Глен Кук
Бялата роза (4)

3.
История от вчера

Знахаря:

Жената пак му се зъбеше. Боманц масажира слепоочията си. Пулсирането не отслабна. Прикри очите си.

— Саита, сайта, сута — промърмори, изричайки сричките с гняв и съскане.

И прехапа езика си. Човек не прави заклинания на собствената си жена! Трябва да понася с достойнство последствията на младежката глупост. Ах, колко съблазнително беше обаче! Какво предизвикателство!

Достатъчно, глупако! Гледай си проклетата карта.

Нито Жасмин, нито главоболието мирясаха.

— Всички дяволи в Ада! — Той изблъска тежестите от ъглите на картата и нави нежната коприна около тънката стъклена пръчка. Пъхна я в дръжката на фалшиво древно копие, направо изтъркана от употреба. Промърмори:

— Бесанд би го забелязал начаса!

Стисна зъби, когато язвата го захапа здраво. Колкото повече наближаваше краят, толкова по-голяма ставаше опасността от разкриването му. Нервите му бяха изпънати. Ужасяваше се да не се пречупи пред последното препятствие, страхът да не го погълне и да не е изживял живота си напразно.

Тридесет и седем години в сянката на секирата на военачалника бяха доста време.

— Жасмин! — промърмори той. — И наречи свинята Красавица… — Отвори със замах завесата на вратата и се провикна през стълбите: — Сега пък какво има?

Неизменното: мрънкане, несвързано с корените на недоволството й. Прекъсваше изследванията му в отплата за онова, което според нея беше отклонило живота им от светлото бъдеще.

Той би могъл да стане влиятелен човек във Веслоград, да й осигури голяма къща, претъпкана с почтителни слуги, да я облече от глава до пети в златоткани платове… Можеше да я тъпче с месо на всяко хранене, докато от тлъстина вече не е в състояние да направи и крачка. А вместо това предпочете живота на учения. Скри името и професията си и я завлече в това мрачно, обладано от призраци свърталище в Старата гора. Не й беше осигурил нищо друго освен нищета, ледени зими и подигравките на Вечната стража.

Боманц се затътри по тясното, скърцащо и опасно стълбище. Прокле жената и плю на пода. Накрая пъхна сребро в подобната й на рачешка щипка длан и я отпрати с молба поне веднъж вечерята да бъде свястно ястие. Подигравки ли?!, помисли си. Ще ти дам аз едни подигравки, дърта гарга такава! Ще те накарам да разбереш какво е да живееш с вечно мрънкаща, ужасна дърта торба банални, малоумни мечти…

— Я се спри, Боманц! — промърмори на себе си. — Жасмин е майка на сина ти. Отдай й дължимото. Тя не те е предала!

Друго да не беше, но все още споделяха надеждата, въплътена в картата върху коприната. Така е, беше й трудно да чака, без да знае колко е напреднал — наясно само, че почти четири десетилетия са изминали, без да донесат видим резултат.

Звънчето на вратата на магазина издрънча. Боманц си наложи маската на любезен продавач. Закрачи напред — дебел, плешив дребосък с прошарени от сини вени ръце, скръстени на гърдите.

— Побойнико! — той се поклони лекичко. — Не те очаквах толкова скоро!

Побойника беше търговец от Веслоград, приятел на сина на Боманц — Стенсил. Държеше се открито и добросърдечно — поведение, в което магьосникът откриваше себе си на по-млади години.

— Нямах намерение да се връщам чак толкова скоро, Бо. Но антиките са последен писък на модата. Изобщо да не повярваш!

— Искаш нов товар, така ли? Вече? Направо ми измете хамбара!

Оплакването остана недоизказано, но се подразбираше: за Боманц това означаваше да се потруди върху презареждането. Време, загубено за проучванията му.

— Владичеството е на мода тази година. Спри да се цупиш, Бо! Това си е дар от Боговете. Нищо чудно догодина пазарът да умре като Покорените.

