Таряй Весос
Леденият замък (5)

5
Леденият замък

Ун, ставай!

Обичайното сутрешно подвикване на леля й. И днес както всеки делник, когато Ун беше на училище. Но за момичето съвсем не беше обикновен, а особен — бе денят след срещата със Сис.

— Ун, ставай!

Такава си бе леля й, въпреки че още беше рано, тя не я оставяше да се излежава до последната минута.

Ун чуваше привичния тътен от пропукването в мрака на сивкавия като стомана лед, докато си подаваше главата изпод завивките. Сякаш бе сигнал за началото на новия ден. През нощта беше дочула подобен приглушен грохот, който сякаш известяваше, че е дълбока нощ. Още тогава й беше трудно да заспи. Дълго време остана будна след вечерта, прекарана със Сис. Мислеше за всичко, което можеше да стане, когато двете са заедно.

— Навън е по-студено от всякога — отбеляза лелята, докато приготвяше закуската.

Ун вдигна очи към ясните блещукащи звезди над къщата. На изток, докъдето поглед стигаше, те избледняваха в скованото от мраз зимно или предколедно утро.

Постепенно с разреждането на мрака се очертаваха заскрежените корони на дърветата. Ун гледаше и тях, докато се приготвяше за училище.

Към училището и към Сис.

Без днес да мисли за онова, другото!

Изведнъж се сети, че няма да може да срещне Сис само няколко часа след като се бяха разделили по този неприятен начин. Тя я изплаши и Сис побягна. Не можеха да се срещнат веднага след случилото се! Не можеше да отиде на училище днес.

Погледна гората от заскрежени дървета, откроени в избледняващия мрак. Трябваше да се скрие някъде. Да избяга. Но да не се среща със Сис.

Утре щеше да бъде различно, но днес — не. Днес не можеше да я погледне в очите.

Опита се да прогони мислите, ала те я връхлетяваха неумолимо.

Изгаряше от желание да се види със Сис, но…

Във всеки случай сега трябваше да излезе, както всеки друг ден. Безполезно ще е да заяви, че няма да ходи на училище. На леля й тези номера не минаваха. Прекалено късно беше и да се престори на болна — пък и не бе в нейния стил. Погледна се бегло в огледалото: изглеждаше съвсем здрава, затова беше излишно да лъже.

Щеше да тръгне уж за училище и да свие от пътя, преди да срещне някого. Да се отклони и скрие до края на учебния ден.

Въпреки че лелята вдигаше шум и я събуди, тя се изненада, когато видя Ун готова за излизане, с чанта в ръка:

— Толкова рано ли тръгваш?

— Да не би днес да е по-рано от друг път?

— Мисля, че да.

— Искам по-скоро да видя Сис.

Сякаш нещо я прободе при тези думи.

— Аха. Толкова ли се сприятелихте?

— Мммм.

— Тогава няма какво да добавя. Хайде, тръгвай. Добре че имаш дебело палто, толкова е студено. Вземи си и два чифта ръкавици.

С подобни думи лелята я изпращаше всяка сутрин на училище. Трудно можеше да ги избегне. Но не и днес! След като Сис беше избягала снощи.

— Какво има Ун?

Ун се сепна.

— Не намирам ръкавиците!

— Ето ги, точно пред теб.

Тя излезе от къщата в мрака, който се оттегляше. Трябваше да измисли начин, по който да прекара този ден, и то веднага след като се скрие от погледа на леля си.

 

 

В главата й се въртеше само една мисъл: Сис.

Този път водеше към нея.

Този път водеше към Сис.

Не можеше да се срещне с нея, а само да мисли за нея.

Да не мисли за онова, другото.

Само за Сис, която открих.

Сис и аз в огледалото.

Искрици и лъчи.

Да мисля само за Сис.

 

 

На всяка крачка.

Стигна до първите заснежени дървета, зад които можеше да се скрие. Тук се отклони от пътя. Трябваше да намери някакво скривалище, където да се притаи до обичайното време за прибиране у дома, ако не иска да отговаря на въпроси.

Но къде да иде? Къде да прекара този дълъг учебен ден. А и в такъв студ? Въздухът, който поемаше, като че спираше дъха й, сгъстяваше се. Щипеше бузите й. Но дебелото палто и закалката от есенния студ я спасяваха от измръзване.

Бум, разнесе се грохот изпод чернолъскавата стоманена повърхност на леда.

Чудесно, защото й подсказа решение. Веднага й хрумна какво ще прави: ще се разхожда по леда.

Сам-самичка.

Така денят щеше да бъде запълнен, тя нямаше да мръзне и всичко щеше да е наред.

 

 

За разходка по леда говореха в училище всички през последните дни. Ун не се намесваше в разговорите, но беше чула достатъчно, за да добие ясна представа и да разбере, че такава разходка би трябвало да започне веднага — преди да е натрупал сняг.

