Глен Кук
Бялата роза (48)

47.
Сенки в земите на сенките

Във вътрешността на Могилните земи не съществува време — има само сенки и огън, светлина без източник, безконечен страх и разочарование. От мястото, където се намираше — залепнал в паяжината по вина на собствената си хитрост. — Гарвана виждаше и разпозна доста от чудовищата на Властелина. Видя мъже и зверове, положени в земята навреме, за да спре Бялата роза тези твари от бягство. Видя дори силуета на магьосника Боманц, очертан на фона на застиналата струя драконов огън. Старият вещер още се бореше да направи поредната крачка към центъра на Великата могила. Нима не знаеше, че се е провалил още преди поколения?

Гарвана се питаше от колко време по-точно е в плен. Дали посланията му бяха стигнали целта си? Дали щеше да дойде помощ или просто да трепери в очакване мракът да се взриви?

Ако изобщо разполагаше с ориентир да пресмята времето, то за такъв му служеше нарастващото вълнение сред положените на стража срещу мрака. Реката продължаваше да приближава и те с нищо не можеха да я спрат. Нямаше как да оковат смъртта на света!

Гарвана стигна до извода, че е щял да уреди всичко по друг начин, ако е бил отговорен за погребението навремето.

Смътно осъзна, че го подминават разни неща — сенки като самия него, но не знаеше колко време е минало от идването им, нито кои са били. Понякога целият пейзаж се разместваше — наоколо нямаше нищо сигурно и устойчиво. Светът от тази перспектива изглеждаше съвсем, съвсем различен…

Гарвана никога не се беше чувствал толкова безпомощен и уплашен. Усещането не му харесваше. Винаги бе съумявал да направлява съдбата си и да не зависи от никого…

Е, засега не му оставаше друго, освен да мисли. Твърде много и твърде често мислите му се връщаха към онова, което значеше да бъдеш Гарван — какво бе извършил или пък не бе предприел, или е трябвало да стори по друг начин. Имаше предостатъчно време да открие, или най-малкото да се противопостави, на всички страхове, болки и слабости, скрити в душата му и сътворили маската от лед, желязо и безстрашие, с която се изправяше срещу света. Осъзна, че те му струваха всичко, което някога бе ценил, и именно те го бяха вкарвали в челюстите на смъртта отново и отново, като самонаказание…

Твърде късно. Наистина твърде късно!

Когато мислите му се избистриха и той направи своя извод, гневните му викове отекнаха дори в този свят на духове. И онези, които го заобикаляха и го мразеха заради това, което навярно бе пуснал на свобода, се надсмяха над мъките му.