Глен Кук
Бялата роза (40)

39.
Гост в Чар

Дойде да ме вземе полковник от вътрешната охрана на Господарката и се държа почти любезно с мен. Още навремето нейните войници не бяха съвсем сигурни в правата ми. Горките глупчовци! Нямах място в тяхната подчинена на команди и йерархия вселена.

Полковникът ми каза:

— Тя иска да те види веднага!

Водеше си дузина души, които не ми приличаха на почетна стража, но и не се държаха като взвод за екзекуции.

Не че имаше значение. Щяха да ме заведат при Господарката дори ако се наложи да ме носят.

Така че тръгнах, като хвърлих последен поглед зад гърба си. Гарвана не беше помръднал.

Полковникът ме остави пред входа на вътрешната кула — кула в Кулата, в която малцина имаха право да влязат, а още по-малко от тях се връщаха.

— Напред! — нареди ми той. — Чух, че и преди си минавал оттук, тъй че знаеш какво да правиш!

Пристъпих през прага. Когато се обърнах, видях само каменна стена. За миг светът се завъртя около мен, сякаш ми призлява. После усещането премина и се озовах на друго място. Тя беше там и стоеше пред един прозорец — макар че нейната част от Кулата е изцяло вградена в останалото здание.

— Приближи се!

Така и направих. Тя ми посочи и аз надникнах през онзи не-прозорец към един горящ град. Над него се рееха Покорени и изстрелваха магии, които не действаха. Целта им беше редица вятърни китове, които разрушаваха града.

Глезанка яздеше един от тях и те стояха в зануляването й, където бяха неуязвими.

— Не са обаче — обади се Господарката, прочела мислите ми. — Обикновените оръжия могат да ги достигнат — тях и твоето бандитско момиченце. Но това няма значение! Реших да прекратя операциите… — и се разсмя.

— Тогава сме спечелили?

Мисля, че за пръв път успях да я засегна. Беше грешка да Й се подигравам. Емоциите можеха да я накарат да се откаже от чисто стратегическото си решение.

— Нищо не сте спечелили! Ако това е впечатлението, което би оставило оттеглянето ми, просто ще променя намеренията си!

Проклет да си, Знахар! Научи се да затваряш голямата си проклета уста в присъствието на такива хора! Иначе с нея ще си проправиш път чак до месомелачката.

След като възвърна самоконтрола си, Тя се обърна да ме погледне. Самата Господарка само на две крачки от мен?!

— Ако желаеш, бъди саркастичен в писанията си, но когато говориш, бъди готов да платиш цената!

— Разбирам!

— Така си и помислих! — Тя отново се обърна към сцената на действието.

Това далечно селище ми приличаше на Скрежоград. Един, обхванат от пламъци, кит падна, след като срещна порой от копия, хвърляни от балисти, по-големи от всички други, които бях виждал. И отсрещната страна можеше да играе тази игричка.

— Докъде си стигнал с преводите?

— Какво?!

— Ръкописите, които намери в Гората на облака и предаде на покойната ми сестра Ловеца на души, после ги отне от нея, остави ги на приятеля си Гарвана и на свой ред ги прибра и от него. Ръкописите, които според теб щяха да осигурят път към победата.

— А, онези ръкописи ли? Ха! Не върви особено добре!

— Не би и могъл да се справиш. Онова, което търсиш, не се намира там.

— Но…

— Тръгнал си по грешен път. Да, знам! Боманц ги е съставил, значи в тях сигурно се крие истинското ми име, нали така? Само че това е легенда и май само съпругът ми остана да вярва в нея… — Тя внезапно охладня. — Цената на победата в Хвойноград.

Той също научи твърде късно урока на Боманц.

