Таряй Весос
Леденият замък (2)

2
Ун

На път към нещо ново, вълнуващо — Сис си мислеше какво знае за Ун, докато вървеше сковано, с изпънато тяло и с високо вдигната глава, опитвайки се да потисне страха от тъмнината.

Всъщност знаеше съвсем малко. Навярно щеше да научи повече, ако разпита съседите, макар да се съмняваше в това.

Ун беше нова — пристигна тук през пролетта, от друго селце някъде надалеч, с което местните хора нямаха връзка.

Според мълвата момичето се преместило, след като през пролетта останало сираче. Майка й била болна и умряла в селцето, където живеели. Нямала мъж, нито близки роднини, а тук живеела нейна по-голяма сестра, която прибрала Ун при себе си.

Лелята на Ун живееше в селцето отдавна. Сис я познаваше, макар и рядко да минаваше оттам. Жената обитаваше сам-самичка своята къщурка и се справяше с живота доколкото можеше.

Почти не я виждаха, само понякога я срещаха, запътена към магазина. Сис беше чула, че Ун била сърдечно посрещната в дома на леля си. Самата тя беше ходила там веднъж с майка си заради някакво ръкоделие, с което майка й не бе могла да се справи. Това бе преди няколко години, когато никой изобщо не подозираше, че Ун съществува. Сис помнеше, че самотната й леля ги беше посрещнала приветливо. Никой не бе чул лоша дума за нея.

 

 

Така настрана се държеше и Ун, след като дойде в селото: не се сприятели бързо с останалите момичета — така, както те очакваха и им се искаше. Виждаха я само да се мярка по пътя или другаде, където се срещаха хора. Гледаха се като чужди. Така и не се сдружиха. Тя беше сираче и това сякаш хвърляше върху нея друга светлина, необясним отблясък. Но момичетата знаеха, че няма да останат дълго непознати: наесен щяха да се срещнат в училище и тогава всичко щеше да се промени.

Сис също не беше правила опит да се сближи с Ун през лятото. Понякога я виждаше с нейната стара мила леля. Тогава и забеляза, че двете с Ун са почти еднакви на ръст. Поглеждаха се с учудване и отминаваха. Надали съзнаваха защо се чудят, макар за това да имаше някаква причина…

Говореше се, че Ун била много срамежлива. Звучеше любопитно. Всички момичета очакваха с нетърпение срещата в училище със срамежливата Ун.

Сис имаше специална причина за това: тя беше признатата водачка на класа. Бе свикнала да дава идеи за игрите в междучасията и го правеше с удоволствие. Изобщо не се замисляше защо беше така, но се радваше, че когато Ун дойде и се включи в тяхната група, ще го види и разбере.

 

 

В началото на учебната година целият клас, и момичетата, и момчетата, както винаги се струпа около Сис. Тя чувстваше, че тяхното внимание все така й се нрави, затова полагаше усилия да го задържи.

Срамежливата Ун бе застанала малко встрани. Разглеждаха я изпитателно и бързо я одобриха. Изглеждаше съвсем нормално. Приятно, симпатично момиче. Съвсем като останалите.

Тя обаче не помръдваше от мястото си. Опитаха се да я привлекат по един или друг начин, но напразно. Обкръжена от групата си, Сис я чакаше да пристъпи към тях. Така протече първият ден.

Сетне минаха още няколко. Все така. Ун не показваше с нищо, че има намерение да се приближи до тях. Накрая Сис отиде при нея и я попита:

— Няма ли да дойдеш при нас?

В отговор Ун само поклати отрицателно глава.

Веднага усетиха, че си допадат. Странна светкавица проблесна помежду им. Трябва да се сдружа с нея! Неизвестно защо, но трябва.

Сис повтори въпроса, без да прикрива учудването си.

— Няма ли да дойдеш при нас?

Ун се усмихна стеснително.

— Ннне…

— Но защо?

Ун отново се усмихна смутено.

— Не мога…

В този момент Сис усети, че двете подхващат някаква примамлива игра помежду си.

— Нещо друго ли чакаш? — попита тя, без да се церемони, за което впрочем веднага съжали, и то горчиво. Съвсем ясно бе, че момичето не чака нищо.

Ун се поизчерви.

— Не, нищо друго не чакам.

— Да де, но би било много добре, ако се присъединиш към нас.

— Не ме подкачай повече за това — отрони Ун.

Думите й сякаш плиснаха студена вода върху Сис и тя млъкна. Обидена се върна при съучениците си и им разказа за разговора.

Те също престанаха да задават въпроси. Ун остана на своето място, далеч от глъчката и игрите им. Някой подметна, че е надута, макар да не изглеждаше такава. Никой обаче не посмя да я дразни, у нея имаше нещо, което ги караше да се въздържат.

