Таряй Весос
Леденият замък (26)

6
Тръбачите

Неделната утрин беше ясна и хладна, преди слънцето да напече по-сериозно. Застиналата вода по избледнялата земя леко се пропукваше, когато Сис излезе от къщи. Бяха се уговорили да се срещнат на разсъмване, за да се отправят на път към водопада и замъка.

Сис не се обръщаше и не поглеждаше назад към дома си — ужасната безсънна нощ вече не й изглеждаше чак толкова страшна. Моят последен ден? Глупости. Утрото беше настъпило и сега мислеше другояче.

И все пак усещаше напрежение.

Замръзналата вода образуваше тънка сребриста ципа в студените ясните априлски нощи. Водата — истинската вода, бе вездесъща и в непрекъснато движение. Тя изпълваше природата, живота, струеше навсякъде в различни русла и ромонът й се чуваше най-отчетливо именно в притихналото неделно утро.

Голямото езеро, обкръжено с черни брегове, бе сякаш препълнено догоре с прясна димяща вода, в нея плаваха ледени късове — по-големи и по-малки. Нейде надалеч бучеше голямата река, чийто рев не стигаше дотук.

А сега — към този познат грохот, с трепет в сърцето.

Непрестанно движение само напред. Опияняващото пробуждане на природата. Замайващият лъх на влажна пръст. От всичко това сърцето започва да бие учестено. Бяха пристигнали кротките тръбачи на пролетта и мелодията на техните тръби опияняваше Сис, вплиташе я в своето тъжно и радостно очарование.

 

 

Ние сме тръбачите, нас ни привлякоха неща, на които не можем да устоим.

Навсякъде е голо и ново. Планинско възвишение се издига насред течащата вода. Прилича на неподвижна, вдигната във въздуха брадва и разсича времето, за да можем бързо да стигнем напред. Нас ни очакват. Малка залутана птица се удря във възвишението и пада в пирена, но отново излита и изчезва завинаги.

Нас ни очакват.

Озоваваме се между бели стволове на брези още преди да се опомним.

Насам сме се запътили. Тук ни очакват. Тук е краткият ни живот.

Прелита птица. В езерото се врязва нос, обрасъл с брези. Нашият кратък живот.

 

 

Сис каза на себе си:

Днес ще се върна при останалите.

Значи заради това?

Заради кое, кое това? Въпросът бе сякаш насочен към стената.

Сама не знаеше.

Сис излезе толкова рано, защото искаше да стигне първа до мястото на срещата. Така щеше да й бъде най-лесно. Щеше да се върне при останалите, след като се беше изолирала от тях. Затова искаше да ги срещне един по един според реда на идването им. За да тръгне направо към цялата група, й трябваше повече смелост, отколкото може би притежаваше.

Но се оказа, че още някой е искал да пристигне най-напред и вече беше там. Когато Сис дойде, мълчаливото момиче-водач вече чакаше на уреченото място.

Без да каже нито дума и без никой да знае защо, беше заела мястото на Сис веднага след като тя бе започнала да страни от съучениците си. Енергична и пряма, тутакси бе одобрена от останалите.

Сис наблюдаваше промяната през цялата зима и мечтаеше да се сдружи с нея, но не смееше да предприеме нещо, за да се сближат. Сега тя пристъпи напред и спокойно й кимна с глава за добро утро. Сис попита:

— Вече си тук?

— Виждам, че и ти.

— Мислех, че ще е хубаво да съм тук, когато се съберат всички — добави Сис.

— Да, така би било най-добре за теб. Досетих се за това и тръгнах по-рано, защото много исках да те срещна насаме.

— За какво?

Сис зададе въпроса, макар че знаеше отговора му.

— Ами мисля, че знаеш.

Погледнаха се изпитателно. И двете забелязаха, че са приятелски настроени. Сис отново бе обзета от желанието за приятелка, но засега го потисна. Нека мине известно време. Тя чувстваше, че другото момиче не й отстъпва по нищо. Сега лицето му, инак винаги гладко и спокойно, беше непривично напрегнато.

— Толкова вълнуващо бе, когато те изпратихме вчера, Сис. Всички се радваха.

Сис мълчеше.

— И на теб ти личеше.

— Да — рече тихо.

— Но не можеш да се измъкнеш с това — каза момичето, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си.

