Глен Кук
Бялата роза (19)

18.
Обсада

Слънцето залязваше, а ние все още бяхме живи. Откъм Равнината засега не се бе появил устремен към нас Покорен, яхнал килимчето си. Започвахме да вярваме, че може би имаме шанс.

Нещо затрополи по вратата — яростен, силен трясък, сякаш самата орис чукаше на портите. Едноокия изрева:

— Пуснете ме вътре, проклети да сте!

Някой слезе долу и му отвори. Той се качи на бойните кули.

— Е? — поиска да знае Гоблин.

— Не знам. Имперските войници са прекалено много, а Бунтовниците — недостатъчно на брой, та предпочетоха да обсъдят предложението ни.

— А ти как мина? — полюбопитствах.

— Пеша — отряза той и после малко по-благосклонно обясни: — Професионална тайна, Знахар!

Магия, естествено.

Лейтенанта поспря да изслуша доклада на Едноокия и продължи неспокойните си обиколки. Аз следях войниците отвъд стената — забелязваха се признаци, че губят търпение.

Едноокия очевидно споделяше подозренията ми и ги подкрепи. С Гоблин и Мълчаливия отново се заеха с кроеж на планове.

Не съм сигурен какво точно направиха. Не бяха молци, но резултатът беше сходен. Разнесоха се писъци, които бързо заглъхнаха. Само че сега разполагахме с трима страховити магове, които да разровят кошера. И третият от групата издири имперския човек, който задушаваше заклинанието.

Към града хукна мъж, целият в пламъци. Гоблин и Едноокия се разкрещяха триумфално. Нямаше и две минути и една от обсадните машини избухна в огън. После още една. Следях внимателно магьосниците ни.

Мълчаливия остана напълно съсредоточен, но другите двама се превъзнасяха и си прекарваха страхотно. Боях се да не преминат границата и имперските войници да атакуват, водени само от надеждата да ги победят.

Е, нападнаха, но по-късно от очакванията ми. Изчакаха падането на мрака, пък и бяха далеч по-предпазливи, отколкото ситуацията изискваше.

Междувременно над срутените стени на Ръждоград забълва дим. Мисията на Едноокия бе успяла — тайните ни привърженици предприеха опит за отвличане на вниманието. Част от войниците се изтеглиха и побързаха да се приберат, за да овладеят положението.

Когато изгряха звездите, казах на Ловеца:

— Предполагам, че скоро ще разберем дали Лейтенанта е бил прав!

Той ме изгледа озадачено.

Имперските рогове затръбиха и отрядите поеха към стената. Двамата стояхме с лъкове в ръка, търсейки мишени — не беше лесна задача в мрака, макар над нас да сияеше нащърбената луна. И внезапно той ме попита:

— Как изглежда Тя, Знахар?

— Какво? За кого говориш? — Пуснах една стрела.

— Господарката. Казват, че си Я виждал.

— Ахъ. Преди много години.

— Е? Как изглежда? — Той също пусна стрела.

В отговор на звъна на тетивата му се разнесе писък. Ловеца ми се стори абсолютно спокоен — сякаш не съзнаваше, че след минути може да е мъртъв. Подобни неща ми лазят по нервите.

— Горе-долу както очакваш — отговорих му. Какво бих могъл да му кажа? Връзката ми с Нея вече се бе превърнала в бледи спомени. — Твърда като камък, но прекрасна като богиня…

Отговорът не го задоволи. Никога не задоволява питащите, но е най-добрият, на който съм способен.

— Как точно изглежда Тя?

— Представа си нямам, Ловец! Бях изплашен до смърт, а и Тя извъртя някак нещата… Видях млада, прекрасна жена. Само дето подобни се срещат под път и над път.

Лъкът му звънна и отново му отвърна писък. Той сви рамене.

— Просто се чудех! — и започна да пуска стрелите една след друга.

Войниците вече бяха близо.

Кълна се, не пропусна нито веднъж. И аз стрелях, когато видя нещо, но… Той имаше зрение на бухал, а аз различавах само сенки сред сенките.

Гоблин, Едноокия и Мълчаливия правеха всичко, на което са способни. Магиите им шареха бойното поле с краткотрайни проблясъци и писъци. Но и цялата им дарба не стигаше. Стълби опряха в стените. Повечето бяха обръщани веднага, но нападателите нахлуваха с дузини. Следваха ги други, още по-многобройни. Пръсках стрели в мрака — почти наслуки — и колкото се може по-бързо, след което извадих меча си.

И останалите сред братята ни сториха същото.