— Аха, значи си забелязал! Разполагаше с достатъчно информация, за да извлечеш поука от случилото се… Не. Името ми не е там, но неговото се намира вътре. Ето защо ръкописите толкова зарадваха сестра ми. Тя видя възможност да ни свали и двамата. Познаваше ме добре. В крайна сметка сме израсли заедно! Защитени бяхме една от друга само от най-заплетената паяжина, която може да се изтъче. Когато тя ви нае в Берил, имаше само амбицията да ме свали. Но когато й доставихте онези документи…

Стори ми се, че Тя по-скоро размишлява на глас, отколкото обяснява. Порази ме внезапно прозрение.

— Ти не знаеш името му!

— Бракът ни не беше по любов, лечителю! Представляваше просто твърде крехко съюзничество. А сега ми кажи как да се сдобия с онези документи?

— Няма начин.

— Тогава всички ще загубим. Такава е истината, Знахарю! Докато спорим и относителните ни съюзници се мъчат да си прегризат взаимно гърлата, общият ни враг къса оковите си. Ако Властелина се освободи, твърде много хора ще са умрели за нищо!

— Убий го!

— Не е възможно.

— В града, където съм роден, разказват легенда за човек с такова могъщество, че дръзвал да се подиграва с боговете. Накрая мощта му се оказала без никаква стойност, защото имало един, срещу когото дори боговете били безсилни.

— За какво говориш?

— Ако перифразирам старата поговорка, смъртта побеждава всичко. Дори Властелина не би могъл да се преборва с нея и да печели непрестанно.

— Има си начини — призна тя. — Но не и без онези ръкописи. А сега се върни в покоите си и помисли. Пак ще поговорим! — и отново се обърна към умиращия град.

Внезапно осъзнах откъде трябва да мина, за да изляза. Мощен тласък ме поведе към вратата. Последва миг на главозамайване и се озовах отвън. Полковникът пристигна задъхан и ме върна в килията ми.

Настаних се на нара си и се замислих, както ми беше наредено. Вярно, имаше предостатъчно доказателства, че Властелина се е размърдал, но… Тази история с документите, които не съдържали подхода, на който разчитахме — това ме беше притеснило. Трябваше да приема, или да отхвърля версията, а моят избор вероятно щеше да има жизненоважни последствия. Тя ме манипулираше в името на своята крайна цел — разбира се. Обмислих многобройни вероятности, нито една не беше приятна, но всички имаха определен смисъл… Господарката сама го беше казала: ако Властелина се освободи, всички щяхме да загазим, все едно за добрите или за лошите става дума.

Накрая заспах. Сполетяха ме сънища, но не си ги спомням. Събудих се, за да открия наскоро донесена топла храна, поставена върху бюро, което не бях виждал в килията преди. Върху него имаше и приличен запас писмени принадлежности.

Тя очакваше да подновя Аналите си.

Бях погълнал половината храна, преди да забележа липсата на Гарвана, и нервите ми отново се изопнаха. Защо го нямаше? Къде го бяха отвели? За какво би могла да го използва Господарката? За да ме контролира ли?

Времето е странно нещо във вътрешността на Кулата.

Същият полковник пристигна точно когато приключвах с храната. Съпровождаха го същите войници. Той обяви:

— Тя отново желае да се срещне с теб!

— Вече? Та аз току-що се върнах оттам!

— Преди четири дни беше.

Опипах бузата си. Напоследък си оставях само частична брада, но сега лицето ми бе обрасло. Така значи — един дълъг сън…

— Има ли начин да получа бръснач?

Полковникът едва се усмихна.

— Ти как мислиш? Ще пратим бръснар. А сега ще дойдеш ли с нас?

Имах ли право на избор? Не, разбира се. Предпочетох да го последвам, вместо да ме влачат.

Минахме през същата процедура и пак Я заварих до прозореца. Този път там се виждаше ъгълче от Равнината, където една от крепостите на Шепота беше под обсада. Нямаше тежки балисти, над укреплението висеше един вятърен кит и пазеше гарнизона да не излиза. Ходещите дървета полека разглобяваха външната стена чрез простия механизъм на врастване в нея. Същият механизъм, по който джунглата разрушава изоставен град, само че десет хиляди пъти по-бърз, отколкото при неразумната гора.

