Таряй Весос
Леденият замък (16)

11
Едно празно място

Училището и зимата следваха своя ход. В междучасията Сис стоеше до стената. Съучениците й вече бяха свикнали с това. Седмиците минаваха, досущ еднакви. Голямото търсене на Ун беше приключило.

Сис заставаше до стената според обета, който бе дала. Групата имаше нова водачка.

В една обикновена зимна утрин непознато момиче влезе в класната стая. На възраст бе колкото останалите и щеше да учи с тях. Родителите му се бяха преместили тук съвсем неотдавна.

Изведнъж се усети напрежение. Сис видя, за свое удовлетворение и радост, че станалото неотдавна не е забравено. Празният чин на Ун веднага се превърна в център на вниманието. Момичето стоеше, без да познава някого или нещо, и се оглеждаше. Останалите заеха местата си.

Новодошлата забеляза, че има свободен чин в средата на стаята, и направи няколко крачки към него. Спря и попита:

— Свободно ли е мястото?

Всички погледнаха Сис. Сис, която напоследък се беше променила. Сис, която мечтаеха да си върнат обратно. Сега можеха да й покажат колко държат на нея. Това внимание тя усети като вълна, която я обля и се отдръпна, докато бузите й поруменяха. Неочаквана мимолетна радост.

— Не — каза тя на момичето.

То изглеждаше малко учудено.

— Това място е заето завинаги — заяви Сис и целият клас се изправи зад чиновете, обединен от общо чувство, което момчетата и момичетата не подозираха, че изпитват: желанието да защитят мястото на Ун.

Гледаха с неприязън към невинната новодошла, като че тя им се беше подиграла.

Нямаше други чинове, така че момичето остана право до появата на учителя. Напрежението нарасна.

— Така, нека сега намерим едно място — каза той, след като се поздравиха с класа. Погледна към учениците, преди да посочи мястото.

— Седни ето там. Свободно е.

Момичето погледна Сис.

Тя стана.

— Не е свободно — запъна се.

Учителят срещна погледа й и рече спокойно:

— Сис, трябва да използваме мястото. Вярвам, че така е по-добре.

— Не!

Учителят беше затруднен. Погледна класа и усети по лицата на децата солидарност със Сис.

— В коридора има чинове, които изобщо не се използват — добави Сис, която стоеше права.

— Знам добре това. Тук седеше момиче, което изчезна през есента. Навярно си чела за това — обърна се учителят към новодошлата.

— Неведнъж.

— И ако мястото й не остане свободно, тя никога няма да се върне! — възкликна Сис и това нейно безразсъдно твърдение прозвуча в момента съвсем не нелепо. Класът потръпна.

Учителят каза:

— Смятам, че прекаляваш, Сис. Никой от нас не трябва да говори така.

— Но мястото може да не се заема, нали?

— Харесва ми, че си такава, Сис, но не бива да прекаляваш. Нима този чин няма да може да се използва отсега нататък? Естествено е някой да го заеме. С това положението няма да стане по-лошо?

— Ще стане — не отстъпваше Сис, която не мислеше за друго в този напрегнат момент. Вперила бе очи в учителя: нима той не разбираше нищо?

Непознатото момиче все още стоеше право и не помръдваше. Личеше й, че ужасно много й се иска да избяга от всичко това. Беше посрещната с открита неприязън, за която нямаше вина. Класът застана твърдо зад Сис и тази подкрепа й вдъхваше непонятно удовлетворение.

Учителят взе решение:

— Ще донеса друг чин.

Сис го погледна с благодарност.

— Не си струва да бъде унищожено нещо подобно — допълни той и излезе в коридора.

Веднага след това всички погледнаха новодошлата с други очи. Тя не им беше враг, щяха да я приемат радушно.

По някаква причина те се обърнаха към Сис, която се беше присъединила към класа:

— И повече няма да се делиш от нас, нали, Сис?

Тя поклати глава.

Не можеше да им разкаже за своя обет и за големия подарък, който бе получила. В този миг очакваше единствено учителя, който влезе, тътрейки чина. Искаше да се обърне само към него.