— Да се измъкна от какво?

— О, смятам, че се досещаш. Но нека го назовем, преди другите да са дошли.

Тонът ставаше по-строг. Момичето продължи:

— Не беше толкова добра тази зима, Сис.

Сис се изчерви.

Момичето не спираше:

— Защо се държеше така?

— Не беше насочено към някого. Не съм била против… — подхвана Сис объркано.

Щеше да добави, че е дала обет, но се усети.

Останалите го знаеха прекалено добре. Всички навярно бяха чули за обета й. Но това не помогна сега. Настойчиво, момичето продължаваше:

— Имахме чувството, че бе насочено сякаш срещу нас. Ти можеше да не страниш, нали?

Погледът на момичето бе станал остър. Сис отговори срамежливо:

— Не мислех, че мога да остана с групата, и затова не идвах.

— Но ти зае точно мястото на другата.

Сис трепна.

— Не я споменавай! Ако кажеш нещо за нея, то…

Сега бе ред на момичето да се изчерви, то посърна и взе да заеква:

— Добре, няма. Не беше нарочно…

Тя бързо се съвзе от смущението. Знаеше, че групата, на която беше водач, нямаше никаква вина в тази цялата история. Това беше разбрала и Сис, беше си взела поука.

Момичето отметна глава и погледна спокойно Сис.

Тя видя как то сияеше, почувства силата му, която преди не се усещаше, но бе излязла наяве именно през зимата. Също както при момчето с ботуша.

— Не се сърди, че ти го казах — поде момичето.

— Не се сърдя.

— Сигурна ли си?

Сис кимна.

Трябва да се сдружим, помисли си.

Момичето попита предпазливо:

— Какво искаш да ни покажеш на разходката?

— При водопада?

— Да, сигурно има нещо там.

— Има, но не мога да го кажа — отговори Сис безпомощно. — Трябва сами да го видите.

— Ще бъде интересно, щом го казваш.

— Да, останалите не са го видели! Не бяха там онази нощ.

— Така е — съгласи се плахо момичето.

Разговорът секна. Стояха една до друга и мълчаха.

— Сигурно скоро ще дойдат — добави то.

— Да.

— Какво ти е?

Сис беше нервна и променена. Гледаше това като че непознато момиче да стои там. На нейната възраст. Можем да се огледаме заедно в едно огледало, помисли си тя напосоки. „Какво ти е?“ — въпрос, зададен точно в подходящия момент, когато едновременно си свободен и запленен, защото сега се случва същото, което вече беше.

Сис рече:

— Аз съм…

Момичето чакаше.

Сис пак започна:

— Навярно разбираш, че в тази история има толкова невъзможни неща.

— Да, Сис.

И нищо повече: само „Да, Сис“. Като удар право в сърцето. Трябва да се сближим.

Изведнъж една блуждаеща сянка се изпречи помежду им. Сис се изплаши и неочаквано рече:

— Но ти не трябва да се приближаваш до мен!

— Какво?

— И аз не трябва да се приближавам до теб!

— Какво?

— Иначе всичко ще остане както преди — провикна се Сис не на себе си.

Момичето я сграбчи.

— Не се отделяй от нас сега — ние сме с теб. Не сега. — Сис почувства само здравата прегръдка. — Чуваш ли ме?

— Да.

Силното момиче я пусна. Стигаше толкова. Сис се извърна наполовина, откъсна една върбова клонка и започна да рони пъпките от нея. Дочу се шум от стъпки и гласове в горичката, който двете посрещнаха с облекчение, въпреки всичко.

Строгото момиче каза припряно:

— Радвам се, че най-сетне идват.

— Аз също.

Вниманието им бе погълнато от трима-четирима съученици, които дойдоха при тях усмихнати.

— Добро утро, Сис.

— Добро утро.

Планът на Сис да ги срещне един по един стана на пух и прах. Другото момиче го беше осуетило.

Всички се събраха и се отправиха на път.

Мълчаливото момиче не каза нищо повече, само се смеси с групата. Най-отпред вървеше момче. Сис го виждаше добре. Без да осъзнава, след миг тя крачеше редом с него. Той я бе побутнал с ботуша си в един неприятен ден. И от този ден нататък беше станал водач. Бяха се срещали и по друг повод, но не и като тогава.