— Цялата пустиня се е надигнала срещу мен — обади се Тя. — Предните постове на Шепота са подложени на най-различни досадни нападения!

— Подозирам, че нахлуването Ти е обречено и ще се наложи да се оттеглиш.

— Опитах се, но глухата ти селянка не иска да ми съдейства. Ти помисли ли си?

— Спах! Ето с това се занимавах, както много добре знаеш!

— Хм, да. Имаше някои проблеми, които се нуждаеха от вниманието ми. Сега вече мога да се посветя на основните си задачи…

Прииска ми се да побягна, като видях как ме гледа… Тя махна с ръка и аз се смръзнах. Нареди ми да отстъпя и да седна в близкото кресло. Седнах, неспособен да се отърся от заклинанието, макар че според мен знаех какво предстои.

Тя се изправи пред мен и притвори едното си око. Отвореното нарастваше все повече и повече, посегна навън, погълна ме…

Мисля, че пищях.

Това бе неизбежно — още от мига на залавянето ми, макар че бях съхранил глупавата надежда, че Тя няма, да прибегне до Окото. А сега щеше да изпие съзнанието ми както паякът изсмуква муха…

Съвзех се в килията си с чувството, че съм ходил пеш до ада и обратно. Главата ме болеше. Стори ми се невероятно усилието да се изправя и да се добера до медицинския си комплект, който ми върнаха, след като похитителите ми бяха отстранили смъртоносните вещи. Приготвих си отвара от кората на върба. Отне ми ужасно много време — нямах огън, над който да стопля водата.

Докато се грижех за себе си и ругаех по повод първата слаба, горчива чаша, някой влезе в килията ми. Не го познавах, а и посетителят остана изненадан да види, че съм на крака.

— Здравей! — каза ми. — Бързо се възстановяваш!

— Ти пък кой си, мътните те взели?

— Лечител. Наредено ми е да те проверявам на всеки час. Не се предполагаше да се възстановиш още доста време. Имаш ли главоболие?

— Дяволски си прав.

— Раздразнителен си, това е добре… — Той постави торбата си на масата и, докато я отваряше, погледна към моята. — Какво пиеш?

Обясних му и попитах:

— Какво искаше да кажеш с това, че било добре да съм раздразнителен?

— Понякога жертвите напълно губят духа си и така и не се възстановяват.

— Така значи?

Прииска ми се да го ударя — просто ей тъй, за всеки случай. Колкото да си го изкарам на някого. Но какъв смисъл би имало? Ще дойде пазачът, ще влезе с гръм и трясък и ще влоши още повече състоянието ми. Пък и бездруго за нападение се изискваха физически усилия.

— Ти специален гост ли си? — полюбопитства посетителят ми.

— Така мисля.

Лечителят се ухили.

— Изпий това! По-добро е от върбовия чай!

Гаврътнах питието, което ми предложи.

— Тя е много загрижена. Досега не Я бях виждал да се притеснява за това какво ще се случи с жертвата на дълбинното Й проучване!

— Какво имаш предвид? — Срещах трудности да поддържам киселото си настроение. Питието, което той ми даде, беше добро лекарство и действаше бързо. — Каква е тази отрова? Бих могъл да я използвам с тонове!

— Болкоуспокоително е. Извлича се от сока на горните четири листа на растението парсифал.

— Никога не бях чувал за него!

— Доста е рядко. — Той се захвана да ме преглежда. — Расте на място, наречено Кухите хълмове, местните го използват като наркотик.

Навремето Отрядът бе преминавал точно през онези ужасни хълмове.

— Не знаех, че имало и местни…

— Срещат се по-рядко и от растението. В съвета се говори, че след края на войната ще започнат да отглеждат парсифал в промишлени количества за лекарство. — И той цъкна с език. Това ми напомни за беззъбия старец, който ме бе учил на медицина. Странно. Не се бях сещал за него от сума време.

