Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

52.
Никакви изненади

Не ме оставяше на мира нещо, залегнало не просто на дъното на подсъзнанието ми, а още по-дълбоко. Въртях се и се обръщах, будех се и заспивах и накрая, в ранните часове на утрото, мисълта се оформи. Станах и прерових набързо документите.

Намерих онзи лист, който накара Господарката да си поеме дъх веднъж, зарових се в заплетения списък на гостите и открих най-сетне лорд Сенджак и дъщерите му Ардат, Доверие и Стайлит. Най-малката, Доротея, както бе записал хроникьорът, била „възпрепятствана да присъства“.

— Ха! — възкликнах. — Търсенето се стеснява!

Нямаше повече информация, но и това си беше находка. Ако приемем, че Господарката наистина е имала близначка и Доротея е била най-малката, а Ардат е умряла, оставаха само две. Жената на име Стайлит и онази на име Доверие. Доверие ли? Е, поне такъв бе приблизителният превод.

Бях толкова възбуден, че не можах да заспя повече. От мислите ми избяга дори проклетата комета, която беше избързала със завръщането си.

Само че възбудата ми се стопи в алчните челюсти на времето. Не се чуваха вести от онези Покорени, които преследваха съпругата на Боманц и ръкописите. Предложих на Господарката лично да ида до източника, но тя не беше готова да рискува — още не.

Нашият стар и глупав приятел Ловеца изрови още една находка, четири дни след като аз елиминирах сестрата на име Доротея. Едрият тъпак четеше родословните дървета денем и нощем.

Мълчаливия се върна от „Синия Уили“ с такова изражение, че си знаех, че става дума за нещо хубаво. Той ме измъкна на открито, поведе ме към града и ме вкара в зануляването. Подаде ми парче влажна хартия. В типичния за Ловеца простоват стил там беше написано:

„Три от сестрите са сключвали брак. Ардат се омъжвала два пъти, първо за барон Каден от Стрелокамък, който починал в битка. Шест години по-късно се омъжила за Ерин Безбащин, обезземлен жрец на бог Вансър, от Прашкоград, в кралството Благословия. Доверие се омъжила за Бартълм от Пикникград, всепризнат магьосник. Спомням си, че Бартълм от Пикникград стана един от Покорените, но не съм сигурен в спомените си.“

Няма лъжа, няма измама!

Доротея се омъжила за Сала, принца-наследник от Тръгванград. Стайлит така и не сключила брак.

Ловеца беше доказал, че, колкото и бавен да е, все някоя идея може да пробие през блатото на съзнанието му.

Списъците на умрелите разкриваха, че Ардат и съпругът й Ерин Безбащин, обезземленият жрец от Прашкоград, били убити от бандити, докато пътували от Грънцеград за Яйцеград. Моите несигурни спомени подсказваха, че това се е случило само няколко месеца преди Властелина да се обяви за господар.

Стайлит се удавила в придошлата река Мечтание няколко години преди това, отнесена от водите пред безброй свидетели. Но не намерили трупа й.

Е, имахме един жив свидетел. Изобщо не ми беше хрумнало да мисля за Ловеца по такъв начин. Познанията му си бяха в главата, само трябваше да се досетим за него… И нищо чудно да измислим някакъв начин да се доберем до спомените му.

В писъмцето си беше написал още, че Доверие загинала в битките, когато Властелина и Господарката покорили Пикникград в началото на завоеванията им. Нямаше и следа от смъртта на Доротея.

— Проклятие! — промърморих. — Все пак стария Ловец го бива за нещо!

Мълчаливия подаде знак:

Доста е объркано, но здравият разум може да изведе някакъв смисъл.

Все беше нещо. И без да чертая таблици, в които да свързвам всички тези жени, бях достатъчно уверен да заявя:

— Познавахме Доротея като Ловеца на души. Знаем, Че Ардат не е Господарката. Следователно е вероятно сестрата, измислила засада, за да я убие…

Но все още нещо липсваше. Стига само да знаех кои две са били близначките…

В отговор на въпроса ми Мълчаливия подаде знак:

Ловеца претърсва списъците с новородените!

Но не беше особено вероятно да налучка отново, защото лорд Сенджак не беше телекурец.

— Една от предполагаемо мъртвите не е умряла. Готов съм да заложа на Стайлит и да допусна, че са убили Доверие, защото е познала сестра си, която по идея е умряла, докато Властелина и Господарката завземали Пикникград.

Боманц споменава легенда, в която Господарката убива близначката си. За тази засада ли става дума или за нещо по-очебийно?

— Че кой знае? — отвърнах.

Да, наистина беше доста объркано, но в случая се чудех дали изобщо има значение.

 

 

Господарката свика заседание. Първоначалното ни виждане за времето, с което разполагахме, сега изглеждаше прекалено оптимистично. Тя ни съобщи:

— Очевидно сме преценили погрешно. В документите на Ловеца на души няма нищо, което да издава истинското име на съпруга ми. Как тя е достигнала до това заключение, вече не можем да разберем. Може би липсват документи, но не сме сигурни. Ако господарят на Веслоград не ни извести скоро, ще трябва да изоставим този вариант. Време е да обмислим какви са другите ни възможности!

Надрасках една бележка и помолих Шепота да я предаде на Господарката. Тя се запозна с нея и ме погледна с присвити очи и замислено изражение.

— Ерин Безбащин — прочете на глас предположението ми. — Обезземлен жрец на бог Вансър от Прашкоград, в кралството Благословия. Това ни дава нашият историк аматьор. Знахар, самото ти откритие е по-безинтересно от това, че изобщо си попаднал на него! Тази „новост“ е на петстотин години и дори тогава е била безполезна. Който и да е бил Ерин Безбащин преди да напусне Благословия, свършил е идеална работа по замитането на следите си. По времето, когато стана достатъчно интересен, за да изследват произхода му, беше ликвидирал не само Прашкоград, но и всеки, живял някога там по негово време. В по-късните години стигна дори по-далеч и изтри от лицето на земята цялото кралство Благословия. Което е и причината да се изненадвам толкова, че в тези ръкописи е записано истинското му име.

Смалих се наполовина, чувствайки се последен глупак. Естествено, трябваше да знам, че са се опитвали да разкрият Властелина и преди. Бях издал едно малко предимство срещу нищо. Дотук по въпроса за съдействието.

Един от новите Покорени — не ги различавам от пръв поглед, те всички се обличат еднакво — пристигна малко по-късно. Той или тя даде на Господарката малка гравирана кутия. Тя се усмихна, когато я отвори.

— Не са оцелели документи, но разполагаме с това! — И извади няколко стари гривни. — Утре отиваме при Боманц!

Всички други знаеха, но аз трябваше да попитам:

— Какво е това?

— Амулетите, изработени за Вечната стража по времето на Бялата роза. Приносителите им могат да влизат в Могилните земи, без да се подлагат на опасност.

Последвалата възбуда надминаваше разбирането ми.

— Сигурно жена му ги е изнесла. Макар че е загадка как се е добрала до тях. Стига толкова засега, трябва да помисля малко! — и тя ни изгони, както фермерка пръска пилета.

Върнах се в стаята си. Хромия летеше зад мен. Не каза и дума, а отново се зарови в документите. Озадачен, надникнах през рамото му. Беше съставил списък на всички чуждестранни имена, които сме изровили, написани с азбуките на езиците, от които произлизат. Очевидно се занимаваше едновременно и със системи за подмяна на буквите, и с нумерология. Решително отидох до леглото си, обърнах му гръб и се престорих, че спя.

Но докато той беше в стаята, сънят не желаеше да ме навести.