Глен Кук
Бялата роза (50)

49.
Невидимият лабиринт

При първата си поява Чудака беше на ръба на паниката. Не го успокои моето изпълнение на добрия стар чичко, а и ролята на Господарката за малко да го хвърли в истерия. Не беше от полза и това, че Ловеца обикаляше наоколо в естествената си форма…

Странно, но именно Едноокия успя да разсее притеснението му — заговори го за Гарвана, поинтересува се как е пациентът му и това свърши работа.

Аз също изживях близък до истерия пристъп. Само часове след кацането, преди още да сме се настанили както трябва, Господарката докара Шепота и Хромия да препроверят преводите ни.

Според идеята Шепота трябваше да потърси дали има липсващи документи, а Хромия — да прерови спомените си за връзки, които евентуално сме пропуснали. Останах с впечатление, че по време на ранното Владичество се е въртял сред каймака на висшето общество.

Невероятно! Изобщо не можех да си представя как този вързоп омраза и човешки останки би могъл да представлява нещо друго, освен самото въплъщение на ненавистта и подлостта.

Накарах Гоблин да хвърля по едно око на тях двамата, а аз самият се измъкнах да видя как я кара Гарвана. Всички останали вече бяха успели да го навестят. Тя също беше там — облегната на стената дъвчеше нокътя на показалеца си и по нищо не напомняше страхотната кучка, тормозила и измъчвала света в продължение на, ами, страшно много години. Както казах и преди: мразя, когато враговете се държат човешки. А Тя беше хем човечна, хем страховита. Направо да ти опада косата от ужас!

— Как е той? — попитах и когато видях, че Тя е в особено настроение, добавих: — Какъв е проблемът?

— Състоянието му е все същото — добре са се грижили за него, и не страда от нещо, което няколко чудеса да не могат да оправят!

Осмелих се да вдигна въпросително вежди.

— Всички изходи са затворени, Знахар! Пропадам през тунел и изборите ми се стесняват още повече, а всеки от тях е по-ужасен от предишния!

Настаних се на стола, който Чудака използваше, когато наглежда Гарвана — поиграх си на чичо доктор. Беше ненужно, но просто исках да проверя лично. Отчасти с отвлечено внимание, отбелязах:

— Предполагам, че да си кралица на света е много самотно занимание!

Тя хлъцна тихичко.

— Ставаш прекомерно смел!

Така ли?

— Съжалявам, просто размишлявах на глас. Нездравословен навик. Често е основната причина за болезнени синини и сериозни кръвоизливи. Той ми изглежда в отлично състояние. Смяташ ли, че Шепота и Хромия могат да ни помогнат?

— Не, но вече опитахме всичко друго!

— А какво ще кажеш за Боманц?

— Боманц ли?

Погледнах Я внимателно — стори ми се съвсем искрено озадачена.

— Магьосникът, който те освободи…

— А, той ли! Какво имаш предвид? С какво би могъл да ни е полезен един мъртвец? Вече ликвидирах некроманта си… Да не би да знаеш нещо, за което аз не съм осведомена?

Слабо вероятно беше — нали Тя ме изправи пред Окото. При все това…

Колебах се половин минута — не ми се искаше да издавам онова, което можеше да се окаже единственото ни минимално предимство. Накрая все пак Й съобщих:

— От Гоблин и Едноокия научих, че той си е жив и здрав. Заклещен е в Могилните земи също като Гарвана, само че в плът и кръв.

— Нима е възможно?!

А възможно ли беше Тя да е пропуснала този факт, докато ме е разпитвала? Предполагам, че ако не задаваш правилните въпроси, няма да получиш и правилните отговори.

Обмислих всичко, което бяхме правили заедно. Бях Й описал докладите на Гарвана, но Тя не бе прочела писмата лично. Всъщност… Оригиналите, от които той беше извлякъл историята си, се намираха в покоите ми. Гоблин и Едноокия ги бяха влачили по целия път до Равнината само за да ги върнат обратно след това. Никой не ги бе отварял — в тях се разказваше вече изяснена история…

— Седни — наредих и се надигнах. — Връщам се след секунда!