Още по-странното беше, че най-различни стари спомени изплуваха на повърхността като ято дънни риби, устремени към светлината. Господарката добре ми беше разбъркала мозъка.

Не се впуснах в обсъждане на забележката му за промишленото отглеждане на растението, макар че това изобщо не съвпадаше с мнението ми за Господарката. Хората с черни сърца не се интересуват от облекчаване на болката.

— Какво мислиш за нея?

— Господарката? Сега ли? Не е много благодушна. А ти?

Той предпочете да не отговаря на въпроса ми, вместо това заяви:

— Тя желае да те види веднага щом се възстановиш.

— Не е ли много мило от Нейна страна? — поинтересувах се саркастично. — Останах с впечатлението, че не съм точно затворник. Какво ще кажеш да подишам малко свеж въздух на покрива? Надали бих могъл да избягам оттам!

— Ще проверя дали е позволено. Междувременно се поупражнявай тук!

Ха-ха! Единственото упражнение, което правех, беше да си блъскам главата. Просто исках да се измъкна на открито, нищо повече.

Когато той свърши с прегледа, го попитах:

— Все още ли съм между живите?

— Поне за момента. Макар че с твоето отношение се учудвам, че си оцелял в отряд като твоя!

— Те ме обичат! Прекланят се пред мен, не биха допуснали и косъм да падне от главата ми… — Но самото споменаване на братството развали настроението ми и попитах: — Знаеш ли колко време е минало, откакто ме хванаха?

— Не. Но мисля, че си тук от седмица, а може и повече да е!

Така значи.

Предполагам, че се бяха изнизали поне десет дни от залавянето ми. Сигурен бях, че за това време Едноокия и останалите са успели да изминат поне осемстотин километра, подтиквани от страха. Колкото и бързо да са се движили обаче, това е само една гигантска крачка от многото. По дяволите!

Сега обаче беше безсмислено да крия тайни. Господарката знаеше всичко, което знаех и аз. Зачудих се дали информацията Й е била от полза, или по-скоро я е изненадала.

— Как е приятелят ми? — попитах, сполетян от внезапно чувство за вина.

— Не знам. Преместиха го на север, защото връзката с духа му била заплашена. Сигурен съм, че при следващото ти посещение при Господарката ще говорите и на тази тема. Дано си прекараш приятно!

— Мръсно копеле!

На излизане той ми се ухили. Сигурно върви с професията.

Полковникът се появи само няколко минути по-късно.

— Чух, че ти се отива на покрива.

— Аха.

— Съобщи на стражата, когато си готов! — Той явно мислеше за друго, защото след малка пауза попита: — Във вашия отряд няма ли военна дисциплина?

Беше раздразнен, защото не се отнасях към него с нужната почтителност. Хрумнаха ми различни хитроумни забележки, но ги преглътнах. Все някога щеше да изчезне мистерията, в която бе загърнато положението ми тук според войниците и тогава…

— Да, макар че не е както в някогашните времена. Не останаха много от нас след напускането на Хвойноград, та да има смисъл да се занимаваме с отдаване на чест.

Подмолен ход, Знахар. Накарай ги да се чувстват виновни. Кажи им, че Отрядът е изпаднал до днешното си жалко състояние, служейки на Господарката. Напомни им, че именно сатрапите на империята първи са ни посегнали. Това трябва да е известна легенда, поне сред офицерите. Нещо, за което да се замислят от време на време.

— Много жалко, че е така — заяви полковникът.

— Ти ли си ми личното стражево куче?

— Аха. По неизвестна причина Тя много държи на теб.

— Веднъж написах поема за нея — излъгах го. — И Й показах нейната добра страна.

Той се намръщи — очевидно прецени, че приказвам глупости.

— Благодаря — добавих, един вид подавайки му маслиново клонче. — Ще попиша малко, преди да изляза!

Бях изостанал доста с разказа. Още откакто напуснахме Равнината, не бях написал и ред, освен откъса за „Синия Уили“ и редки бележки.

