Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

41.
Селище на име Конеград

Бяха минали четиринадесет дни, преди да поемем към Конеград — скромно градче, разположено между Вятърния окръг и Равнината на страха, на около двеста километра от последната. Конеград е крайпътна спирка за онези търговци, които са достатъчно луди да пътуват между тези две пустини.

Напоследък селището се бе превърнало и в стратегическа щабквартира за операциите на Шепота. Тъй че тук бяха разквартирувани армиите, които не се намираха на път за Могилните земи. Горките глупци на път за севера! Щяха да се намокрят добре.

Навлязохме в града след безкраен полет и аз треперех от любопитство. При все отстъплението на огромните армии базата на Шепота кипеше като кошер около новосъздадените килими.

Имаше дузина разновидности. На едно поле видях М-образна формация от пет чудовища, всяко с размери сто на четиридесет метра. Бяха натоварени с джунгли от дърво и метал. Навсякъде по земята се стелеха още килими в необичайни форми, разделени по категории. Повечето бяха много по-дълги, отколкото широки и по-големи от обичайното. Всички имаха разнообразни придатъци и до един бяха обвити в лека медна клетка.

— Това какво е? — попитах.

— Приспособяваме се към тактиките на врага. Твоята селянка не е единствената, която може да си променя методите! — Господарката стъпи на земята и аз сторих същото. Прекараното във въздуха време направо те скапва. — Нищо чудно да имаме възможност да ги изпитаме, независимо, че съм се изтеглила от Равнината.

— Защо?

— Голяма Бунтовническа армия се насочва към Конеград. Няколко хиляди души и всички твари, които живеят в пустинята.

Няколко хиляди души ли? Че откъде са се взели? Нима положението можеше да се промени толкова бързо?

— О, да! — Отново същият номер с четенето на мисли. — Градовете, които напуснах, вливат жива маса в армиите й.

— Какво имаше предвид под „изпитване“?

— Бих искала да прекратя боевете, но не и да бягам от схватка. Ако тя настоява да продължи на запад, ще й покажа че — със или без зануляване — може да бъде надвита.

Намирахме се близо до едно от новите килимчета и се приближих до него. По форма то напомняше корабче, дълго около петдесет стъпки. Беше с истински седалки — две по посока на движението и една наобратно. Отпред имаше малка балиста. Отзад — доста по-тежка машина. Прикрепени към бордовете на килима и под него се намираха осем копия с дължина тридесет стъпки. На всяко се виждаше издутина с размера на бирена бъчонка, на пет стъпки зад върха. Всичко беше боядисано по-черно и от сърцето на Властелина. Това корабче-килимче разполагаше с плавници като риба. Някой с чувство за хумор му бе нарисувал очи и зъби отпред.

Другите около него имаха сходна форма, макар че различните майстори бяха следвали собственото си вдъхновение, рисувайки тези летящи лодки. На една, например, вместо плавници, се виждаше нещо подобно на обли, полупрозрачни, тънки като мустаци, сухи шушулки със семена по петнадесет стъпки дълги.

Господарката нямаше време да ме оставя да оглеждам оборудването й и не гореше от желание да ме пусне да обикалям наоколо без придружител. Всъщност не заради липса на вяра, а заради собственото ми добро. Като нищо щях да преживея фатален инцидент, ако се отделя от нея и на крачка. В Конеград бяха разквартирувани и всички Покорени, дори най-старите ми приятели.

Тази горда, самоуверена Глезанка! Дързостта й бе станала запазена марка. Разполагаше с цялата мощ на Равнината само на петдесетина километра от Конеград и се приближаваше. Но напредъкът й беше труден, ограничен от скоростта на ходещите дървета.

Отидохме на едно от полетата, където килимчетата стояха в очакване, подредени в официален строй около чудовищата, които бях забелязал в началото. Господарката заяви:

— Планирах малко демонстрационно нападение върху щаба ви, но според мен това ще бъде по-убедително.

Около килимите се суетяха хора. На големите товареха грамадни глинени съдове. Приличаха ми на онези големи урни-саксии с малки чашковидни отвори в горната половина за засаждане на по-малки растения. Имаха височина петнадесет стъпки, а отворите за садене бяха запечатани с парафин. На дъното им се виждаше по един двадесет стъпки дълъг прът с кръст накрая. Товареха такива с купища.