Имало водопад някъде там в далечината, при езерото, който образувал необичайна планина от лед през този сезон на продължителни и тежки студове. Говореше се, че приличал на замък и че никой не си спомнял такова нещо да е ставало преди. Именно този замък щеше да е целта на един такъв излет. Тръгваш покрай езерото към устието на реката, след което слизаш надолу по течението към водопада. Краткият зимен ден изцяло би бил погълнат от разходката дотам.

Ето че планът й беше готов.

Но нали трябваше да го видя заедно със Сис…

Тя прогони тази мисъл с друга, по-ведра: втория път ще го видя със Сис — така ще е още по-добре.

 

 

Заледената повърхност на езерото беше тъй гладка и блестяща, че създаваше впечатление за нереалност. Не лед, а стомана. Нито една снежинка не беше паднала във водата, докато е замръзвала, а и след това.

Ледът беше дебел и плътен. Пукаше, трещеше и все повече се втвърдяваше. Ун побягна надолу към езерото. В такъв студ е съвсем естествено да се тича. При това искаше по-бързо да се озове там, където нямаше да срещне хора — никой не трябваше да я вижда днес.

И успя. Настойчивият вик: „Ун, ела тук!“ Гласът на нейната добра леля не стигаше до нея. Сега леля й е убедена, че тя е на училище.

А какво предполагат в училище?

За това не беше помислила.

Че е болна, та нали поне веднъж и тя би могла да се разболее. Дали и Сис мисли така? Тя може би се досещаше за причината на нейното отсъствие.

Ун тичаше по скованата от студ земя, която кънтеше под стъпките й. Минаваше на зигзаг между заснежените дървета, за да остане скрита от любопитни погледи. Първо щеше да прекоси леда и да поеме покрай брега.

Сис, за нея мислеше тя. За срещата им, която предстоеше утре — тогава всичко ще се е поуталожило и няма да е болезнено както днес. Но най-сетне не бе сама. Намерила бе някого, комуто ще може да разкаже всичко, скоро.

Носеше се радостна по леда, по покритата със сняг земя, между побелелите брези, които блестяха като сребро. Вече почти се беше развиделило. Тревите, покрити със сивкав скреж, стърчаха с пречупени нагоре краища — Ун докосваше бледите им широки стръкове така, че сребърният скрежец проскърцваше сухо като пясък под ботушите й.

Радваше се на леда: по-плътен и по-твърд.

Такъв, какъвто трябва да бъде.

Събуден от грохота му през нощта, човек си мисли: ето, ледът става все по-дебел.

И стените на старата им дървена къща пукаха в този студ. Леля й казваше, че гредите се свиват. Ако ги чуеше през нощта, човек си мислеше: толкова е студено, че чак стените се пукат, и беше безполезно да повтаря: все по-дебел и по-дебел.

Беше стигнала до брега, без някой да я види, без дори да я забележи, та да каже за това на друг.

В този ранен час, както бе предположила, на леда нямаше никакви хора. Към обяд обикновено идваха хлапета, които можеха да се боричкат на воля, тъй като ледът беше здрав като скала, без нито едно опасно и потайно кътче. Езерото е огромно, сега представляваше една безкрайна пързалка.

Беше приятно да се взираш през прозрачния тъмен лед чак до дъното. Ун беше още малко момиче и можеше да легне по корем върху повърхността му и да затули с длани лицето си встрани, та излишна светлина да не й пречи да го наблюдава навътре.

Усещането си можеше да сравни с гледане през измито стъкло на прозорец.

Точно тогава слънцето се показа, студените му коси лъчи пронизаха леда чак до кафявото дъно, покрито с тиня, камъни и водорасли.

Малко по-навътре от брега езерото се бе заледило чак до долу. Самото му дъно беше побеляло от скреж, а върху него се разстилаше дебел блок от стоманеносивкав лед. В него бяха замръзнали широки и с формата на мечове бледи, тънки треви, а също и семенца, прашинки, дори голяма кафява мравка — всичко това примесено с перлите на въздуха, припламващи като истински бисери, когато ги докосваха слънчеви лъчи. Ледът бе сковал също и черни камъни, заоблени или остри, заедно с охлузени дървени пръчки. А пречупените папратови стъбла изпъкваха като изящна картина.

Някои от растенията се намираха на дъното, други, обгърнати от замръзваща вода, плаваха в нея. Постепенно повърхността на езерото се бе втвърдила и леденият слой беше станал непробиваем като броня.

Както бе легнала по корем, Ун наблюдаваше очарована гледката, по-прехласваща от която и да било приказка.

Нека види повече…

Изпъната върху леда, тя все още не чувстваше студа. Крехкото й телце хвърляше на дъното сянка с причудливо разкривени форми на човешко тяло.

Отмести се малко по-напред по гладкото ледено огледало на езерото. Красивите папрати в ледения блок, облян в море от светлина, останаха зад нея.

