Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

6.
Равнината на Страха

Когато ми дойде време за дежурство, се качих на повърхността. Не видях и следа от Брестака и хората му. Слънцето полека залязваше, говорящият камък беше изчезнал. Не се чуваше нито звук освен мърморенето на вятъра.

Мълчаливия седеше в сянката под риф от хилядолетен корал, огрян от слънчевите лъчи, които се процеждаха през кривите му клонки. Коралът представляваше сигурно прикритие. Малцина от обитателите на Равнината не се бояха от отровата му. А за стражата местната екзотика винаги е криела повече опасност, отколкото враговете ни.

Приведох се, гмурнах се под смъртоносните игли и се присъединих към Мълчаливия. Той е висок, слаб и застарява. Тъмните му очи изглеждат фокусирани върху мечтите, които са умрели. Стоварих оръжията си до него.

— Има ли нещо?

Той поклати глава в еднократно, разсеяно отрицание. Подредих подложките, които си бях донесъл. Коралът се гънеше около нас със стърчащите си двадесет стъпки клонки и разклонения. Не виждахме почти нищо, освен брода през потока, няколкото мъртви говорещи камъка и ходещите дървета на отсрещния склон. Едно от тях стоеше до ручея, потопило корена си във водата. Сякаш усетило вниманието ми, то започна да отстъпва бавно.

Видимата Равнина е гола. Обичайните пустинни издънки и сухи храсти, змии и гущери, скорпиони и паяци, диви кучета и земни катерици… е, срещат се, но рядко. Попадаш на тях обикновено в най-неудобния момент. С което се изчерпва животът в Равнината. Сблъскваш се с истинските й странности само когато е наистина неудобно. Лейтенанта се кълне, че ако човек се опита да се самоубие тук, може години наред да живее в мир, покой и пълна безопасност… Е, той обича да преувеличава.

Преобладаващите цветове са червено и кафеникаво, ръждиво, охра, кървавочервено и бургундската отсянка на варовиковите скали и канари. Тук-там се мярка и рядка ивичка оранжево. Коралите лежат, разпръснати на бели и розови рифове. Зеленина почти отсъства. И ходещите дървета, и бодливите храсти са обрасли в прашно сиво-зеленикаво, където зеленият оттенък се различава трудно. Говорещите камъни, живи и мъртви, са сиво-кафяви, напълно различни по цвят от всички други камъни в Равнината.

Заоблена сянка се понесе над дивите земи и се плъзна над скалите. Покриваше цели декари и беше твърде наситена, за да е сянка на облак.

— Вятърен кит?

Мълчаливия кимна.

Носеше се във високите слоеве между нас и слънцето, но не успях да го различа. Не бях виждал нито един от години. Последно май се случи, когато с Брестака пресичахме Равнината заедно с Шепота, по заповед на Господарката… Толкова отдавна ли беше? Времето сякаш летеше, но в това няма нищо забавно.

— Странни са водите под моста, приятелю мой. Странни са водите…

Той кимна, но не каза и дума. Нали си е Мълчалив.

Не беше говорил през всичките години, откакто го познавам. Нито през времето, докато е вървял с Отряда. Но и Едноокия, и предшествалия ме Хроникьор твърдяха, че е напълно способен да приказва. От събирани с години откъслеци добих твърдото убеждение, че в младостта си — още преди да се запише при нас — Мълчаливия е положил клетва никога повече да не проговори. Железен закон на Отряда е да не заничаш в живота, който другият е живял, преди да стане част от братството ни. Тъй че нямаше как да науча каквото и да е за обстоятелствата, принудили го към това.

Бях го виждал на ръба да си отвори устата, когато се ядоса или се развесели прекомерно, но винаги се опомня в последния момент. От много време насам братята са си създали навик да се опитват да го разговорят — карат го да наруши обета си, — но повечето изоставят бързо тези усилия. Мълчаливия има стотици начини да обезкуражи противника, например като напълни постелката му с кърлежи.

Сенките се удължаваха. Петната от мрак се разшириха. Накрая Мълчаливия се изправи, прекрачи ме и се върна при Дупката — тъмна гъвкава сянка, която разсича тъмнината. Странен човек е той. Не само че не говори, но и не разпространява слухове. Как да му намериш слабото място на такъв тип?