Бързо преброих килимите наум. Бяха повече от наличните Покорени.

— Всички ли ще излетят? Как?

— Бенефиций ще е с най-големите. Също като Оплаквача преди него той има изумителна способност да ги управлява. Другите четири големи ще бъдат подчинени на неговия. Ела, този тук е нашият!

Казах нещо извънредно интелигентно, навярно:

— Ъмхъм?!

— Искам да бъдеш свидетел!

— Може да ни разпознаят!

Покорените обикаляха дългите, странни лодки килимчета. Катерещите се в тях войници заемаха вторите и третите седалки. Онези, които гледаха към кърмата, проверяваха своите балисти и муниции, като въртяха свързано с балистата устройство, очевидно предвидено да помогне да се опъне тетивата, след като бъде изстрелян зарядът. Не виждах да е възложена някаква особена задача на войниците на средните седалки.

— А за какво са клетките?

— Скоро ще научиш.

— Но…

— Ще се изненадаш, Знахар! Предпочитам така да бъде!

Тръгнах след нея към нашето килимче. Не знам какво провери Тя, но изглеждаше доволна. Мъжете, които го подготвяха, също останаха доволни от кимването Й.

— Качвай се, Знахар — на второто място. Завържи се здраво. Ще бъде забавно пътуване.

О, леле!

— Ние сме водачите на ятото — каза Тя, докато се привързваше към предната седалка. На най-задната седна посивял стар сержант. Той ме погледна със съмнение, но не каза нищо. Покорените се настаниха по местата си. Най-големите килими — „големани“, както ги беше нарекла Господарката — имаха екипаж от четирима. Бенефиций бе възкачен в средата на М-то.

— Готови ли сте? — провикна се Господарката.

— Готови!

— Готови! — обади се и сержантът.

Нашият килим се раздвижи.

Нестабилен — най-добрият начин да опишем първите му няколко секунди. Килимът беше тежък и, докато не успя да се оттласне напред, не искаше и да се издигне.

Господарката погледна през рамо и се усмихна, когато земята се отдалечи изпод нас. Чудесно се забавляваше. Започна да подвиква нареждания, които обясняваха изумителния набор педали и ръчки около мен.

Дръпни и бутни онези двете в комбинация и килимчето започва да се върти около централната си ос. Завърти онези и то ще завие наляво или надясно. Идеята беше да се използват комбинации за управление на превозното ни средство.

— И за какъв дявол ни е? — извиках във вятъра.

Думите ми отлетяха от устата. Бяхме си сложили очила, които защитаваха очите ни, но останалата част от лицата не бяха покрити. Очаквах полетът да донесе поне няколко случая на обрулване от вятъра.

Носехме се на близо седемстотин метра височина, на десет километра от Конеград и с доста преднина пред Покорените. Виждах ясно облаците прах, вдигани от армията на Глезанка. Отново извиках:

— Защо ни е допълнително управление?

Дъното пропадна. Господарката беше изключила заклинанието, което движеше килима.

— Ето за това! Ти ще го управляваш, когато навлезем в зануляването!

Какво, по дяволите?…

Тя извърши около половин дузина изключвания, за да свикна с управлението, поне на теория, преди да се понесем към армията на Бунта.

Направихме един кръг с неимоверна скорост на прилично разстояние извън зануляването. Бях изумен от онова, което Глезанка бе съумяла да обедини. Имаше около петдесет вятърни кита, включително няколко чудовища, дълги по над хиляда стъпки, съпроводени от цели орляци скатове. Имаше огромна гора от ходещи дървета, батальони човешки войници, говорещи камъни със стотици, проблясващи около ходещите дървета — прикриваха ги. Имаше хиляди твари, които скачаха и подскачаха, плъзгаха се, пълзяха и летяха. Беше едновременно страховита и изумителна гледка.

В западния край на обиколката ни мернах и имперската армия, около две хиляди души в редица по предния склон на хребет на около два километра от Бунта. Бяха същинска подигравка — да оказват отпор на Глезанка!

Няколко смели ската обиколиха края на зануляването, хвърляйки светкавици, които не ни достигаха или просто не ни улучваха.

Прецених, че самата Глезанка вероятно е на гърба на някой кит на около хиляда стъпки височина. Силите й бяха нараснали, ако съдим по това, че диаметърът на зануляването се бе увеличил, откакто напуснах Равнината. Целият този изумителен набор Бунтовници крачеше в неговата защита.

