Таряй Весос
Леденият замък (10)

5
В най-дълбокия сняг

Къде беше Ун?

Като че нещо отвърна:

Сняг.

Сляпо и безсмислено.

В мъгла минава целият кратък ден. Вече не е студено, но снегът все още вали ли, вали. И вечерта настъпи с настойчивия въпрос:

Какво е станало с Ун?

Сняг, отговорът е приглушен.

Настана сурова зима. А Ун беше изчезнала безследно. Никакъв знак, никаква диря. Търсят я сляпо, като в непрогледна снежна пелена.

Но мъжете не се предаваха. Постоянно измисляха нови начини, за да я открият. Безполезно беше да бродят из горите или да газят наоколо в дълбоките снежни пресни. Започнаха да използват други методи.

Само за миг всички разбраха за изчезването на дотогава неизвестната на мнозина Ун. Във вестниците имаше нейна снимка, направена миналото лято, от която Ун въпросително се взираше в читателите им.

Голямото езеро се беше превърнало в застинала снежна равнина, от него не долиташе ни звук, сякаш то изобщо не съществуваше. Красивото открито устие, покрай чиито леко закръглени брегове бавно течеше реката, си беше пак там, макар и никой вече да не се запътваше към него. Някъде там долу се спотайваше и леденият замък, постепенно губейки очертанията си под нарастващите снежни преспи. Никой не напираше да се отправи на излет до него, и то на ски за дълбок сняг.

Търсачите обаче бяха запомнили нощта пред ледените му стени и таяха предположението, че Ун със сигурност е влязла в замъка, паднала е в реката и е била отнесена от течението й.

Още диреха в реката, надолу по водопада, където имаше вирове. Канджите, с които я претърсваха, се заледяваха нощем, когато ги оставяха, и сякаш се целеха в заснеженото небе. Нови пъртини се отъпкаха към къщата на лелята. Хората се събираха там, всички нишки сякаш се свързваха при угрижената самотна жена, единствената опора на Ун. Невидимите нишки не водеха доникъде, но се кръстосваха тук, при стопанката на дома, в суха и неовлажнявана от сълзи пресечна точка.

— Ясно — казваше тя. — Благодаря ви. Направихте всичко по силите си.

Опората на Ун в живота.

Една снимка от миналото лято. В очите на Ун се чете някакъв въпрос. Тя е на единайсет години. Поставена е на масата в къщата на лелята.

Жената изслушва разказа на онези мъже, чийто ред беше да продължат търсенето. Рибарските им канджи са оставени навън, докато те, уморени, разговарят с дружелюбната леля. Други пък я посетиха на разсъмване следващата сутрин. Снегът бе валял през цялата нощ. Зимата обещаваше да бъде много снежна.

Лелята изслушваше и другата, по-голяма група, която се опитваше да открие следи от живата Ун. Засега без успех.

— Благодаря ви.

Тя приемаше и хора, които идваха само за да я попитат за всичко, което би могло да внесе някаква яснота по случая. Но не знаеше нищо, което да ги упъти. Срещаха една възрастна, любезна жена. Със сигурност доста по-възрастна от майката на Ун. Забелязваха и снимката, която всички бяха видели.

— Правена е миналото лято, нали?

Лелята потвърждаваше с глава. Беше изморена от подобни въпроси. От първия миг изразът миналото лято придаде на снимката някаква притегателност. Неизвестно защо, но бе факт.

Мамещо беше да се предполага как се е променяла кожата на лицето оттогава, макар и да нямаше смисъл. От миналото лято. Гледаха снимката и нямаше да я забравят.

Още по-внимателно гледаха и лелята, която трябваше да понесе всичко. Нямаше вид на особено издръжлива, въпреки че се долавяше безгранична сила в спокойствието й.

Неизбежен беше въпросът, на който отговаряше постоянно:

— Каква беше Ун?

— Аз я обичах много.

Това бе всичко.

Всеки, чул тези думи от устата на лелята, ги намираше за най-прекрасните. Независимо колко пъти бяха изричани… Все по-задълго приковаваха поглед върху снимката.

— Тя изглежда тъй, сякаш пита нещо?

— Да, и какво от това?

— Ами нищо… Просто така.

— Изгуби майка си в началото на пролетта. Най-близкият й човек. Така че би било естествено да задава въпроси.

През прозореца се виждаше как навън се сипе сняг, сякаш да изличи Ун и всичко останало.