Гоблин ме огледа подозрително, когато влетях в стаята.

— Само още няколко минути! Изникна нещо! — и се зарових в сандъка, в който бяха пътували документите на Гарвана.

Там сега се намираше само оригиналът на ръкописа на Боманц. Изхвърчах от стаята, а Покорените дори не ми обърнаха внимание.

Извънредно приятно усещане, честно да ви кажа — да не заслужиш и един поглед от тяхна страна. Но твърде неприятно, че стана само защото те се бореха с все сили за оцеляването си… Като всички нас.

— Ето! Това е оригиналният ръкопис! Прегледах го веднъж — отгоре-отгоре — колкото да проверя превода на Гарвана. Стори ми се добър, макар че той драматизира и си измисля диалога. Само че фактите и характеристиката са си изцяло на Боманц.

Тя прочете ръкописа с невероятна бързина и нареди:

— Я донеси и версията на Гарвана!

Излязох и се върнах, а Гоблин ми се намръщи и изръмжа зад гърба ми:

— Няколко минути напоследък са страшно много време, а, Знахар?

Тя набързо прегледа и писмата. След като приключи, потъна в размисъл.

— Е? — подпитах Я.

— Тук може би се крие нещо. По-точно, не се крие. Възникват два въпроса. Първият е кой е написал всичко това, а вторият — къде се намира онзи камък във Веслоград, който споменава синът!

— Предполагам, че Боманц е написал по-голямата част, а съпругата му е завършила ръкописа.

— А той не би ли писал от първо лице?

— Не е задължително. Вероятно литературните традиции на времето са го забранявали. Гарвана постоянно ми се подиграваше, че толкова често говоря от свое име в Аналите. Той е възпитан в друга традиция.

— Добре, да го приемем като работна хипотеза. Следващият въпрос е какво е станало със съпругата му.

— Тя произлиза от някакъв род във Веслоград. Предполагам, че се е прибрала у дома…

— При условие че я знаят като съпругата на човека, отговорен за освобождението ми?

— Сигурна ли си? Боманц не е било истинското му име!

Тя разби възраженията ми с едно махване на ръката.

— Шепота е намерила онези документи в Мъжеград, и то в голямо количество. Нищо не свързва Боманц с тях, като изключим историята му. Имам чувството, че всичко освен работните му записки е било събрано в по-късни времена. Но какво се е случило с тези ръкописи между оставянето им тук и момента, когато Шепота ги е намерила? Дали част от тях са били изгубени? Време е да се посъветваме лично с нея!

Множественото число обаче не включваше и мен.

Тъй или иначе пожарът беше запален. Не след дълго Покорените излетяха с гръм и трясък, на път за далечни части на света. Само за два дни Бенефиций достави камъка, споменат от сина на Боманц. Оказа се безполезен, тъй че стражниците си го присвоиха и го използваха вместо стъпало на входа за казармените им помещения.

От време на време случайно научавах как върви започналото от Веслоград проучване на пътя, по който Жасмин е минала, след като избягала от Могилните земи, овдовяла и посрамена. Беше трудно да се издирят толкова отдавнашни следи, но Покорените притежават забележителни умения.

От Мъжеград пък бе тръгнало проучване в обратна посока.

Имах съмнителното удоволствие да вися над главата на Хромия, докато ми посочваше всички грешки, направени от нас при преводите от учикуре и телекуре — поне за имената. Като че ли не само правописът не е бил уеднаквен по онези времена, но дори и азбуката. А и някои от споменатите в списъците не бяха нито учикуре, нито телекуре по произход, а чужденци, приспособили имената си за местна употреба. Хромия влагаше цял куп усилия да оправи извършеното от тях преиначаване.

Един следобед Мълчаливия ми даде знак за внимание. Надничаше през рамото на Хромия — през пет минути — дори по-целеустремено, отколкото аз самия.

Той беше открил важният елемент.