Господарката ни беше нарекла водачи. Нашият килим не изглеждаше съоръжен като останалите, но не знаех какво точно има предвид, докато не се захвана за работа.

Понесохме се стръмно нагоре. Старият сержант припряно заизхвърля през борда малки черни топки, които оставяха потоци червен или син дим. Сигурно бяха към триста. Димните топки се разпръснаха и увиснаха точно на ръба на зануляването. Така значи — маркери, по които да маневрират Покорените.

Ето ги и тях самите. Бяха много високо, по-дребните се въртяха около М-образната формация.

Хората по големите килими започнаха да пускат гигантските саксии. Те падаха и падаха, и падаха. Последвахме ги, плъзгайки се извън техния орляк. Щом полетяха, саксиите се обърнаха с прътовете надолу. Скатовете и китовете се разпръснаха от пътя им.

Когато някой от колците се удряше в земята, се забиваше дълбоко й парафиновите печати се взривяваха. Плисваше течност. Върхът на пръта се удряше в огнивото и течността се запалваше, сякаш бълваха огнени съсиреци. И щом пламъкът достигнеше нещо вътре в саксиите, те избухваха. Късовете убиваха и хора, и чудовища.

Гледах изумен разцъфването на тези огнени цветя.

Над нас Покорените пуснаха втори облак. В това нямаше магия и зануляването беше безполезно.

Вторият порой извлече светкавици от китовете и скатовете. Но още първите няколко успешни удара ги опариха, защото саксиите експлодираха във въздуха. Паднаха скатове и един кит попадна, в сериозна опасност, докато другите не се наредиха над него и не го заляха с баластните си води.

Покорените отново се върнаха и хвърлиха трета серия саксии. Щяха да превърнат войниците на Глезанка в печено, ако тя не предприемеше нещо.

Тя се качи нагоре към Покорените.

Димните топки се плъзгаха по ръбовете на зануляването и го очертаваха превъзходно.

Господарката се изкачи нагоре с умопомрачителна скорост.

М-образната формация се отдалечи, а по-малките килимчета набраха още височина. Господарката ни настани между Шепота и Хромия. Очевидно беше предвидила реакцията на Глезанка.

Наблюдавах със смесени чувства, ако може така да се каже.

Килимът на Шепота се наклони с носа надолу. Хромия я последва, а после и Господарката. Останалите Покорени се понесоха след нас.

Шепота се гмурна към един особено чудовищен вятърен кит. Носеше се все по-бързо и по-бързо. На триста метра от зануляването две десетметрови копия се откъснаха от килима й, задвижени от магия. Когато удариха зануляването, продължиха да летят по обикновена балистична траектория.

Шепота не положи усилие да избегне зануляването. Гмурна се право в него, а мъжът на втората седалка направляваше падането на килимчето чрез рибешките плавници.

Копията на Шепота удариха близо до главата на кита. И те, и жертвата избухнаха в пламъци.

Огънят е анатема за тези твари, защото газът, който им помага да летят е извънредно експлозивен.

Хромия повтори маневрата на Шепота. Пусна две копия извън зануляването и още две вътре — буквално ги забоде, тъй като мъжът на втората седалка прекара килимчето на няма и педя от летящ кит.

Само едно от копията не улучи точно.

Сега китът имаше пет пожара на гърба си.

Около Шепота и Хромия изригна буря от светкавици.

После и ние улучихме зануляването. Заклинанията за летене не действаха. Облада ме паника. От мен ли зависеше?…

Бяхме се насочили към вятърния кит. Подскочих и започнах да блъскам и ритам ръчките.

— Не толкова яростно! — извика Господарката. — Плавно, леко!

Хванах му цаката точно когато тварта се издигна покрай нас.

Блеснаха светкавици. Преминахме между два по-дребни кита, които ни пропуснаха. Господарката стреля с малката си балиста. Нейното копие улучи единия от тях. Какъв ли беше смисълът, мътните го взели? Все още не разбирах — това беше все едно пчелно ужилване за тях…

Да, но копието беше свързано с жица, която минаваше през една макара…

Бум!

За момент останах заслепен. Косата ми настръхна. Беше пряко попадение от светкавица на скат… Мъртви сме, помислих си.

Металната клетка, която ни заобикаляше, погълна енергията на мълнията и я предаде по размотаващата се жица.