Лейтенанта се провикна:

— Тук е!

Хвърлих поглед към звездите. Да! Огромна сянка се беше появила над главите ни и се спускаше. Лейтенанта се оказа прав в предположението си.

Сега трябваше само да се качим на гърба на кита.

Някои от по-младите хукнаха към парадния плац. Отстъплението им не се забави нито от проклятията на Лейтенанта, нито пък от ръмженето и заплахите на Брестака, така че предводителят ни нареди и на останалите да ги последват.

Гоблин и Едноокия пуснаха нещо отвратително. В първия момент си помислих, че са призовали някой жесток демон. Изглеждаше повече от кошмарно и със сигурност спря атаката на имперските войски. Но, както и по-голямата част от магиите им, беше просто илюзия, не материална твар. Врагът скоро се усети, но вече си бяхме спечелили нужното време. Нашите стигнаха плаца, преди войниците да се вземат в ръце. Отвъд стената се разнесоха триумфални викове — противниците със сигурност ни бяха хванали натясно.

Стигнах до вятърния кит, още щом той кацна. Мълчаливия сграбчи ръката ми, когато тръгнах да се катеря по него. Посочи ми вързопите с ръкописите, които бяхме събрали от казармите.

— О, проклятие! Няма време!

По време на моментното ми колебание нашите не спряха да се изкачват покрай мен. Накрая метнах меча и лъка си и започнах да прехвърлям вързопите на Мълчаливия, който пък ги подаваше на някой друг по-нагоре.

Глутница имперски войници се хвърли към нас. Посегнах към захвърления си меч, но не можах да го достигна навреме и си помислих: „О, мамка му, не тук!“.

Ловеца пристъпи между мен и нападателите. Острието му беше като извадено от легендите. Уби трима за време колкото да примигнеш и рани още двама, преди враговете ни да решат, че са се сблъскали с някаква свръхестествена сила. Той пое в атака, макар че все още го превъзхождаха по брой. Досега не бях виждал меч да се използва с такова умение, стил, пестеливост на движенията и грация. Беше като част от него, продължение на тялото му. Нищо не би могло да му устои. Точно в този миг бях готов да повярвам в старите легенди за магически остриета.

Мълчаливия ме сбута и ми подаде знак:

Стига си зяпал и се размърдай!

Хвърлих последните два вързопа и се покатерих на кита.

Войниците, с които се биеше Ловеца, получиха подкрепление и го принудиха да отстъпи. Отгоре някой започна да пуска стрели. Но не мислех, че странният куриер ще успее… Ритнах един войник, който му беше минал зад гърба. Друг застана на мястото му и скочи към мен…

Псето Жабоубиец изникна от нищото. Сключи челюсти върху гърлото на нападателя ми. Мъжът избълбука така, сякаш стоманен капан щракна около врата му. Умря за секунди.

Псето Жабоубиец отскочи. Изкатерих още няколко стъпки, все още опитвайки се да пазя гърба на Ловеца. Той посегна нагоре, хванах го за ръката и го дръпнах.

Сред враговете ни се разнесоха ужасни крясъци и писъци. Беше твърде тъмно, за да се види защо, но предположих, че тримата ни магьосници също не ядат даром хляба си.

Ловеца се изстреля покрай мен, хвана се здраво и ми помогна да се кача. Издрапах още няколко крачки и сведох очи.

Земята вече бе на петнадесет стъпки под нас. Вятърният кит се издигаше стремително и имперските войници го зяпаха изумено. Постарах се по-бързо да се добера до гърба му.

Погледнах отново надолу едва когато някой ме издърпа на безопасно място. Пожарите в Ръждоград горяха под нас. На около петдесетина метра отдолу, по-точно, защото бързо набирахме височина. Нищо чудно, че ръцете ми бяха замръзнали.

Но не студът бе причината да се просна разтреперан на гърба на кита. След като ми мина, попитах:

— Има ли ранени? Къде ми е лечителската чанта?

Къде, почудих се, са Покорените? Как измина денят, без да ни посети старият ни обичан враг Хромия?

По пътя към къщи долових повече подробности, отколкото по пътя на север. Чувствах живота под мен, бълбукането и мърморенето в тялото на чудовището. Забелязах недорасли скатове, които надничаха от гнездата си сред израстъците, покриващи участъци от гърба на въздушния ни кон. И видях Равнината в различна светлина, когато луната изгря и я освети.

Беше все едно различен свят, забулен и кристален понякога, ярко засиял друг път, бляскав и искрящ на места. На запад се ширеха езерца като от лава.