 

 

Тук беше тя, страховитата пропаст. На местата, където ставаше особено стръмна, дъното се виждаше и всичко по него беше кафяво. Между оскъдната растителност в тинята щапукаше черно раче и мърдаше клещи — очевидно безсмислено, защото водата не се размътваше, а то не се придвижваше от мястото си.

На крачка от брега стената от кал почти отвесно се спускаше направо в черната бездна.

Тази страховита пропаст.

Ун се премести и пълзящата сянка я последва, изчезвайки точно над бездната, сякаш погълната вдън земя. Толкова внезапно, че момичето потръпна и едва подир миг проумя какво се бе случило.

Стори й се, че е паднала във водата. За миг почувства световъртеж, но тутакси усети под себе си надеждния твърд лед.

Не беше приятно обаче да се гледа стръмната урва. Там сигурно намираха смъртта си онези, които не можеха да плуват. Ун се беше научила, но някога, когато още не умееше, беше се озовала на подобно място. Уж стъпваше по дъното, ала изведнъж под краката й то изчезна и тя се бе вцепенила, чувствайки как нещо я тегли надолу. В този миг една здрава ръка я сграбчи за гърба и я тласна към безопасната суша, при радостната глъчка на приятелите.

Докато си припомняше тази случка, някаква ивица се стрелна изотдолу през тъмнината точно към нея. Една риба сякаш летеше право към лицето й и момичето се отдръпна, забравяйки, че между тях има цял пласт лед. Мярна се сиво-зеленото плоско гръбче, сетне рибата се показа отстрани и неподвижното й око за секунда се вторачи любопитно в нея.

Това беше. И пак изчезна в глъбината.

Ясно беше какво е необходимо на рибата. Човек лесно можеше да си представи как сега тя там долу, дълбоко под повърхността на езерото, разказва за мен на другите риби. Това е дори приятно.

Но любопитната рибка наруши очарованието, което я държеше тук. Пък й стана и студено. Тя се надигна, затича се, ту се пързаляше, ту крачеше по гладкия лед. На моменти излизаше на брега, бързо пресичаше заострените издатини и пак се връщаше на хлъзгавата му повърхност. Постопли се и й стана весело.

Дълго се беше скитала, а й оставаше още доста до устието на реката.

Но се добра до него.

Водопада тя нито виждаше, нито чуваше, намираше се още по-надолу. Долавяше само плясъка на свличащата се вода, а горе при устието течението беше напълно спокойно и безшумно.

Тук от голямото езеро извираше огромно количество вода. Тя струеше изпод леда толкова равно и беззвучно, че движението й беше почти незабележимо. Издаваше го само облакът от пара, който се кълбеше в студения въздух. Тя не знаеше къде се намира, беше като в хубав сън. А за хубавия сън са нужни такива прости неща.

Сърцето й не се бунтуваше, че е тръгнала на непозволена разходка и че навярно ще й е трудно да се върне. Спокойната вода край леда я изпълваше с тиха радост.

Разбира се, дори сега предишните мисли нахлуваха отново в нея, тласкайки я надолу, на дъното на яма, пълна със сенки, но в този прекрасен час те веднага отстъпваха пред онова, което се откриваше пред погледа й, пред голямата река, която безшумно и плавно течеше изпод края на ледената пустош и сякаш обмиваше самата нея, сякаш я носеше с течението си, сякаш й нашепваше онези думи, от които тя имаше нужда.

Толкова тихо беше наоколо, та й се стори, че дочува водопада, неговия далечен тътен — там, където реката се спуска стремглаво от пропастта. В училището говореха, че оттук не можело да се чуе, но шумът му я достигаше съвсем отчетливо.

Там трябва да идеш. И недей да мислиш за онова, за другото. Сега имаш свободен ден.

Такава щеше да бъде целта и на училищната екскурзия. Водопадът. Грохотът му сподавяше мразовития въздух, тъй че тя наистина не би следвало да го чува.

Мека и черна, водата на езерото беззвучно се лееше изпод шлифованите ръбове на леда. Неизменно нова и чиста, тя се стелеше леко и плавно. Като в сън.

Разнасящият се отдалеч тътен на водопада й напомняше, че се е запътила натам. Тя се отърси от вцепенението. Да можеше само да сподели с някого какво чувства в този миг… Ала добре съзнаваше, че няма да съумее да го стори.

Усети колко е премръзнала веднага щом поспря и остана на едно място. Студът проникваше през дрехите й. За да се стопли, Ун побягна отново.

Досами устието на реката местността се снижаваше. Дотам безшумна, водата изведнъж започваше да шурти. Студът и парата, която се вдигаше от потока, бяха нагиздили речните брегове с удивителна ледена дантела. Водата се промъкваше до ледените висулки и ги облизваше.

Земята беше покрита с пирен и буци пръст, покрити подобно всичко наоколо със скреж, проблясващ като сребро под косите слънчеви лъчи. Сякаш се намирам в приказна страна, мислеше си Ун, подскачайки от буца на буца. В чантата й потропваха учебниците и увитият за обяд сандвич.

