беше сега особено здрава и твърда. Сис искаше да стигне до върха, да го обходи, просто да бъде там.

Когато се изкачи догоре, тя съзря хаос от ледени форми. Върху тях нямаше и снежинка — вятърът не бе позволил да бъдат покрити със сняг. Сис внимателно взе да се спуска по дълбоките улеи в леда, неизменно преследвана от подличката мисъл, че ледът може да поддаде, да не се окаже толкова устойчив. Дали не е било така и с Ун?

Одеве смутена бе изоставила приятелките си. Сега се срамуваше, че беше тръгнала с тях, сякаш бе извършила предателство. Бе забравила за обета, примамена от призивните погледи на своите приятелки, от идеята за разходка на ски. Не, не от разходката, но че ще бъде заедно с тях. Да се съпротивлява на подобно желание, ставаше все по-трудно и тя го правеше, докато имаше сила за това.

Обзе я дълбоко вълнение върху високия и неравно изрязан от лед купол. Тя се плъзгаше по вдлъбнатините, спускаше се по пукнатините и изненадващо се оказа върху осветена от слънцето малка издатина в самия край на замъка над пропастта. Сърцето й биеше неудържимо. Насред издатината видя неголяма вдлъбнатина. Плътен и прозрачен лед. Слънчевите лъчи го осветяваха, украсявайки го със стотици шарки.

Внезапно момичето извика, защото там беше Ун!

Точно пред нея, загледана навън през ледените стени!

За миг й се стори, че вижда Ун!

Сякаш дълбоко вътре в леда.

Яркото мартенско слънце грееше право върху нея, обграждайки я с блестящ ореол, е всевъзможни фигури, коси ивици и светлинни линии, чудати цветя, рози от лед и разкошна украса. Гиздеше я сякаш за най-голям празник.

Вцепенена, без да може да помръдне или да произнесе звук, Сис се взираше в леда. Разбираше, че пред нея е просто видение. Неведнъж бе чувала за хора, които имат такива видения, и ето че подобно нещо сега се случваше с нея самата. Явило й се бе видение, явила й се бе Ун. Беше съзряла мираж, видя Ун.

За кратък миг.

Но видението не изчезваше, стоеше си неподвижно и спокойно вътре в леда — ала Сис нямаше сили да го гледа повече. То я бе връхлетяло като ненадейно нападение.

Ун изглеждаше огромна зад закръглените ледени стени. Много по-едра, отколкото бе в действителност. Всъщност само лицето й се открояваше на преден план, останалото личеше едва-едва и смътно.

Резки лъчи светлина, проникващи през незнайни пукнатини и ъгли, прорязваха образа й. Красотата, окръжаваща Ун, секваше дъха, бе непостижима и непонятна. Сис не можеше повече да се взира в нея, отърси се от вцепенението и се премести на друго място, обсебена от една-единствена мисъл — да се скрие някъде. Прекалено дълго беше гледала видението, та цялата трепереше.

Когато дойде на себе си, вече бе далеко. Изпита чувството, че и видението е изчезнало. Виденията обикновено изчезват бързо.

Това означаваше, че Ун е мъртва.

Да, разбира се. Ун е мъртва.

 

 

Щом осъзна това, Сис изведнъж рухна. До този момент тя изобщо не бе и допускала подобно предположение, беше си забранила да мисли за Ун като за мъртва, макар че в глъбините на душата й през цялото време се таеше ужас, а сега тази смърт, за която хората сигурно съвсем открито говореха, се превърна в реалност и от нея не можеше да избяга, трябваше да я приеме.

Докато лежеше, проснато ничком върху леда, момичето дочу някакво свистене, което сякаш проряза простора, усети силен порив на вятъра и съзря как нещо профучава във въздуха — всичко това наведнъж, съвсем близо.

Тя потрепери. Почувства студенината на леда, върху който лежеше. Започна да пълзи нагоре в гладката вдлъбнатина. Беше по-трудно да се придвижва по обратния път. В искрящите пукнатини под нея непрекъснато играеха преливащи се отражения на светлината. Понякога тя се подхлъзваше встрани и това можеше да завърши зле. Но Сис отново и отново успяваше да се добере до повърхността.

Когато се озова горе, всичко наоколо й се стори изненадващо унило и печално. Тя стоеше, оглеждайки се, и у нея се прокрадна съмнение: дали действително бе видяла нещо?