Пълзяха наоколо между куполите и в процепите. Усещаха донякъде опасността и знаеха, че ако някой възрастен беше с тях, никога нямаше да се качат там. Сис беше спряла с предупрежденията, бе сред тях. И гледаше странно. Изведнъж замъкът се пропука.

Чу се трясък под тях в основата.

Трясък, удар или нещо подобно. Би могло да се сравни с удар с чук върху часовник, за да проработи. Но това беше пропукване. Пропукване, преминало в трясък. На места от ледения замък в налудничавото напрежение, в което се намираше, се бяха отчупили парчета. Това бе първият предвестник на смъртта.

Високо над шума от водопада.

Всички с побелели лица се добраха както могат до зелената повърхност. Нямаха никакво намерение да полетят надолу с леда, когато стана напечено. Искаха да живеят.

Не, не! — мислеше Сис от безопасното място, на което бе застанала. Но беше толкова близо до видението от миналата нощ.

В безопасност на земята те спряха, за да видят пълния разгром. Но нищо не последва. Нищо не последва. Ледът не помръдваше. Само този трясък! И вътре отново стана тихо. Реката преливаше отгоре му все по-обилна, но замъкът удържаше на натиска.

Малко изплашени, те се спуснаха надолу по склона, самоуверени, след като се бяха отървали. Имаха какво да разказват за в бъдеще. Но не бяха приключили мисията си тук. Леденият замък все още не ги пускаше. Очите им все искряха.

Насочваха блясъка към Сис, но тя не можеше да го посрещне от там, където беше застанала. Лудостта от преди малко беше преминала, не усещаха ли, че това място е невъзможно. Не, навярно не усещаха, пък и нямаха основание затова. За тях случката беше едно приключение.

Бяха ли прочели мислите й и дали й се сърдеха? Но тогава бяха разбрали колко невъзможно е това място. Вечният грохот на водопада тук изпълваше земята и небето, но не можеше да изпълни една простичка празнина. Те не знаеха това, а търсеха приключението със смеещи се очи.

След малко Сис се изправи и каза:

— Не мога да остана тук.

Никой не попита защо. Водачката се приближи до нея.

— Отиваш ли си?

— Не, ще се отдалеча само малко.

— Добре, скоро всички ще тръгваме.

Самите те бяха поразени от това могъщество и въобще от всичко.

Сис не преставаше да мисли за мъжете, които бяха стояли тук. Тъжна песен се носеше на фона на грохота. Всичко се беше променило с времето: но тя ясно си спомняше песента им.

Сега всичко беше изчезнало. Като че захвърлено? Не, не беше захвърлено, никога нямаше да бъде забравено от тези, които бяха тук в онази нощ.

Скоро леденият замък ще се сгромоляса, ще остане само лудият водопад, който не се смущава от нищо, изпълва въздуха и разтърсва земята до безкрай.

Тук нищо няма да се промени, Сис. Някой я дръпна за ръката — там, където стоеше, попарена от мисли, от които не можеше да се отърве.

— Сис, не искаш ли да хапнем?

— Аз тръгвам.

Но ето че се опомни и видя кръг от приятелски лица.

Всички бяха сигурни, че искат да е с тях. Приповдигнатото настроение беше изчезнало.

След малко щяха с пълна скорост да се заизкачват към купола на леда. Нагоре по стръмния склон във водната пара. Там видяха как замъкът се беше вкопчил с ледени нокти в земната повърхност между камънаци в дупки и дървета.

Въпреки това водопадът щеше да бъде достатъчно силен, за да го срине. Вече беше започнал да полага усилия и достигнал върховната точка, макар и невидимо. Едно дърпане на въже, което не можеше да се заснеме, защото не спираше и за минута.

На върха ледът беше като на другите места. Бял и разяден от слънцето, без нито едно прозрачно петно.

— Може ли да се качим отгоре! — извика някой в хаоса от звуци. Сис трепна и си спомни какво рисуваше въображението й, докато лежеше вкъщи.

— Не трябва, опасно е — каза тя, но никой не я чу поради грохота на водопада.

— Да, може! — извика момчето и с един скок се озова горе пред очите на Сис.

Тогава всички се втурнаха натам. Преди да се осъзнае, и Сис ги последва. Но в мига, в който стъпи там, усети трептенето на огромната планина.