Следваше малко по-стръмен склон. Тук реката се провираше между черни камъни, увенчани с корони от бляскав лед, и шумът на водата отекваше по-силно.

Ун знаеше, че никой не би й позволил да се спуска по него. Дори си помисли, че всъщност не й се иска много да го прави. Истината обаче бе, че все повече и повече желаеше това…

Сега чуваше с особена яснота примамливия грохот по-надолу. Все още бе отдалечен и колкото по-силно я привличаше, толкова по-твърдо ставаше решението й да се спусне до него.

Лудешкият бяг я бе сгрял. Дъхът й я обкръжаваше с малки облачета, когато сегиз-тогиз поспираше. Да бяга в дебелото палто, беше неудобно, стана й много топло, очите й заблестяха. Все по-учестено дишаше, стъпила на някоя буца, и многобройните облачета от горещия и дъх се кълбяха около нея.

Реката под стръмния склон шумеше по-силно, но глухият тътен на водопада — застрашителен и мамещ, все още идваше някъде отдалеч.

Тя си помисли с упорство:

Не искам!

Но го искаше. И това бе по някакъв начин свързано със Сис.

Ето единствено правилното решение, макар запретено и може би щуро. За нищо на света не можеше да се върне. Това имаше нещо общо със Сис и с всичко хубаво, което предстоеше. Поемеше ли сега обратния път, нямаше да стигне до онова, което бучеше там долу, и щеше да се прибере у дома, така да се каже, с празни ръце, усещайки дълбоката липса на нещо, което така и не е успяла да открие.

 

 

Грохотът се усилваше. Течението на реката набираше скорост, водата се изпъстри с жълти ивици. Ун хукна надолу по склона наравно с нея, тичаше по посребрен килим от пирен и буци кал. Понякога подминаваше и някое дърво.

Грохотът се усилваше все повече и внезапно пред нея се надигна звънтящ воден облак: беше се озовала на самия край на пропастта, над водопада.

Толкова бе неочаквано, че се закова на място — оставаше й да направи само една крачка и щеше да падне в бездната.

Сякаш я връхлетяха две вълни: първо парализиращо студена, последвана от топла — тъй както става, когато очакваш да се случи нещо важно.

Ун бе попаднала тук за първи път. През лятото, когато се премести да живее в областта, никой не я беше водил на излет по тези места. Леля й само мимоходом спомена, че недалеч има водопад, но нищо повече. Едва в късната есен дочу съучениците си да говорят за него, и то след като леденият замък се беше образувал и предизвикал интереса им.

И какво всъщност се разкри пред очите й?

Та именно замъкът, но…

Слънцето внезапно изчезна. Ун бе застанала насред тесен проход с отвесни стени. Може би малко по-късно то пак щеше да изгрее, но в момента наоколо се стелеха ледена сянка и хапещ студ.

Пред момичето, в самите му крака, се простираше вълшебно царство е омагьосани кули, сводове, заскрежени куполи, изящни арки и пръснати в безпорядък снежни дантели. Всичко беше от лед, водата струеше между фигурите и продължаваше да гради нови. Ледът дълбаеше разклонения от водопада, които поемаха нови русла. Всичко искреше. Слънчевата светлина още не бе проникнала там и погледът обгръщаше среда, която преливаше в синьо-зелен и мъртвостуден блясък.

Водопадът сякаш пропадаше в черна пропаст, отвеждаща чак в недрата на земята. На самия край на бездната водата се придвижваше напред и струите й променяха цвета си според нарастващата мощ на водопада — отначало черен, после зелен, жълт и накрая бял. От черните недра се разнасяше рев: водата се разбиваше о камъните и се превръщаше в бяла пяна. Във въздуха се издигаха валма мъгла — диханието на водопада.

Ун нададе радостен вик. Гласът й обаче потъна в кипенето и рева тъй, както в студения воден прах изчезваха без следа топлите облачета на нейното дихание.

Пръските се издигаха като стена, а струите се разливаха встрани и нито за миг не прекратяваха своята бавна, но неотклонна работа, фантастичното си архитектурно творчество. Мразът изграждаше от водата стаички, коридори и улички, покриваше ги с ледени куполи, които ставаха все повече и по-големи. През целия си живот Ун не бе виждала нещо толкова сложно и великолепно.

Сега тя се взираше във всичко това отгоре. Но трябваше да го погледне и отдолу, взе да слиза по стръмния, заскрежен склон редом с водопада. Огромният леден замък я бе обсебил изцяло, струваше й се тъй голям, прехласващо величествен.

Едва изотдолу обаче Ун го видя в онова великолепие, което замъкът би трябвало да разкрие пред погледа на едно малко момиче. Безследно изчезнаха всякакви угризения на съвестта. Оттук огромният леден замък й се стори седем пъти по-голям и по-прекрасен. Наистина, много добре направи, че се бе отправила към него.