И все пак е един от най-старите ми и най-близки приятели. Как да го обясниш?

— Е, Знахар…

Гласът беше кух като на призрак. Сепнах се. През кораловия риф задрънча подигравателен смях. Един говорещ камък ми се бе стоварил на главата. Извърнах се леко. Стоеше невъзмутимо на пътеката, по която беше тръгнал Мълчаливия, висок дванадесет стъпки и грозен. Урод на рода си.

— Здрасти, камък!

След като се беше позабавлявал за моя сметка, сега ме пренебрегваше. Стърчеше безмълвен като камък. Ха-ха.

Говорещите камъни принципно са наши съюзници в Равнината. Следят за други външни нашественици, но ни съобщават за случващото се само когато това ги устройва.

— Какво става с Брестака? — попитах.

Никакъв отговор.

Магически ли бяха те? Предполагам, че не. Иначе не биха оцелели вътре в зануляването, което Глезанка излъчва. Но какво всъщност са тогава? Загадки. Като повечето странни създания наоколо.

— В Равнината има непознати.

— Знам, знам!

Започнаха да се появяват нощни твари. Петна луминесценция пърхаха и се въртяха в небесата. Вятърният кит, чиято сянка бях видял, се отдалечи достатъчно на изток, за да ми покаже блестящия си корем. Скоро щеше да се спусне, влачейки пипала, с който улавяше всичко, попаднало на пътя му. Надигна се вятър.

В ноздрите ме удариха вкиснали миризми. Въздухът пукаше и шепнеше, мърмореше и подсвиркваше в корала. Някъде по-отдалеч се разнесоха вятърните чанове на листата на Старото бащинско дърво.

То е уникално. Първо или последно от своя род, не знам точно. Издига там високия си близо седем метра и дебел три и половина ствол, стърчи до потока и внушава нещо като страхопочитание, а корените му са потънали дълбоко в географския център на Равнината. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия до един се опитваха да разкрият значението му. Не стигнаха до никъде. Малкото диви човешки племена в Равнината го боготворяха. Твърдяха, че се намира тук от зората на времето. Но то не вдъхва подобно усещане за вечност.

Луната изгря. Лежеше безразлична и бременна на хоризонта, но ми се стори, че виждам нещо да я пресича. Покорен? Или някоя от тварите в Равнината?

Откъм входа на Дупката се разнесоха пререкания. Простенах. Точно това ми липсваше! Гоблин и Едноокия. В течение на половин минута неблагодушно си пожелах да не се завърнат повече.

— Я престани! Не искам да чувам тези глупости!

Гоблин надникна иззад корала, ухили се и ме предизвика да предприема нещо. Изглеждаше отпочинал и възстановен. Едноокия попита:

— Писна ли ти, Знахар?

— До гуша ми дойде. Какво правите тук вие двамцата?

— Искахме да подишаме свеж въздух…

Той наклони глава и се втренчи в редицата на канарите. Така значи. Притесняваше се за Брестака.

— Ще се оправи — казах.

— Знам… — и Едноокия допълни. — Излъгах. Глезанка ни прати. Стори й се, че нещо мърда в западния край на заземяването.

— А?

— Не знам какво е било, Знахар! — и внезапно зае защитна позиция.

Беше наранен. Щеше да е наясно, ако не бе Глезанка. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ми отнемеха всички лечителски пособия. Изглеждаше безпомощен пред онова, за което е бил обучаван цял живот.

— И какво смятате да правите?

— Да запалим огън.

— Какво?!

Огънят ревеше. Едноокия толкова се амбицира, че насъбра достатъчно сухи дърва да обслужи половин легион. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и нагоре в мрака, докато вече различавах какво става на петдесет метра отвъд потока. Последните ходещи дървета се бяха оттеглили. Вероятно са надушили приближаването на Едноокия.

С Гоблин примъкнаха половин паднало обикновено дърво. Оставяме ходещите на спокойствие, с изключение на тромчовците, които се препъват в собствените си корени. Не че им се случва често. Те не пътуват кой знае колко.