— Не го ли чувствате! — викаше тя колкото й глас държи. Те не чуваха нищо. Всички крещяха един през друг еднакво високо. Пълна суматоха.

— Здравей! — отекна отнякъде нечий самотно откъснат вик, като че те стояха върху отцепилия се леден замък и плаваха надолу по кипящата струя. — Здравей!

Очите им искряха необичайно.

Тя поиска да каже нещо:

— Ти ли знаеш най-прекия път?

— Да — отсече той.

— Често ли си минавал оттук?

— Не — отговори той смутено и сухо.

Сис се забави малко след него.

Как трябва да се държа днес?

 

 

Вървяха като лъчи през гората. Разпръсваха се и се събираха.

Сис забеляза срамежливо как я превръщаха в центъра на групата. Но това не будеше у нея чувство на напрежение. Строгото момиче се бе оттеглило настрани, без да използва авторитета си на водачка. Останалите вървяха с удоволствие близо до Сис, без да говорят много, защото разходката беше необикновена, искаха да покажат, че участват в нея.

Всеки крачеше безшумно. Ако някой понечеше да каже нещо, беше спиран, посрещнат от познатото упорито мълчание. Досещаха се, че това е една възпоменателна разходка.

Знаеха, че леденият замък означава нещо специално за Сис. Тя искаше да я придружават и беше важно. Осъзнаха го, оттук идваше и тържествеността.

Ето че стигнаха до първата долина.

Бяха преминали през малки долчинки. Слънцето набираше мощ и сгряваше пирена и пожълтялата ланска трева. Миришеше като в блажена утрин от детството, а сега тази миризма се наслагваше в душата на човека. И то още преди да я долови. Тя носеше частица и от необикновената атмосфера. Вървяха тържествено, макар и ниският тон на тръбачите да замъгляваше погледа им.

Сис беше по средата. Опиташе ли да се отмести настрани, те отново я заобикаляха. Гледаше към строгото, умълчано момиче и си мислеше:

Защо го правят?

Достигнаха първата долина. Изкачиха се на планинския склон, откъдето знаеха, че в далечината се вижда водопадът. Именно затова и се разбързаха нагоре.

На върха видяха отдалеч огромния леден замък, който се белееше в тъмна рамка от пролетна земя. Недокоснат от силното течение на реката.

Сис усети погледите върху себе си и попита:

— Няма ли да отдъхнем малко тук?

Тя не настояваше, не настояваше и никой от енергичната група, но поседнаха за малко, вперили взор към замъка и водопада.

Не беше ли всичко така, както трябваше да бъде?

Лидерът седеше до нея и попита полугласно:

— Ще се връщаме ли?

Тя подскочи.

— Да се връщаме?

Беше ли я разбрал правилно? Единствено към далечината ли искаше тя да поеме? От какво се страхуваше? Не беше сигурна.

— Защо питаш? Няма да се връщаме.

— Добре — съгласи се момчето, — тогава да продължим.

— Разбира се.

Групата все още не се беше отърсила от напрежението, продължиха пътя си както преди в плен на загадъчността. Така малката върволица стигна до втората долина. Склонът се спускаше стръмно надолу. Гледката като че изведнъж изчезна. Правеха го заради Сис.

Вървяха тихо и безмълвно. Ако ги видеше човек, нямаше да повярва, че това са същите деца от училищния двор.

 

 

Оставаше още малко…

До какво?

Сис беше обхваната от силно вълнение във втората долина. Тя познаваше този път, нямаше връщане назад и осъзнаваше, че иска да е там, където се намираше. Непрекъснато си повтаряше нервно какво предстои да се случи:

Сега ще се върна при останалите.

 

 

Тази долина бе пресечена от рекичката, която трябваше да прескочат. Това ги накара да потръпнат. Не трябваше да спират, бързаха да стигнат до върха, за да видят отново целта, която се приближаваше.

Вместо да вървят тържествено, те полутичаха, защото нямаха време и искаха да се изкачат, преди леденият замък да се срути. Една нервна надпревара.

Ето, че чуха грохота на водопада, не толкова силен на гребена на планината, а като хармонично кръжене, дошло да ги посрещне. От края все повече се белееше замъкът.

