Таряй Весос
Леденият замък (25)

5
Един отворен прозорец

Само добрата дума не носи облекчение. Късно бе в съботната вечер и градусът на възбуда от прибирането със съучениците беше спаднал.

Сис се въртеше в леглото, опитвайки се да се подготви за следващия ден, но толкова се вълнуваше при мисълта за него, че нито можеше да заспи, нито й хрумваха полезни идеи. Обхващаше я ту радост, ту тревога. Лампата й светеше.

Тя лежеше с широко отворени очи, извърната към прозореца, закрит с тънка бяла завеса. Изведнъж видя как едно от крилата му се разтваря. Разтваря се в мрака. Какво беше това? Продължи само миг. Леко движение на завесата от течението, подобно на свиване на нечий стомах, и всичко застина отново. Ни полъх. А вятър все пак трябваше да подухва. Може би е забравила да прикрепи това крило на прозореца за куката, която го придържаше, макар добре да помнеше, че го затвори както трябва. При това стаята й се намираше на втория етаж.

Прозорец, който се отваря от само себе си посред нощ — неволно си мислиш, че не е станало просто така.

Изведнъж като че ноктеста лапа сграбчи сърцето й и Сис беше готова да нададе вик. Но се въздържа.

Нека не тревожи родителите си, без да има защо, да не нарушава радостта им от промяната в нея. Тъй и тъй не могат нищо да сторят, нека си спят спокойно.

През отворения прозорец нахлуваше нощният въздух като студен водопад. Сис погледна сковано към черната бездна, която се прокрадваше зад завесата. Щеше ли да дойде някой? Не. Не беше това. Никой не влизаше така през прозорците, а те просто не се отваряха сами.

Тя си вдъхна кураж с мисълта: това е измама, лежа си и го знам дълбоко в себе си. Прозорецът не може да се отвори просто така, въобразявам си. Няма никаква кука, вятърът е, на който не съм обърнала внимание.

Но все пак е неприятно да видиш как едното крило на прозореца се разтваря без причина. И да не знаеш кое е истина и кое — не.

Сис лежеше едновременно напрегната и спокойна. Не беше вцепенена от страх, по-скоро готова да преживее това, което предстоеше. Не можеше да го спре, след като всичко отново си беше както преди.

Тя се напрегна. Утре е последният ми ден, мина й през ума. Затова се отвори прозорецът. Ще се случи нещо, свързано с ледения замък. Утре при замъка ще се случи нещо. Страхът хрущеше, подобно на лед в замръзнало езеро. Странно, не чувстваше крайниците си.

Аз им предложих тази разходка и те се съгласиха.

Но утре при ледения замък ще се случи нещо лошо.

Днес е последният ден. Огромната купчина бял лед се тресе. Реката се хвърля към него, за да го погълне.

Ясно вижда как именно ще стане. Цялата група, развълнувана, обикаля наоколо — и все пак никой от съучениците й не бе преживял това, което бе сполетяло нея. Те искат да стъпят навсякъде, да се покатерят на покрива, по ледените куполи. Тя им крещи, заглушавана от силния грохот, че е опасно! Но викът й не се чува, те стигат до покрива, самата тя също се озовава там, и то преди тях.

С отчаяни жестове си известяват, че е опасно, ала се катерят все по-нагоре и дълго пълзят по стръмнината — но настъпва мигът, който бе известен предварително и който не й дава нито миг покой! Тъкмо него чакат замъкът и реката, раздава се страхотен трясък. Те стоят там горе, реката ги завлича с пороя си в този кошмар, замъкът се срива под краката им, олюлявайки се, рухва напред под напора на пенещата се вода и с всички деца, застанали на върха му. Това е краят. Сис го бе знаела през цялото време. Още оттогава, когато мъжете бяха обкръжили замъка, готови да подхванат своята жалейна песен.

Всичко това Сис виждаше през отворения прозорец и си представяше без ни най-малко усилие какво ще се случи в утрешния ден. Картината просто сама се рисуваше пред очите й. Не усещаше паника, а само гледаше като страничен наблюдател, макар че бе участничка в събитието.

Ще го направя ли утре?

Ще дръзна ли?

Не! Не!

Долови полъх на студ откъм неподвижния отвор отсреща. Тя не стана да затвори прозореца. Вече не се боеше от тъмното, но пък и не й се искаше да отиде до прозореца.

Не се страхувам от мрака, беше казала тя, сбогувайки се с лелята, и още в същия миг наистина вече не се страхуваше.

И все пак май ме е страх, затова няма да стана, за да го затворя.

В гардероба й бяха окачени две палта.

Тя ги извади и метна върху кревата, за да се заледяват на течението от зиналия прозорец. Не можеше да му обърне гръб, нито пък да загаси лампата. Не можеше да си представи, че ще стои на тъмно с отворен прозорец, така лежеше и гледаше право към него, докато сънят не я обори.