Разбира се, че беше истина.

В същото време не я оставяше мисълта, че в някой пролетен ден цялата тази планина от лед ще се пропука и разбие на дребни късчета, които бурното течение ще понесе и стрие на прах, ще ги изсипе в долното езеро и от замъка няма да остане и следа.

Сис си представи, че е на това място в този ден и че наблюдава как замъкът се руши.

За миг я споходи и мисълта, че точно сега се намира на самия купол на ледения замък, но тутакси я отпъди.

Не.

 

 

Намери ските си, но вместо да ги прикрепи към обувките, седна на гальовното дърво върху огрения от гальовното слънце хълм. Все още не беше се съвзела напълно, от съзнанието й не изчезваше видението — Ун, нагиздена от леда.

Съвършено ясно й бе само едно: никому и никога не бива да разказва за това. Никому в целия свят!

А защо бе го видяла?

Дали защото бе забравила Ун?

Нито дума на родителите й, нито дума на лелята, нито дума на когото и да било.

Но дали бе видяла всичко това наяве? Дали просто не бе задрямала на припек, споходена от кратък сън. Когато, седейки на ските, обгръщаш с поглед облените в слънце склонове на планината, не е трудно да се убедиш, че вероятно е било само игра на въображението.

О, не. Не е тъй просто. Тресеше я цялата, а след кратка дрямка това не се случва.

С треперещи пръсти тя нагласи ските. Хвърли поглед към ледения замък и си помисли: навярно го виждам за последен път. Няма да се осмеля да дойда отново тук.

И се понесе по обратния път.

 

 

Прибра се у дома изнурена и запотена, беше карала ски в неудържим бяг. Нещо е станало, предположиха родителите й и ги обхвана силна тревога.

— Върна ли се вече? Лошо ли ти е?

— Не, всичко е наред.

— Но нали знаем, че всички останали няма да се приберат скоро, обаждахме се, питахме.

— След водопада аз си тръгнах веднага.

— Но защо?

— Просто така — отговори тя на тревожния им въпрос. — Почувствах, че няма да ми стигнат силите за целия поход, и затова побързах да тръгна обратно.

— Значи не си толкова издръжлива?

— Сега всичко е нормално. Но имаше момент, в който ми стана трудно.

Това не им се стори убедително. Не беше характерно за Сис да се предава тъй лесно и при това — първа.

— Жалко — рече баща й.

— Утре щяхме да се радваме за теб — обади се майка й, — понеже щяхме да сме сигурни, че вече съвсем си се справила. Мислехме, че отсега нататък всичко ще бъде както преди.

„Справила“, така се изразиха.

Нейните родители все се опитваха да й втълпят, че според тях тя трябва да се „справи“. Лесно им е да говорят така, но как да стане, когато видението танцува пред очите ти?

Сис разбра, че опитите й да заблуди родителите си са напразни — те бяха достатъчно проницателни. Но поне можеше да си мълчи. Много й се искаше да ги зарадва по някакъв начин, но нищо не й хрумваше. Гледаше майки си и мълчеше.

— Хайде, вземи си вана — рече майка й — и после ще поговорим.

— За какво ще говорим?

— Добре де, върви сега. Има гореща вода.

Такъв бе обичайният и добре познат съвет на майка й — когато се завръщаш у дома след тежък труд, влизай във ваната. Изкъпи се.

 

 

Лежеше в горещата вода и виждаше пред себе си лицето, обградено от искрящи ледени цветя и отблясъци. То я преследваше неотстъпно. Чувството за умора и спокойствие, обичайно след такава разходка, чакаше своя ред, за да дойде при нея, но пътят му беше отрязан. Пречеха ледените стени и четворно увеличените лица.

Нека това бъде най-съкровеното кътче в душата й, нека бъде сред онези мисли, които за нищо на света не би споделила пред другите. Тя единствена ще носи това тежко бреме.

Счу й се: Сис…

Не, само й се бе счуло.

През топлата благодатна пара се подаваше лицето на Ун.

Сис… Отново го чу. Паниката, която я дебнеше през целия обратен път до дома, сега, в банята, я обзе. Заобикаляха я ледени стени, очи…

— Мамо! — завика тя.

Майка й се появи начаса. Мигновено, сякаш бе очаквала, че ще бъде извикана. Сис се почувства като съвсем малко момиченце. Но не каза нито дума за онова, което се бе случило.