Отвъд тях хоризонта осветяваха проблясъците и криволиците на бурята на промяната. Предполагам, че преминавахме през края на фронта й. По-късно, по-навътре в Равнината, пустинята доби по-обичаен вид.

Не пътувахме със страхливия кит. Този тук беше по-малък и миришеше по-слабо. Беше и по-жизнен между другото, и не толкова колеблив в движенията си.

На около четиридесет километра от дома Гоблин изписука:

— Покорени!

Всички се проснахме по корем, а китът се заиздига. Надникнах покрай хълбока му.

Покорени, така си беше, но не се интересуваха от нас. Там долу искряха безброй светкавици, разнасяха се тътнежи, горяха цели участъци от пустинята. Видях да се движат дългите, зловещи сенки на ходещите дървета, а на фона на светлината да се стрелкат силуетите на скатове. Самите Покорени крачеха пеша, като изключим един отчаян смелчага, който в полет се сражаваше със скатовете. Но това не беше Хромия. Бих разпознал петносаните му кафяви дрехи дори от такова разстояние.

Шепота, тя трябваше да е. Опитваше се да изпроводи останалите извън вражеската територия. Страхотно. Щяха да си имат занимание за дни напред!

Вятърният кит започна да се спуска. (В името на тези Анали ми се ще това да се бе случило през деня, за да мога да запиша някакви подробности). Скоро се приземи и един говорещ камък подвикна:

— Слизайте! Бързо!

Слизането беше по-проблематично от качването. Ранените усещаха болката и осъзнаваха, че са пострадали, а и до един бяхме уморени и схванати. Ловеца пък въобще не помръдваше.

Беше изпаднал в кататония^[1]. Нищо не стигаше до него. Просто си седеше там и се взираше в нищото.

— Какво, по дяволите?… — изръмжа Брестака. — Какво му има?

— Представа си нямам. Може би са го улучили…

Бях озадачен. И се озадачих още повече, когато го замъкнахме на светло и можах да го огледам, физически му нямаше нищо. Беше минал през битката без да получи и едно охлузване!

Глезанка излезе навън и подаде знак:

Ти беше прав, Знахар! Съжалявам! Мислех си, че ударът ще е толкова дързък, че ще вдигне на крак целия свят! — и попита Брестака. — Колцина изгубихме?

— Четирима. Не знам дали бяха убити или просто не сме ги прибрали… — Той сведе засрамено поглед.

Черният отряд не изоставя братята си.

— Псето Жабоубиец — обади се Ловеца. — Забравихме Псето Жабоубиец!

Едноокия се изказа с пренебрежение за помияра и куриерът се надигна гневно. Не беше измъкнал от битката нищо друго, освен меча си. Великолепната му кутия и арсеналът бяха останали в Ръждоград заедно с мелеза му.

— Стига сега! — отряза Лейтенанта. — Престанете! Едноок, слизай долу! Знахар, дръж този човек под око! И питай Глезанка дали момчетата, които избягаха с кита онзи ден, са успели да се измъкнат.

Двамата с Брестака отидохме при нея.

Отговорът й не беше задоволителен. По сведения на говорещите камъни големият и плашлив вятърен кит ги захвърлил на близо двеста километра северно. Поне се беше спуснал ниско, преди да ги отърси от гърба си.

Така че се прибираха пешком. Говорещите камъни обещали да ги защитават от естествените врагове в Равнината.

Всички се спуснахме в Дупката в кисело настроение. Най-добрият начин да подпалиш искрата е един провал.

Провалът, разбира се, е относително нещо. Щетите, нанесени от нас, бяха значителни. Последствията щяха да имат отглас още дълго време. Покорените бяха зле разтърсени. Отмъкнахме толкова много документи, че това със сигурност щеше да доведе до промени в плановете им за стратегията. Но все пак мисията ни не беше задоволителна. Сега Покорените знаеха, че вятърните китове са способни да излизат извън традиционните граници. Знаеха също, че разполагаме с повече ресурси, отколкото бяха предполагали.

Общовалидно правило в хазартните игри е, че не бива да си показваш всичките карти до последния залог.

Помотах се наоколо и намерих отмъкнатите документи. Занесох ги в покоите си. Нямах особено желание да участвам в „погребалния отчет“ в заседателната зала. Щеше да е отвратително съвещание, дори ако всички са на едно мнение.

Свалих си оръжията, запалих лампата, взех един от вързопите с ръкописи и го разопаковах върху работната си маса. Там ме очакваше и поредният пакет от запада.