Скатът се носеше след нас само на метри от лодката. Сержантът стреля по него и улучи преследвача ни под крилото. Звярът започна да криволичи и пърха като еднокрила пеперуда.

— Внимавай къде караш! — извика Господарката.

Побързах да се извърна. Право към нас се носеше гърбът на вятърен кит. Бягащите скатове се пръснаха панически. Стрелците на Бунта пуснаха цял облак стрели.

Блъсках и дърпах всеки проклет педал и ръчка… и намокрих гащите. Може би точно заради това успях. Задрахме хълбока на тварта, но не се ударихме в него.

Сега пък проклетото килимче започна да се върти и да пада. Земя, небе, вятърни китове се носеха покрай нас. По едно време, далеч горе, забелязах един вятърен кит да се взривява и да се прегъва през средата, ръсейки дъжд от огън. Още два пускаха дим… Но сцената се мерна само за секунда и бързо изчезна. Когато килимчето отново се обърна така, че да виждам небето, не можах да открия нито един от тях.

Бяхме започнали гмуркането си от достатъчна височина, за да имам време да се взема в ръце. Поиграх си с ръчките и педалите, успях да прекратя част от дивото въртене…

След това вече нямаше значение. Излязохме от зануляването и Господарката отново пое управлението.

Обърнах се, за да проверя как е сержантът. Той мрачно отвърна на погледа ми и поклати състрадателно глава.

И погледът, който получих от Господарката, не беше особено окуражителен.

Набрахме височина и се насочихме на запад. Покорените се събраха, оглеждайки резултата от нападението си.

Само един вятърен кит бе убит. Другите два успяха да се скрият под приятели, които ги поляха с баластни води. Дори при това положение оцелелите бяха деморализирани. Не можаха да нанесат никакви щети на Покорените.

Въпреки това продължиха напред.

Този път Покорените се снижиха и ги атакуваха отдолу, набирайки скорост от няколко километра разстояние, после завиваха през зануляването. Маневрирах между китовете с по-голямо внимание, но все пак паднах опасно ниско до повърхността.

— Защо всъщност правим всичко това? — провикнах се.

Ние не атакувахме — просто следвахме Шепота и Хромия.

— Ей така, за забавление, за да се насладим на полета и за да можеш да пишеш за това.

— Мога и да си го измисля!

Господарката се засмя.

Издигнахме се високо и се завъртяхме.

Глезанка свали китовете долу. Второто ни преминаване уби още два от тях. От малка височина Покорените не можеха да се хвърлят през цялото сечение на зануляването. Никой освен Хромия, по-точно. Той играеше на бесен смелчага. Отдръпваше се на десет километра и набираше невероятна скорост, преди да се вреже в зануляването.

Направи този преход, докато големите килими хвърляха последния си товар от саксии.

Не съм чувал да наричат Глезанка глупачка. И този път тя не постъпи глупаво.

При все проблясъците и хаоса, беше съвсем ясно, че тя може, ако пожелае, да продължи към Конеград. Покорените бяха изхабили повечето си муниции. Хромия и големите се прибираха за презареждане. Останалите обикаляха… Конеград щеше да принадлежи на Глезанка, ако тя бе пожелала да плати цената.

Но прецени, че ще й коства твърде много.

Мъдър избор. Предполагам, че щеше да й струва половината армия. Пък и вятърните китове са твърде рядък вид, за да ги жертваш за толкова незначителна награда.

Така че тя обърна към дома.

Господарката не се намеси и я остави да отстъпи, макар че можеше да поддържа атаките почти до безкрай.

Кацнахме. Прекрачих през борда преди Нея и като добре пресметнат, мелодраматичен жест, целунах твърдата земя. Повелителката ни се разсмя.

Беше прекарала чудесно.

— Ти ги пусна да си вървят — отбелязах.

— Показах им онова, което исках да демонстрирам.

— Тя ще промени тактиката си.

— Разбира се, че ще го направи! Но за момента чукът е в моята ръка. Като не го използвам, аз й казвам нещо важно, и докато стигнем до щаба ви, тя вече ще го е обмислила внимателно.

— Предполагам…

— Не се справи много зле за новак. Иди се напий или нещо такова. И гледай да стоиш далеч от Хромия.

— Непременно!

Всъщност онова, което предприех, беше да отида до определените ми покои и да се постарая да овладея треперенето си.