Двамата започнаха да спорят чий ред е да свърши работа. Пуснаха дървото.

— Изчезвай — каза Гоблин и след миг не остана и следа от тях. Озадачен, огледах мрака. Не видях и не чух нищо.

Открих, че ми е все по-трудно да остана буден. Заех се да чупя един клон, за да се занимавам с нещо. После усетих странно…

Спрях насред трошенето. Откога се събираха говорещите камъни? Преброих четиринадесет в контура на осветеното пространство, върху което хвърляха дълги, плътни сенки.

— Какво има? — попитах, а нервите ми бяха опънати до скъсване.

— В Равнината има непознати.

Проклети да бъдат с тяхното повторение. Настаних се близо до огъня и с гръб към него, като подмятах клечки през рамо и подхранвах пламъците. Осветеният кръг се разшири. Преброих още десет камъка. След известно време отбелязах:

— Вече не е новост!

— Един иде!

Това вече беше новост. И беше произнесено с чувство — нещо, на което ставах свидетел за пръв път. Веднъж-дваж ми се стори, че мяркам следа от движение, но не бях сигурен. Светлината на огъня често играе номера. Струпах още дърва.

Да, със сигурност забелязвах движение. Отвъд потока. Нещо с човешки силует приближаваше към мен. Бавно. Уморено. Придадох си престорено отегчен вид. Той се приближи още. На дясното му рамо бе преметнато седло, а в лявата ръка държеше одеяло. В другата стискаше дървена кутия, дълга близо седем стъпки и десетина сантиметра широка. Лакираната й повърхност сияеше на огъня. Интересно.

Когато пресече потока, забелязах и кучето — проскубан, крастав и като цяло мръснобял мелез с черен монокъл около едното око и няколко пръски от същия цвят по хълбоците. Куцаше, вдигнало едната си предна лапа. Огънят се отрази в очите му — бяха искрящо червени.

Мъжът беше над метър и осемдесет висок и около тридесетинагодишен. Движеше се пъргаво при все изтощението си. Имаше мускулесто тяло като на цирков борец. Изпокъсаната му риза разкриваше рамене и гърди, покрити с дантела от белези. Лицето му беше безизразно. Срещна погледа ми, докато приближаваше до огъня, но нито се усмихна, нито показа недружелюбни намерения.

Полазиха ме леки ледени тръпки. Изглеждаше ми корав, но не достатъчно, та да прекоси Равнината на страха сам.

Първата ми работа бе да печеля време. Мускуса трябваше да ме смени съвсем скоро. Огънят щеше да го накара да застане нащрек. Щеше да види непознатия, после да се прикрие и да вдигне Дупката по тревога.

— Здрасти — казах.

Новодошлият спря и се спогледа с помияра си. Кучето бавно тръгна напред, душейки въздуха и претърсвайки потъналите в мрак околности. Спря на десетина крачки, отърси се сякаш беше мокро и се пльосна по корем.

Странникът пристъпи точно до същото място.

— Свали си багажа — подканих го аз.

Той със замах смъкна седлото, пусна кутията и седна. Изглеждаше схванат. Трудно му беше да кръстоса краката си.

— Загубил си коня си ли?

Той кимна.

— Счупи си крак. На запад оттук, на приблизително десетина километра. Изгубих пътя.

През Равнината минават пътища. На някои им се носи славата на „безопасни“… поне от време на време са такива — според формула, известна само на местните обитатели. Но единствено отчаян човек или пълен глупак би тръгнал сам по някой от тях. Този тип не ми приличаше на идиот.

Кучето издаде мляскащ звук. Мъжът го почеса зад ушите.

— Накъде си се запътил?

— Наричат града Твърдината.

Това е име от легендите, пропагандното име за Дупката. Пресметливо изграден воал от фалшив блясък, като за войниците ни в далечните краища.

— И как се наричаш?

— Ловеца. Това тук е Псето Жабоубиец.

— Приятно ми е да се запознаем, Следач… Жабоубиец…

Кучето изсумтя. Ловеца обяви:

— Трябва да го наричаш с пълното му име — Псето Жабоубиец.