Все още оставаше в далечината, но беше огромен. Той не принадлежеше на този свят, но имаше още един нетърпелив миг. Живот. Изправен пред Сис.

Всички бдяха върху Сис, макар и поразени от гледката. Момичето, което ги водеше, се приближи до нея и тихо попита.

— Искаш ли да се върнеш?

Всички бяха убедени, че Сис се бои. Този въпрос й бе зададен за втори път.

— Не, защо?

— Не знам, малко странно изглеждаш.

— Въобразяваш си. Всички ще отидем там.

— Това е твоят излет, ти го знаеш.

— Да — трябваше да признае Сис.

— Затова бихме се съгласили да се върнем. Наистина изглеждаш така, като че ти най-много го искаш.

— Не, не искам.

Сис погледна безпомощно упоритата водачка, която не знаеше нищо за спомените й при ледения замък.

— Добре, така да бъде.

Момичето се обърна към останалите и каза, че ще продължат към водопада и там ще направят почивка за обяд.

И се запътиха към третата долина. Никой не тичаше напред. Но приповдигнатото настроение се беше запазило.

 

 

Спускането не беше лесно. Третата долина беше труднопроходима с блата и храсталаци. Малко се раздалечиха един от друг, докато си проправяха път напред. Рекичката течеше и тук с вирове и малки шапки от пяна.

Сис поизостана зад едно блато, когато някой изведнъж се приближи към нея. Беше момчето, което вървеше начело, но не и сега. Тя го погледна в очите и видя необичайна искрица в тях.

Попита го запъхтяно:

— Какво искаш?

— Не знам — каза то.

Тя не спираше да следи очите му. Момчето продължи:

— Тук никой не ни вижда.

Сис отговори:

— Не, съвсем никой.

— Можем да прескочим реката — предложи то.

Хвана я за ръка и заедно прескочиха реката. Беше странен и кратък миг. Момчето подържа кутрето й няколко стъпки след скока.

Вълнуващо бе. Усети как пръстът й се заби малко в дланта му. Ей така, от само себе си. Забързаха, заобиколиха блатото, за да се смесят с останалите.

 

 

Бяха в подножието на замъка. Той се извисяваше величествен. Обвита в мъгла бяла ледена маса и падащият водопад. Духаше студен вятър. Стигнаха възможно най-близо. Дрехите им бързо добиха сребристосивкав оттенък от водните пръски. Облакът стоеше върху средната част на замъка и капките се стичаха надолу. Въздухът се тресеше.

Стояха зяпнали един срещу друг, без да чуват нито дума. Упорито отваряха уста, за да кажат нещо. Беше прекалено влажно и въобще всичко бе прекалено, оттеглиха се настрани, за да могат да си говорят.

Обкръжиха Сис. Бяха я довели дотук, и то по най-красивия начин, такова бе изражението на лицата им.

Сис закрачи ситно между дърветата, където обратният път ги очакваше.

 

 

Не, няма да ги изоставя.

Отивам при тях.

 

 

Минаваше между дървета и блата. Седна върху един камък. Широколистната гора беше все още гола. Стволовете на изящните дървета проблясваха един до друг в далечината. Сис седеше под една стръмнина, която приглушаваше водопада, но не спираше трептенето на въздуха от мощта му. Луд и неудържим. Вечно нов и вечно напред.

Тя мислеше как останалите й бяха засвидетелствали уважението си днес. Когато дойдат, трябва да се опитам да се държа по-различно. Но как?

Седеше върху камъка и размишляваше. Очакваше да чуе трясъка там, отзад, с който замъкът се сгромолясва. Но той не идваше, долавяше само монотонното бучене.

Вероятно вече е паднал.

И всичко е свършило, трябва да свърши.

Днес сериозно се разделям с обещанието си. Правя го заради лелята, заради нея ще успея да го направя. Макар все още да не съм убедена, че трябва.

Но искам.

Благодарна съм на лелята на Ун.

Ще й пиша, когато разбера къде се е преместила.

Сис не поседя дълго сама. Групата не дойде, по една суха клонка изпращя върху меката земя и две тънки следи се очертаха в нея: бяха момичето и онова момче.

И двамата се приближиха.

Почувства, че нещо я повдига. Стана. Лицето й леко се изчерви. Оттам се задаваха те двамата.