Гледката я прехласна: ледените стени се издигаха като че чак до небето, сякаш израстваха пред очите й. Накъдето и да се обърнеше, съзираше всевъзможни прегради, надстройки, форми, чиито названия тя просто не знаеше. Ледът бе изпълнил всичко наоколо и само по средата, където се спускаше водопадът, бе останало свободно пространство.

На някои места водата вече бе привършила своето строителство и се беше оттеглила, оставяйки блестящи и сухи градежи, други бяха изпълнени с воден прах и стичащите се капки тутакси застиваха в синьо-зелен лед.

Това беше вълшебен замък, замък-магия. В него човек трябваше да се опита да влезе — стига да имаше вход! Навярно изобилстваше със странни пътечки и вратички, през които можеше да се мине. Това, което се откриваше пред погледа й, бе толкова необичайно, че Ун забрави всичко на света, обзета от една-едничка мисъл — да влезе в ледения дворец.

Но съвсем не беше толкова лесно. Неведнъж онова, което изглеждаше като вход, се оказваше всъщност само някаква вдлъбнатина. Тя обаче не се предаваше и в края на краищата намери цепнатина, подгизнала от вода и достатъчно широка, за да се промъкне през нея.

Сърцето й заби силно, когато достигна първата зала.

Зелена, с греди от светлина, които я пресичаха тук-там. Пуста, само хапещ студ. По някакъв начин това будеше страх.

Тя се провикна, без сама да знае защо:

— Ехо!

Сякаш зовеше някого. Празното пространство я караше да го направи. Човек трябваше да вика в него. Не знаеше защо, макар да съзнаваше, че е сама.

Веднага получи отговор. „Ехо!“ — отвърна сподавено залата. Тя потръпна.

Уж безмълвна като гроб, залата беше изпълнена с нестихващия грохот на водопада, чийто шум проникваше през ледените стени. Играта на необузданата вода, която камъните по дъното на водопада разбиваха в пяна, тук преминаваше в тихо и плашещо бучене.

Ун постоя така, съвземайки се от уплахата. Нито знаеше защо бе извикала, нито пък кой й бе отвърнал. Надали бе обичайното ехо.

А може би тази зала не е тъй голяма, както изглежда? Тя не извика отново, за да чуе отговора, а се опита да намери път, който да я изведе още по-нататък, в глъбината на замъка. Мисълта да поеме обратно, назад и навън, дори не й хрумна.

Не й беше нужно да търси по-дълго време — между полираните колони от лед се откриваше широк процеп.

Сега пък се озова в зала, която повече приличаше на коридор, но все пак си беше зала, изпробва това с възглас, не тъй силен, както предишният, и получи в отговор едно като че леко боязливо: „Ехо!“ Тя знаеше, че в замъците има такива покои — усещаше се очарована и омагьосана. Мислите й бяха изцяло обсебени от замъка, а онова, което бе ставало преди, се губеше някъде далеч назад.

Тя не бе извикала „Сис!“ в този мрачен проход, бе извикала „Ехо!“ Неочаквано омаяна, Ун не мислеше за Сис, а за поредицата зали в зеления замък от лед и с нетърпение очакваше да премине през всяка от тях.

Студът я пронизваше до костите. Прииска й се да види колко голям е облакът от пара, който издишва, но наоколо цареше плътен здрач. Боботенето на водопада се раздаваше сякаш изпод краката й, но тя знаеше, че това е невъзможно. Всичко в този замък бе нереално и въпреки това човек го възприемаше като съвсем истинно.

Само дето тук беше толкова студено.

Тя мръзнеше дори в топлото си палто, купено от леля й, когато през есента започнаха направо зимни студове. Но мисълта да влезе в следващата зала така я завладя, че момичето забрави за студа. Трябваше да я намери на всяка цена, защото бе тъй сигурно, че я има, както бе сигурно, че тя е Ун.

Така си и беше — изходът от тясната зала се оказа в другия й край. Зелен сух лед, дълбока пукнатина, издълбана от водата.

От това, което видя в следващата зала, дъхът й секна.

Намираше се насред вкаменена гора. Ледена гора.

От водата, стичала се тук преди, се бяха образували ледени стволове и клонки. Между високите дървета бяха израснали и по-ниски. Личаха и причудливите очертания на форми, за които нямаше създадени названия, но тук си бяха на мястото, както всичко останало наоколо. С широко отворени очи Ун разглеждаше този непознат и приказен свят.

Тътенът на водопада ехтеше някъде отдалеч.

В залата бе светло. Слънцето не проникваше в нея, а и сигурно още не се бе издигнало над билото, затова пък дневната светлина, странно мъждукайки, се процеждаше отвсякъде през ледените стени. Цареше невероятен студ.

Но какво означава студът, щом си тук. Та нали точно така следва да е в неговото царство. Изумена, Ун се взираше в гората от лед и отново — нерешително и сякаш за проверка — нададе глас:

— Ехо!

