Глен Кук
Бялата роза (51)

50.
Находка

Самодисциплината на Глезанка ме изненадва. През цялото време, докато се намираше в „Синия Уили“, тя нито веднъж не се поддаде на копнежа си да види Гарвана.

Всеки път, когато идваше в казармата, забелязвах копнежа й, но тя устоя цял месец.

В крайна сметка го посети — знаехме си, че е неизбежно, — с благословията на Господарката. Опитах се напълно да пренебрегна посещението й. Накарах също и тримата магьосници да стоят встрани, макар че доста се затрудних с Мълчаливия. В крайна сметка той прие — срещата й беше лична, уредена специално за нея, и нямаше да има особена полза да си пъха носа в работата й.

А след като аз не отидох при нея, Глезанка дойде при мен. За известно време всички си намериха работа някъде другаде — колкото за една прегръдка, за да не забравя, че сред нас има и такива, които са загрижени за нея.

Трябваше да й дадем малко морална подкрепа, докато сама се справи с проблема.

Тя подаде знак:

Не мога да го отричам вече, нали? — и след няколко минути — Все още ми е мил! Но ще трябва да си извоюва положението, когато се върне!

Имах чувството, че просто мисли на глас.

В този момент бях загрижен повече за Мълчаливия, отколкото за Гарвана. Него винаги съм го уважавал за коравата черупка и безстрашието му, но така и не бях успял да го харесам истински. А Мълчаливия ми е приятел и му желая най-доброто.

Подадох знак:

Дано не ти разбие сърцето, ако се окаже, че е твърде стар, за да се променя!

Усмивката й беше слаба:

Сърцето ми е разбито преди много време. Не, не храня празни надежди, пък и не живеем в света от приказките!

Глезанка нямаше какво повече да добави. И, честно казано, не й повярвах, докато последвалите събития не осветлиха твърдата й решителност.

Тя дойде и си отиде, потънала в мъка по края на мечтите си — и не се върна повече.

В миговете, когато нуждите му извеждаха Хромия навън, ние се възползвахме да копираме всичко, което той оставя, и да го сравним с нашите списъци.

— Хей, хей! — възкликнах внезапно. — Леле!

Тук беше споменат един господар от далечно западно кралство. Барон Сенджак имал четири дъщери, които от самота си съперничели помежду си. И една от тях се наричаше Ардат.

— Излъгала ни е! — прошепна Гоблин.

— Сигурно — признах. — По-вероятно е и самата Тя да не е знаела. Всъщност няма начин да е знаела — нито Тя, нито някой друг. Все още не виждам как Ловеца на души може да смята, че със сигурност истинското име на Властелина е записано тук.

— Оптимистично мислене, най-вероятно — предположи Едноокия.

— Не — възразих. — Съвсем очевидно е, че Покорената е знаела с какво разполага — просто не е имала представа как да го открие…

— Точно като нас.

— Ардат е мъртва — допълних, — с което ни остават още три възможности. А ако изобщо се появи нужда от ритуала, ще имаме право само на едно предположение…

— Нека запишем какво още знаем за тях.

— Ловеца на души е била една от сестрите, но до този момент не знаем името й. Ардат вероятно е била близначката на Господарката. Според мен тя е по-голяма от Ловеца на души. Израсли заедно и не са се разделяли години наред. За четвъртата сестра не знаем нищо.

Мълчаливия подаде знак:

Разполагаш с четири имена, собствени и фамилни. Прегледай родословните дървета. Намери кой за кого се е женил.

Простенах. Родословните дървета се намираха в „Синия Уили“. Глезанка ги беше качила на товарния кит заедно с всичко останало.

Времето ни изтичаше, а работата просто ме подлудяваше. Човек не пристъпва към куп родословни дървета само с някакво си женско име и после лесно да намира всичко останало. Налагаше се да търси мъжът, оженил се за жената, която ни трябваше и да се надяваме, че хроникьорът е бил достатъчно привързан към нея, за да впише името й.

— Как да се справим с всичко това? — почудих се. — Като се има предвид, че аз съм единственият, който може да чете тези Пилешки курешки… — Сполетя ме брилянтна идея, ако мога сам да се похваля. — Ловеца! Ще го накараме той да го свърши! Няма никаква друга работа, освен да надзирава филиза! Може да го прави също толкова добре и в „Синия Уили“, като същевременно чете старите книги!

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Ловеца беше далеч от новия си господар. Да му набиеш идеята в глупавата глава, бе сериозен проблем, но щом веднъж задачата му бъде втълпена, нямаше начин да го спрем.

Една нощ, докато похърквах под завивките, Тя изникна в стаята ми.

— Ставай, Знахар!

— А?

— Ще полетим малко!

— Ъ? Не го взимай лично, но сега е посреднощ, а имах тежък ден!

— Ставай!

Както съм казвал често, човек не спори с Господарката, ако Тя даде заповед.