Трудих се върху Аналите, докато ръката ми се схвана и ме принуди да спра. Хапнах от храната, която пазачът ми донесе точно докато посипвах с пясък последния лист^[1]. После отидох до вратата и казах на хлапето там, че съм готов да се кача горе. Когато ми отвори, открих, че не съм бил заключен.

Да, но къде, дявол го взел, бих могъл да ида, ако избягам? Дори да го обмислям беше глупава идея.

Чувствах, че ми е писано да поема длъжността на официален хроникьор и, все едно дали ми харесва, това ще е най-малкото зло от цяла сюрия.

Предстояха ми много тежки решения. Трябваше ми време, за да ги преценя. Господарката го разбираше — несъмнено имаше властта и таланта да бъде по-напредничава във виждането си, отколкото един лечител, прекарал шест години без връзка със света.

Настъпваше залез — пожар на запад и облаци в бурни пламъци. Небето беше палитра от необичайни цветове. От север полъхваше вледеняващ ветрец, точно колкото да ме охлади и освежи. Пазачите ми стояха на почтително разстояние, колкото да изпитам илюзия за свобода. Отидох до северния парапет.

Почти не се виждаха следи от величествената битка, разиграла се долу. Паркове се простираха там, където навремето се ширеха ровове, палисади и насипи, издигаха се и горяха обсадни машини и измираха десетки хиляди. Единствено черна каменна колона маркираше мястото на около петстотин метра от Кулата.

Трясъкът и ревът на битката отекнаха отново в ушите ми. Припомних си безмилостните орди на Бунта — досущ като море, вълна след вълна, да се разбиват в непоклатимите скали на защитниците. Спомних си враждуващите Покорени, омразата и смъртта им, дивите и ужасни магии…

— Беше битката на битките, нали?

Не се обърнах, когато Тя застана до мен.

— Така беше. Не успях да отдам на великото сражение онова, което заслужаваше…

— Да, но ще се пеят песни…

Тя погледна към небето. Започваха да изгряват звезди и в здрача лицето Й изглеждаше бледо и напрегнато. Досега не Я бях виждал извън състоянието Й на пълен самоконтрол.

— Какво има?

Сега вече се обърнах. Застанали на известно разстояние група войници ни наблюдаваха, без да знаят дали да се изумяват, или да се притесняват.

— Изпълних ритуал за гадаене на бъдещето. Няколко по-точно, тъй като резултатите не ме задоволиха.

— И?

— На практика не получих никакъв отговор…

Чаках търпеливо. Не бива да се притиска най-могъщият човек на света. Достатъчно поразително е, че Тя се канеше да се довери на простосмъртен.

— Всичко е променливо, но определих три възможни развития на бъдещето. Насочваме се към мащабна криза, която ще промени историята.

Бавно се обърнах към нея. Виолетова светлина скриваше лицето Й, а кичур от тъмните Й коси се виеше по едната Й страна. За пръв път не изглеждаше като измамно видение и изпитах силен подтик да я докосна, да я прегърна, може би да я утеша…

— Три възможности значи?

— Три са — и не успях да открия мястото си нито в една от тях.

Какво ли се казва в такъв момент — че може би това е грешка? И да обвиня Господарката, че прави грешки?!

— В едната глухото дете побеждава. Но това е най-малко вероятното развитие. Тя и всичките й последователи загиват, за да стигнат до победата. В другата съпругът ми разчупва хватката на гроба и възстановява Владичеството си. Падането на мрака трае десет хиляди години. В третото видение той е победен завинаги. То е най-силното бъдеще, най-настоятелното. Но цената е страшна… Има ли богове, Знахар? Никога не съм вярвала в богове!

— Не знам, Господарке. Досега не съм срещал религия, която да има смисъл. Не са последователни. Повечето богове са параноични луди, ако се съди по описанията на последователите им. Не разбирам как биха могли да оцелеят при собственото си безумие. Но е възможно човешките същества просто да не са в състояние да си обяснят могъщество, многократно по-велико от скромните им способности. Може би религиите са изкривено и перверзно отражение на истината. Може би има сили, които оформят света. Лично аз никога не съм разбирал защо, щом вселената е тъй огромна, един бог би се загрижил за нещо толкова обикновено като поклонението на хората или човешката съдба.