Този път не получи отговор.

Потръпна: наистина нямаше отговор.

Наоколо — твърд като скала лед. Всичко бе тъй странно. А и отговор не дойде. Нещо не беше в ред, тя отново потръпна и изпита чувството, че над нея е надвиснала опасност.

Гората стана враждебна. Залата бе удивителна с великолепието си, но също тъй неприятна и това я плашеше. Незабавно трябваше да намери изход, докато не й се бе случило нещо. Не се замисляше вече накъде да поеме — дали напред или назад, бе загубила усещането си за посоките.

И отново се натъкна на пукнатина, през която можеше да се промъкне. Където и да се озовеше, подобни пролуки сякаш по поръчка изникваха пред нея. Тя се промъкна и през тази, за да бъде посрещната от друга светлина, позната от предишния живот, от обикновена дневна светлина.

Озърна се, леко разочарована: над нея се разстилаше обикновено небе! Вместо леден свод там горе се виждаше синьо и студено зимно небе. Ун се намираше в кръгла зала с гладки стени от лед. Личаха си следи от някогашни водни потоци, които се бяха отклонили в други посоки.

Да извика „Ехо!“, Ун не се решаваше: ледената гора бе потиснала желанието й да го прави, но затова пък сега, на тази обикновена светлина, можеше да наблюдава облачетата пара, които изпускаше с дъха си. Току се сещаше за студа и всеки път изпитваше усилващо се усещане, че измръзва. Докато се спускаше към водопада, се беше позагряла, но от тази топлина не бе останало нищо и сега тя издишваше последните остатъци от нея с облачетата пара, които излизаха от устата й. Пускаше ги едно подир друго, сякаш в гъсти прекъсвани редици.

И тъкмо щеше да продължи нататък, когато внезапно се закова на място: раздаде се „Ехо!“.

Откъм онази страна.

Тя се обърна. Нямаше никой.

Но не, не й се беше сторило.

Тук сигурно е тъй: когато не вика човек, вика ледът. И Ун отвърна неохотно и тихичко, по-скоро с шепот:

— Ехо!

Веднага почувства облекчение, това й вдъхна смелост и тя се зае да търси поредната пукнатина, през която да се промъкне, за да продължи напред.

Могъщият и плътен тътен на падащата вода й подсказваше, че водопадът е съвсем близо. Трябва да върви нататък!

Момичето трепереше от студ, но бе така погълнато от онова, което му се случваше, че не го усещаше. Ето и пукнатината! Достатъчно бе да го поиска мислено, и пред нея тутакси се откриваше проход.

Бързо през него.

Но тук се натъкна на неочаквана гледка: в новата зала стените сякаш ронеха сълзи.

Едва-що се измъкна от прохода, толкова нисък, че трябваше да мине през него превита одве, когато усети как капка се отцежда върху шията й.

Това беше зала на плача. Стъклените стени едва просветваха и от капките, които се стичаха по тях в полумрака, се създаваше впечатлението, че залата ридае. В нея още нямаше изградени ледени фигури, капките от тавана падаха с тих плясък, всяка в своето езерце от сълзи. И всичко това навяваше печал.

Капките се стичаха по палтото и зимната й шапка. Нищо от това, но защо сърцето вътре в нея натежа като камък. То ридаеше. А защо ридаеше?

Трябваше да престане!

Ала не преставаше.

Напротив, като че зарида още по-силно. Водата се стичаше все по-изобилно, капките се процеждаха все по-учестено, сълзите се лееха като из ведро.

Стената се обливаше във вода. Сърцето сякаш нямаше да издържи и щеше да се пръсне от мъка.

Ун прекрасно разбираше, че това е чисто и просто капеща вода, но, така или иначе, залата плачеше. И защо тук мъката свива сърцето все по-силно и по-силно? Мястото е такова, че няма кого да повикаш, нито пък някой ще повика теб. За тътена на водопада вече дори не си и спомняше.

Капките по палтото й се бяха вледенили. Дълбоко натъжена, тя понечи да избяга. Лутайки се между стените, изведнъж се озова пред изхода или пред входа, какво значение имаше?

Този изход бе най-тесният от всички досегашни цепнатини, но като че извеждаше към ярко осветена зала. Ун вече смътно я съзираше и изпита непреодолимо желание да влезе и в нея, сякаш от това зависеше животът й.

Отворът обаче се оказа наистина прекалено тесен. Не успя да се промъкне през него. А трябваше да мине оттатък. Заради дебелото палто е, помисли си и веднага свали раницата и палтото. Щеше пак да го облече, на връщане. Съблече се, без да мисли за студа, искаше на всяка цена да влезе в залата!

Този път успя, слаба и крехка, каквато беше, и с малко повече усилие.

Новата стая й се стори истинско чудо. Ярка зелена светлина проникваше през стените и тавана, като внушаваше приповдигнато настроение у посетителя, до този момент угнетен от толкова плач.