В часовете веднага пролича, че тя е от най-умните в класа. Но не се фукаше с това, макар да вдъхваше у другите неволно уважение.

Сис зорко забелязваше всичко. Бе почувствала силата на Ун там, на самотното й място в училищния двор. Съвсем не беше някаква беднячка и нещастница. Сис се стремеше да ръководи другите и това й се удаваше, но не я оставяше усещането, че застанала надалеч, Ун беше въпреки всичко по-силната, макар и да не правеше нищо, макар да беше сама. Сис щеше да загуби битката с нея, а и приятелките й май смятаха така, та не смееха да се приближат до новото момиче. Ун и Сис бяха сякаш съперничещи си партии, които обаче не воюваха помежду си и мълчаха — това засягаше само тях двете.

Не след дълго Сис започна да усеща погледа на Ун върху себе си. Тя седеше няколко чина по-назад и имаше изгодна позиция за наблюдение.

Погледите, които й отправяше от мястото си, предизвикваха у Сис приятни тръпки. Толкова се радваше, че не можеше да го прикрие. Стремеше се да не го показва, въпреки че се чувстваше въвлечена в нещо непознато и хубаво. Погледите на Ун не бяха нито изпитващи, нито завистливи: стрелнеше ли ги бързо, в очите й се четеше копнеж. И очакване. В междучасията обаче Ун се държеше, като че ли нищо не се бе случило, и не напускаше своето неизменно място настрана от другите. Но Сис продължаваше да усеща приятната тръпка в тялото си: Ун седи и ме гледа.

Избягваше да пресреща тези очи, все още не набираше смелост — поглеждаше натам съвсем набързо, и то крадешком.

Но какво иска Ун?

Един ден ще го каже.

В училищния двор тя стоеше права, облегната на стената, без да се включва в игрите на другите. Стоеше си така, спокойно загледана в тях.

Търпение. Само търпение и ще дойде денят. Засега промяна нямаше и всичко си оставаше както преди — и без това достатъчно странно.

Но никой не биваше да го забелязва. На Сис се струваше, че умее да го прикрива. Но ето че една от приятелките й подхвърли с доловима ревност:

— Ама колко те е обаяла тази Ун!

— Нищо подобно!

— Хайде де! Непрекъснато я гледаш. Да не би да си мислиш, че ние нищо не виждаме…

— Нима?

Приятелката й се усмихна язвително.

— Всички го виждаме, Сис, и то от много време насам.

— Ще я гледам колкото си искам. Това си е моя работа!

— Ха.

 

 

Сис отмина, унесена в мислите си. И ето че най-сетне настана мигът — днес. Дългоочакваният ден. Затова и отиваше там. Рано сутринта, когато понечи да седне на чина си, тя намери първата бележка:

Трябва да се срещна с теб, Сис.

Подпис: Ун.

Сякаш проблесна лъч светлина.

Тя се обърна и погледите им се срещнаха. Проникнаха един в друг. Странно. Това им беше достатъчно, та кой смееше и да мисли за повече.

Бележки кръстосваха помежду им в този тъй хубав ден. Доброжелателни ръце ги подаваха от чин на чин.

И аз искам да се срещнем.

Подпис: Сис.

Кога?

Когато искаш, Ун! Може и днес.

Така да бъде!

Искаш ли да дойдеш у дома, Ун?

Не. Ти трябва да дойдеш у нас, иначе не мога.

Сис бързо се извърна. Какво беше това? Тя срещна погледа й, видя Ун да кима в потвърждение на написаното в бележката. Сис не помисли и секунда, преди да изпрати отговора:

Ще дойда.

С това приключи размяната на бележки. Не си казаха и дума до края на часовете. После обаче говореха в надпревара. Тогава Сис още веднъж попита Ун дали не иска да отиде у тях.

— Но защо? — не отстъпваше новодошлата.

Сис не отвърна веднага. Настояваше, защото си мислеше, че у тях има неща, които може би липсват при лелята на Ун, пък и беше свикнала нейните приятелки да й гостуват. Изпита неудобство и реши да не дава повече обяснения.

— Не, нищо, просто така.

— Нали се съгласи да дойдеш у нас.

— Да, но не мога да тръгна веднага. Трябва първо да се прибера, за да кажа на родителите си къде ще съм.

— Добре.

— Ще дойда привечер — рече Сис, сякаш омагьосана. От онова непонятното, което според нея обгръщаше Ун.

 

 

Това знаеше Сис за нея, преди да се отправи към дома й и след като бе уведомила родителите си.

Студът я пронизваше. Снегът скърцаше под краката й. Ледът пращеше.

Ето че вече зърна къщичката на Ун и нейната леля. Снежнобелите брези искряха от скреж. Сърцето на Сис биеше учестено от радост и нетърпение.