— Когато бях малка… със сестрите ми имахме учител.

Дали внимавах в думите Й? Спокойно можете да заложите и живота си, че бях наострил уши — от глава до пети се бях превърнал в голямо ухо.

— Учител ли?

— Да. Той смяташе, че ние сме боговете, защото създаваме собствената си съдба. Твърдеше, че предопределяме какво ще се случи с нас. Ако позволиш едно сравнение: животът ни е нива, която ражда онова, което сами сме посадили в нея.

— Интересно сравнение.

— Така е. Но, знаеш ли, все пак има един вид бог, Знахар. Той не е бог на голямата промяна или преобръщането на света, а е просто посредник. Завършител на историите. И неговият апетит не може да бъде удовлетворен. Самата вселена ще се плъзне в зиналата му паст накрая…

— Смъртта ли е това?

— Не искам да умра, Знахар! Цялата ми същност се бунтува срещу неправдата на смъртта. Цялата ми същност — това, което съм била, съм и вероятно ще бъда — е сътворена от страстта ми да избегна собствения си край… — Тя се засмя тихичко, но в гласа Й се долавяше истерична нотка. Махна с ръка към потъналото в здрач бойно поле под нас. — Бих искала да си построя свят, в който съм в безопасност. И крайъгълният камък на цитаделата ми ще е смъртта!

Краят на колебанията ми приближаваше. И аз не бих могъл да си представя света без самия мен. Вътрешното ми аз беснееше — и още беснее. Не ми е никак трудно да си представя как човек може да се вманиачи по избягване на смъртта.

— Разбирам те.

— Може би. Пред портата на мрака всички сме равни, нали? Пясъкът на всички ни изтича. Животът е само искрица, просияла в челюстите на вечността. Но изглежда толкова дяволски нечестно!

Старото бащинско дърво се появи в мислите ми. След време и то щеше да загине. Да. Смъртта е неизбежна и жестока.

— Взе ли решение? — попита ме Господарката.

— Така мисля. Не съм некромант^[2], но и аз съзирам пътища, по които не искам да тръгна.

— Така е. Свободен си да си вървиш, Знахар!

Стреснах се. Дори токовете ми изтракаха от изненада.

— Какво каза?

— Свободен си. Портата на Кулата е отворена, трябва само да минеш през нея. Но си свободен и да останеш, да се върнеш сред редиците ми по време на битката, която ни е въвлякла всички.

Светлината почти бе угаснала с изключение на последните слънчеви лъчи, отразени от много високите облаци. На изток, на фона на тъмното индигово, ескадрон ярки искрици напредваха на запад. Стори ми се, че се насочват към кулата.

Промърморих нещо безсмислено.

— Прокобен час, съдбовен дар, но Господарката от Чар отново тръгва на война със своя господар… — добави Тя. — И докато тази битка не бъде изгубена или спечелена, няма да има друга. Виждаш, че Покорените се завръщат. Армиите на изтока потеглят срещу Могилните земи, а онези отвъд Равнината имат заповед да отстъпят до гарнизони в далечния изток. Глухото ти дете вече не е в опасност, освен ако не тръгне да я търси сама. Настъпва примирие. Вероятно завинаги… — слаба усмивка. — Ако не съществува Господарка, то няма и нужда Бялата роза да води война.

И ме остави в пълно объркване, като тръгна да поздрави любимците си. Килимчетата се спуснаха от мрака, плавно като есенни листа. Отправих се полека към тях, докато личният ми пазач не подсказа, че връзката ми с Господарката е недостатъчно близка, за да позволи подслушване.

Вятърът ставаше все по-студен и духаше от север. А аз се питах дали не настъпва есента за всички ни.