 

 

Да! Изведнъж разбра и го видя ясно пред себе си: там, в онази предишна зала, бе плакала самата тя. Защо, не знаеше, но именно тя се обливаше в собствените си сълзи.

 

 

Нека не мисли повече за това. Сега бе застанала на прага на зала, сияеща от чистота и озарена от зеленикава светлина. От тавана й не се отронваше и капчица, грохотът на водопада беше приглушен, тук човек можеше да вика на воля, ако имаше за какво, да нададе силен, отчаян възглас, молба за приятелство и утеха.

Тази молба се изтръгна от нея, Ун изкрещя:

— Сис!

Потръпна, когато веднага дочу, поне откъм три страни, отклика:

— Сис!

Не помръдна, докато ехото не се разтвори в шума от водопада. Сетне прекоси залата, мислейки за майка си, за Сис и за онова, другото — за всичко, и то само докато бе направила тези няколко крачки. Викът сякаш открехна пред нея врата, която сега отново се бе затръшнала.

Защо съм тук? — почуди се тя. Обикаляше от стена до стена, не повече от няколко метра, но всяка крачка й струваше все повече усилия и краката й сякаш бяха нечии чужди. Защо съм тук? Зае се да търси отговор на тази загадка. Обикаляше залата, обзета от странна радост, някак объркана, без да е в състояние да проумее какво всъщност ставаше с нея.

Бе достигнала последната граница.

Върху й се стовари ледена ръка.

Усещаше как се вцепенява от студа, проникнал у нея. Палтото си бе оставила някъде отзад, там е работата. И сега студът прави с нея каквото си иска.

Обзе я страх, тя хукна към стената, за да се върне обратно при топлата си дреха.

Откъде беше влязла тук?

Гладката ледена стена беше твърда като камък. Ун се метна към друга. Колко ли са тук? Накъдето и да се обърнеш, виждаш все гладки и твърди стени.

Тя изкрещя простички думи:

— Пуснете ме да изляза!

И веднага намери изход.

Но колко странен беше този замък: тя изобщо не се бе върнала при палтото си, а попадна на съвсем друго място и то не й допадна.

Още едно помещение. Този път малко, с нисък таван, осеян с надвиснали ледени висулки, от които капеше вода, подът бе осеян със сякаш израснали от него ледени копия, стените пропукани и тъй дебели, та зелената светлина едва мъждукаше и се образуваха всевъзможни ъгли. Но шумът на водопада тук не бе сподавен, напротив, неочаквано проехтя съвсем наблизо или под теб или някъде наоколо — но ти сякаш буквално се намираш в него.

Водата се отцеждаше по стените в тази зала и й напомняше за онази, където бе плакала.

Сега обаче не плачеше. Студът спираше плача и правеше нещата неясни. Те преминаваха през нея като в мъгла, опиташе ли се да хване нещо, се оказваше съвсем друго. Това, разбира се, беше опасно. Тя искаше да извика високо и предизвикателно, така както подобава в един леден замък:

— Ехо! Ехо!

Но не се получи. Някаква друга мисъл сякаш бе препречила пътя на вика и тя самата едва дочу собствения си глас. Викът не отекна надалеч, а отговорът бе неистовият грохот на водопада, който сподавяше всички други звуци. Е, няма страшно. Друга мисъл, нова вълна от студ — и викът беше забравен.

Тя се досети, че в този грохот би могло да се легне. Просто така, да се легне и той да те отнесе със себе си — надалеч, надалеч. Тази мисъл изчезна тъй бързо, както се бе появила.

Тук подът беше наводнен, а на места и заледен. Не, нямаше как да остане и Ун отново се зае да търси изход в неравните стени.

Това беше последната зала, от нея нямаше накъде да продължи.

Тази мисъл си изясняваше с усилие. Във всеки случай тук не се виждаше изход. Нищо не помагаше, каквото и да правеше. Имаше достатъчно пукнатини, но те не водеха навън, а само навътре към леда и към причудливите отблясъци на светлината.

Но нали беше влязла?

Нямаше полза от подобни разсъждения.

Сега трябваше не да влезе, а да излезе — нещо съвсем различно, мислеше тя, докато сновеше наоколо. Пролуката, през която се беше промъкнала, сега, естествено, бе неоткриваема.

Нямаше смисъл и да крещи. Грохотът заглушаваше всичко. Яма, пълна със сълзи, се разтваряше наготово пред нея, можеше да се гмурне и да потърси изход навън, но не посмя. Вече се бе наплакала другаде.

Да удря по стените?

Не, тук по тях не се удря. По ледените стени това е невъзможно.

Зае се да потърси сухо място. Най-сетне откри кътче, студено и недокоснато от влагата. Седна и подгъна крака под себе си, вече не ги и усещаше. Цялото й тяло бе сякаш онемяло, безчувствено, дори студът не я терзаеше така силно. Започна да я надмогва умора. Ще поседи така малко, после ще се захване сериозно с търсенето на изход, за да се измъкне оттук — към палтото си, при леля си и при Сис.