— Те не са… Може би просто остарявам, Побойнико! Вече не се наслаждавам на скандалите с Бесанд. По дяволите! Преди десет години сам тръгвах да ги търся. Хубавата караница прогонва отегчението. Пък и ровичкането в пръстта ме смазва. Направо съм изтощен. Просто искам да си седя на верандата и да гледам как животът се ниже покрай мен…

Докато редеше безсмислици, Боманц извади най-хубавите си антични мечове, парчета от брони, войнишки амулети и почти идеално запазен щит. Кутия върхове за стрели с гравирани на тях рози. Комплект алебарди с широки остриета — толкова древни, че върховете бяха монтирани на подновени дръжки.

— Мога да ти пратя хора. Само им покажи къде да копаят. Ще ти платя комисионна. Ти няма нужда да правиш нищо. Това е страхотна брадва, Бо! Телекуре, а? Спокойно ще продам цял кораб телекурски оръжия!

— Всъщност е учи-теле… — Язвата пак го прободе. — Не, никакви помощници!

Само това му трябваше — глутница млади горещи глави, които да надничат през рамото му, докато си прави полевите изчисления.

— Просто предложих!

— Съжалявам. Не ми обръщай внимание! Жасмин пак ме сдъвка тази заран.

Побойника предпазливо се поинтересува:

— Намери ли нещо, свързано с Покорените?

С упражнявана с десетилетия лекота Боманц се взе в ръце и прикри ужаса си.

— Покорените ли? Да не съм глупак?! Не бих докоснал нищо тяхно дори ако мога да го прекарам покрай Наблюдателя!

Побойника се усмихна заговорнически.

— Разбира се. Не искаме да се пречкаме на Вечната стража. При все това… Има един човек във Веслоград, готов да плати добри пари за вещ, която може да бъде приписана на някой от Покорените. И би продал и душата си за нещо, принадлежало на Господарката. Направо е влюбен в нея!

— С това е била известна!

Боманц избегна погледа на младежа. Колко му е разкрил Стенс? Дали пък не е някой от подмолните подходи на Бесанд? Колкото повече остаряваше, толкова по-малко удоволствие му доставяше играта. Нервите му не издържаха на този двойнствен живот. Съблазняваше се да си признае ей тъй, за свое облекчение.

Не, проклятие! Беше инвестирал прекалено много. Тридесет и седем години. Разкопки и писане непрестанно. Промъкване и преструвки. Най-долна бедност. Не. Не можеше да се предаде. Не сега. Не и когато беше толкова близо! Призна си… отчасти:

— И аз я обичам — по свой собствен начин. Но здравият разум не ме е напуснал! Честно ти казвам, ще вдигна Бесанд по тревога, ако открия нещо. Толкова силно ще се развикам, че ще ме чуеш чак във Веслоград!

— Добре. Както кажеш! — Побойника се ухили. — Да минем на темата! — и той извади кожена торбичка. — Писма от Стенсил.

Боманц сграбчи кесията.

— Не ми е писал от последния път, когато ти беше тук!

— Нещо против да започна да товаря, Бо?

— Ами добре. Давай! — старецът безучастно извади от кутията настоящия си инвентарен списък. — Отбележи всичко, което ще вземеш!

Побойника се разсмя весело.

— Този път взимам всичко, Бо! Просто ми кажи цената!

— Всичко ли? Та поне половината е боклук!

— Казах ти, че Владичеството е на мода!

— Виждал ли си се със Стенс? Как е той?

Вече беше прочел първото писмо до половината. Синът му нямаше нищо съществено за казване. Всекидневни дреболии пълнеха писанията му. Скучни редове, нахвърлени до родителите от син, неспособен да прескочи вечната бездна.

— В отвратително добро здраве е. Отегчен е от университета. Чети нататък. Чака те изненада!

 

 

— Побойника беше тук — подметна Боманц, пристъпвайки ухилено от крак на крак.

— Този крадец? — озъби се Жасмин. — Нали не си забравил да си поискаш парите?

Дебелото й, увиснало лице бе застинало в гримаса на вечно неодобрение. Устата й се отваряше само по този повод.