Успях да запазя самообладание само защото беше едър, мрачен и корав на вид мъжага.

— И каква е тая Твърдина? — попитах. — Досега не я бях чувал.

Той отклони пронизващите си, тъмни очи от кучето и се ухили.

— Аз пък бях чувал, че се намира недалеч от Знамението.

Два пъти за един ден? Това ден за повторения ли е, що ли? Не. Твърде малко вероятно е. Не ми харесваше и как изглежда този тип. Прекомерно ми напомняше за някогашния ни брат Гарвана. Лед и стомана. Надянах си озадаченото изражение. Дълго съм го репетирал.

— Знамението ли? Това също не ми звучи познато. Сигурно е на майната си на изток. Пък и за какъв дявол си тръгнал натам, а?

Той отново се усмихна. Кучето му отвори едното си око и ме огледа лукаво. Не ми вярваха — и двамата.

— Пренасям съобщения.

— Ясно.

— Най-вече един пакет. Адресиран за човек на име Знахаря.

Смукнах слюнка през зъбите си, като бавно оглеждах околния мрак. Кръгът от светлина се беше смалил, но броят на говорещите камъни — не. Чудех се къде са Едноокия и Гоблин.

— Това вече е име, което съм чувал — отбелязах. — Някакъв касапин, а?

Кучето отново ме погледна. Този път, реших, че ме гледа саркастично.

Едноокия излезе от тъмнината зад гърба на Ловеца с готов за мокрото дело меч. Проклятие, колко тихо се приближи само! Магия или не…

Издадох го с изненадата си. Ловеца и кучето му се извърнаха назад. И двамата се стреснаха да видят там човек. Псето се изправи и козината му настръхна. После то се отпусна отново на земята, като се изви така, че да държи под око и двама ни.

В този миг се появи и Гоблин, също тъй безшумно. Усмихнах се. Ловеца погледна към него и присви очи. Изглеждаше замислен — като човек, който открива, че е участвал в игра на карти с измамници, по-умни от очакването му. Гоблин се изкикоти.

— Той иска да влезе, Знахар! Аз казвам да му помогнем!

Ръката на Ловеца посегна към кутията, която носеше. Звярът му изръмжа и странният куриер затвори очи. Когато пак погледна, се беше овладял напълно. Усмивката му грейна както преди.

— Знахаря, а? Тогава значи съм открил Твърдината!

— О, да, приятелю, намери я!

Бавно, сякаш за да не стресне никого, Ловеца извади от дисагите си пакет, увит в намаслена кожа. Беше като близнак на онзи, който получих само преди половин ден. Подаде ми го и аз механично го пъхнах под ризата си.

— Къде го получи?

— Веслоград — и ми разказа същата история като другия куриер.

Кимнах.

— Доста път си изминал, а?

— Аха.

— Ами да го вкараме вътре тогава — заявих на Едноокия.

Той долови скрития смисъл. Щяхме да оставим този куриер да се изправи лице в лице с другия. Да видим дали ще се познаят. Чернокожият магьосник се ухили.

Погледнах и Гоблин. И той се съгласи.

Всички имахме чувството, че с този Следач нещо не е наред. Не съм сигурен защо.

— Да вървим — казах.

Опрях се на лъка, за да се изправя.

Ловеца сякаш погълна оръжието с очи. Накани се да каже нещо, но млъкна. Сякаш го беше разпознал. Усмихнах се, когато се извърнах встрани. Може би си мислеше, че е паднал плячка на Господарката.

— Последвай ме!

Така и стори. Гоблин и Едноокия тръгнаха след него, но не му помогнаха с багажа. Кучето му куцукаше, забило нос в земята. Преди да влезем вътре, погледнах на юг, обзет от пристъп на загриженост. Кога щеше да се прибере Брестака?

Вкарахме Ловеца и песа му в охранявана килия — като че ли нямаха нищо против липсата на гостоприемство. След като събудих закъсняващия за смяна Мускус, най-сетне се прибрах в покоите си. Опитах се да поспя, ала този проклет пакет на масата направо се късаше да ме вика.

Не бях сигурен дали искам да прочета съдържанието му. Но той спечели битката.