Мислите й бяха все по-объркани. В нейното съзнание изплува образът на майка й, но някъде бързо изчезна. Всичко останало се сля в някаква плаваща мъгла, която прорязваха ярки проблясъци. Нищо, ако се сети за нещо важно, ще има време да го обмисли.

Всичко й се струваше тъй отдалечено, тъй отдавнашно. Колко изморена бе от тичането из този странен замък. Как хубаво е да поседи, когато студът не я мъчи толкова.

Седеше, здраво стиснала ръце. Защо, вече бе забравила. На тях беше нахлузила два чифта ръкавици.

Стори й се, че дочува ромон от падащи капки. Отначало не чуваше нищо освен мощния тътен на водопада, но сетне долови съвсем отчетливото „кап-кап“. Капките неохотно се откъсваха от ниския таван и падаха върху израсналите нагоре висулки и в локвичките, пеейки монотонно и непрестанно: „кап-кап, кап-кап“.

Но какво е това?

Тя се изправи, обзе я страх, какъвто досега не беше изпитвала, започна да вика — откри у себе си внезапно тъмен и дълбок извор с викове, но успя да изтръгне само един.

Там, в леда, имаше нещо! Отначало безформено, то придоби очертания, докато тя викаше, и започна да свети като ледено око, вторачено в нея и спиращо всякакви нейни мисли.

Съвсем явно това беше око.

Огромно.

Вперено в нея, то става все по-голямо. Вътре в леда е и цялото свети.

Затова и бе извикала само веднъж. Като го поогледа, видя, че не е дотам страшно.

Сега мислите й станаха по-простички. Студът ги сковаваше една по една. Огромното око в леда я наблюдаваше неотклонно, но в това няма нищо страшно, мислеше си тя: е, какво гледаш толкова? Това съм аз. Някак смътно й хрумна онова, което обикновено идва наум в такива случаи: нищо лошо не съм сторила…

Няма защо да се бои.

Тя отново се сгуши както преди, подгънала крака под тялото си, и се огледа. Окото лумна по-силно, стана по-светло.

Просто едно голямо око.

Тук очите са големи.

Но тя усещаше, че то се взира в нея от своя ъгъл, и затова вдигна лице, взря се също в него.

Това съм аз. Тук съм открай време. Не съм направила нищо лошо.

 

 

Постепенно звукът от стичащите се капки изпълни цялата зала и всяка от тях сякаш беше частица от обща песен. На фона на тежкия и възгруб тътен на водопада тънкият им капчук се разнасяше като светла музика. Тя й напомни нещо отдавна забравено и в същото време познато и успокоително.

Светлината се усилваше.

Окото срещу нея ставаше все по-ярко. Но Ун смело пресрещаше погледа му, нека се взира в нея колкото си ще, тя не се бои от него. Вече дори не усещаше и студа, смътно си спомняше, че доскоро я бе измъчвал вътре в замъка. Не се чувстваше добре, усещаше се натежала и отмаляла, искаше й се да подремне, но окото нямаше да й позволи да заспи.

Седеше неподвижна, без да помръдва и облегната на стената, с повдигната глава, за да гледа светещия лед. Между нея и окото се стрелкаха бързи падащи капки, които пееха своята монотонна мелодия.

 

 

Това огнено око се оказа само предвестник на ярък пламък, който избухна в залата и я потопи в заревото си.

Зимното слънце най-сетне се беше издигнало дотолкова, че лъчите му достигнаха ледения замък.

Макар окъсняло и студено, то пак притежаваше много сила. Лъчите му пронизаха дебелите ледени стени, ъглите, пукнатините и унилото помещение сякаш затанцува в причудливи многобагрени форми, образувани при пречупването на светлината. Ледените висулки — и онези, които надвисваха отгоре, и другите, дето бяха израснали отдолу, и капките се впуснаха в изненадващ вихрен танц насред това внезапно нахлуло море от светлина. Капките проблясваха и замръзваха, проблясваха и замръзваха една подир друга и всеки път неголямата зала се смаляваше с по една. Щяха да я изпълнят докрай.

Заслепяващо море от светлина. Сега за Ун съществува единствено това сияние. Окото, което я гледаше в упор, изгоря и започна да искри. Тя вяло помисли:

Колко много светлина.

Беше готова да заспи, а не се ли беше и стоплила? Във всеки случай вече не бе студено.

Странните фигури танцуваха по ледената стена, блясъкът ги открояваше по-силно. Горе и долу сменяха местата си, всичко се разтроши на частици от светлината, изпълнила помещението. Но на Ун това изобщо не се стори странно, а нещо напълно в реда на нещата. Надмогнаха я умора и сънливост, искаше да поспи и беше готова да потъне в сън.