— Донесе писма от Стенс. Ето! — и докато й подаваше кесията, не можа да се сдържи: — Момчето се прибира вкъщи.

— Вкъщи ли? Че как тъй? Нали си има работа в университета?

— Взима си едногодишната почивка. Идва за лятото.

— Защо?

— Да се види с нас. Да помогне в магазина. Да се измъкне оттам, за да довърши дисертацията си…

Жасмин се размърмори. Не прочете писмата. Не беше простила на сина си, задето споделя интереса на баща си към Владичеството.

— Онова, което ще прави всъщност, е да ти помага да си пъхаш носа наоколо там, където не бива, нали?

Боманц хвърли колеблив поглед към витрините на магазина. Живееше в състояние на напълно осъзната параноя.

— Сега е Годината на кометата. Призраците на Покорените ще се надигнат да скърбят за отминаването на Владичеството.

Това лято щеше да отбележи десетото завръщане на опашатата звезда, появила се в часа на падението на Властелина. Десетте, Които Били Покорени, щяха да се проявят особено силно.

Боманц стана свидетел на прехода на кометата през онова лято, когато дойде в Старата гора — много преди раждането на Стенсил. Могилните земи бяха впечатляващи с ходещите из тях призраци.

От възбуда го присви стомахът. Жасмин не би го оценила, но това беше лятото. Краят на дългото издирване. Липсваше му само един ключ. Стига да го намереше, щеше да осъществи връзка и да започне да трупа печалби, вместо само да влага в бездънната яма.

Жена му изсумтя.

— Защо ли се забърках в това? Мама ме предупреждаваше!

— За Стенсил говорим, жено! За единствения ни син.

— Ах, Бо, не ме мисли за жестока дъртофелница. Разбира се, че ще го приветствам с отворени обятия. Не го ли обичам и аз, а?

— Няма да пострадаш, ако го покажеш! — Боманц огледа стоката си. — Останаха ми най-ужасните боклуци. Тези стари кости болят само при мисълта за това какво копаене ме чака!

Вярно, гърбът вече го наболяваше, но духът му се рееше високо. Зареждането беше удобно извинение да се мотае в покрайнините на Могилните земи.

— Няма по-добър момент за начало от сега!

— Опитваш се да ме махнеш от къщата ли?

— И това не ще навреди, даже никак!

Боманц с въздишка огледа магазина си. Няколко изгнили от времето дреболии, счупени оръжия, череп, който не можеше да се продаде, защото му липсваха триъгълните вдадености, типични за офицерите от Владичеството. Колекционерите не се интересуваха от костите на редниците или последователите на Бялата роза.

И все пак е любопитно, помисли си той. Защо се интересуваме чак толкова от злото? Бялата роза е проявила много по-голям героизъм от Властелина или Покорените. А са я забравили всички, освен хората на Наблюдателя. И най-простият селяк ще изброи по име поне половината Покорени. Могилните земи, където злото лежи неспокойно, са под охрана, а гробът на Бялата роза е изгубен във времето.

— Нито тук, нито там — промърмори Боманц. — Време е да се запътя към полето. Ето. Ето! Лопата. Божествена пръчка^[1]. Торби… Може би Побойника беше прав. Май трябва да си взема помощник. Четки… Нужна ми е помощ да събера този багаж! Теодолит^[2]. Карти. Да не ги забравя. Какво друго? Маркировъчни лентички. Разбира се. Този проклет Мен Фу!

Той пъхаше вещите в торба и окачваше снаряжение навсякъде по себе си. Грабна лопатата и греблото, и теодолита.

— Жасмин! Жасмин! Отвори ми проклетата врата!

Жена му надникна през завесата, която отделяше жилищните им помещения.

— Първо трябваше да си я отвориш, проклет да си! — и се затътри през магазина. — Някой ден, Бо, ще вземеш да се организираш както трябва! Сигурно ще е денят на погребението ми!

Боманц се измъкна на улицата, като продължаваше да мърмори:

— Ще се организирам в деня, когато умреш. Ще си живея къде-къде по-добре! Искам те в земята, преди да си промениш мнението!