Глен Кук
Бялата роза (43)

42.
Завръщане у дома

С Господарката навлязохме в Равнината на страха дванадесет дни след въздушната битка край Конеград. Пътувахме на кон — на изцедени кранти — по стария търговски път, по който обитателите на Равнината през повечето време позволяват свободен достъп. Маскирана подходящо за пътуването, Тя вече не бе красавица. Не беше някакво отвратително чудовище, но определено не се отличаваше с особена хубост.

Влязохме в Равнината, наясно, че по песимистична оценка ни предстоят около три месеца, преди река Трагика да отвори Великата могила.

Говорещите камъни незабавно забелязаха присъствието ни. Усетих ги наблизо, наблюдаваха ни. Наложи се аз да И го спомена. За пътуването ни Господарката се беше постарала да се освободи от всичко, освен от най-преките и прости сетивни възприятия. По време на ездата ни се тренираше за начина на живот на простосмъртните, за да не допусне грешка, след като достигнем Дупката.

Тази жена имаше кураж!

Е, предполагам, че ако някой изпитва желание да си играе на власт с Властелина, няма начин да е лишен от смелост.

Пренебрегнах мотаещите се наоколо говорещи камъни и се съсредоточих в обяснения за живота в Равнината, като разкривах хилядите дребни капани, които, най-малкото, биха могли да издадат Господарката. Нормално за човек, който води някой нов в тези земи — не би трябвало да изглежда необичайно.

Три дни в Равнината и за малко да ни хване буря на промяната. Тя остана изумена.

— Какво беше това? — попита.

Обясних й колкото се може по-добре, заедно с всички предположения. Тя, разбира се, бе чувала това и преди, но е друго нещо да го видиш с просто око.

Скоро достигнахме първия коралов риф, сигурен знак, че сме навлезли дълбоко в Равнината, сред най-големите странности.

— Какво име ще използваш? — попитах Господарката. — Предпочитам да свикна с него отрано.

— Мисля, че ще е Ардат! — Тя се усмихна.

— Имаш извратено чувство за хумор.

— Може би.

Наистина вярвам, че да се преструва на простосмъртна, за нея беше забавление. Напомняше ми жената на някой велик господар, която е излязла да проси. Дори се редуваше с мен да готви на огъня — за ужас на стомаха ми.

Чудех се какво ли ще кажат говорещите камъни за връзката ни. Преструвките настрана, но помежду ни имаше напрежение — официалност, която трудно се преодоляваше. В най-добрия случай можехме да си дадем вид на спътници, което — сигурен съм — обитателите на Равнината биха сметнали за странно. Та кога мъж и жена са изминавали заедно такъв път, без да споделят завивката си, а?

Но Тя така и не повдигна въпроса за преследване на подобна достоверност. И слава Богу, защото паниката и ужасът ми при сходно предложение щяха да са такива, че нищо друго да не се повдигне.

На двадесетина километра от Дупката се покатерихме на един хълм и се сблъскахме с говорещ камък. Стоеше си край пътя — двадесет стъпки странна канара, — без да прави нищо. Господарката попита, досущ като турист:

— Това един от говорещите камъни ли е?

— Аха. Здрасти, камък! Прибрах се!

Старите скали по принцип нямат нищо за казване. Подминахме го, а когато се обърнах, вече го нямаше.

Равнината почти не се беше променила. Докато прекосявахме последния хребет, видях гора от ходещи дървета, струпани около потока. Цял отряд говорещи камъни — и живи, и мъртви — пазеха брода. Сред тях играеха сглобените наобратно камило-кентаври. Старото бащинско дърво се издигаше самотно и подрънкваше с листа, макар да нямаше и лек повей на вятър. Високо горе една-единствена ястребоподобна птица се стрелкаше сред накъсаните облаци и наблюдаваше. Все по някой от този вид ни беше следвал дни наред. Не се забелязваше и следа от човешко присъствие. Какво беше сторила Глезанка с армията си? Надали би могла да натика всички тези хора в Дупката.

За миг се притесних да не съм се прибрал в напуснато убежище. После, докато прецапвахме през потока, Брестака и Мълчаливия излязоха от корала.

Скочих от коня си и ги напрегръщах здравата. Те също ме прегърнаха в най-добрата традиция на Черния отряд да не се задава нито един въпрос.

— Проклятие — казах. — Проклет да съм, толкова се радвам да ви видя! Чух, че са ви разбили някъде на запад!

Брестака погледна към Господарката само с лек признак на любопитство.

— О! Брестак, Мълчалив, това е Ардат.

Тя се усмихна.

— Радвам се да се запознаем! Знахаря толкова ми е разправял за вас!

Не бях й казал нито дума, но тя е чела Аналите. Слезе от седлото и протегна ръка. Брестака се ръкува неохотно, озадачен, защото единствено Глезанка, доколкото си спомняха, очакваше да я третират като равна.

— Е, да слизаме долу — предложих. — Да слизаме долу! Имам хиляди неща да докладвам!

— Така ли? — обади се Брестака и с това каза извънредно много, понеже докато го казваше, гледаше по пътя, откъдето бяхме дошли.

С мен бяха тръгнали и други, които не се завърнаха.

— Не знам, половината Покорени ни преследваха. Разделихме се и не успях да ги открия повече. Но не съм чул и да са били заловени. Да слизаме долу, искам да се видя с Глезанка, имам невероятни новини. Намерете ми и нещо за ядене! Двамата сами си готвим от сума време, а тя е по-лош готвач и от мен!

— Боже! — Брестака ме удари по гърба. — И си оцелял, значи?

— Е, аз съм си корав дърт мишелов, сержант! Ти поне знаеш. По дяволите, човече, аз… — Осъзнах, че съм се раздрънкал като последен глупак и се ухилих.

Мълчаливия подаде знак:

Добре дошъл у дома, Знахар! Добре дошъл!

— Ела! — казах на Господарката, щом стигнахме до входа на Дупката и Я хванах за ръката. — Ще ти се стори тъмно като в гроба, докато очите ти привикнат. И не се стряскай от миризмата!

Богове, тази смрад! И червей би задушила.

Долу кипеше възбуда. Щом се появихме, утихна в заучено безразличие, но се възобновяваше зад гърба ни. Мълчаливия ни водеше право към заседателната зала, а Брестака се отдели, за да ни намери нещо за ядене.

Щом влязохме, осъзнах, че още държа Господарката за ръката. Тя ми се усмихна криво, но гримасата Й беше твърде тревожна. Подсказваше ми, че влиза право в гнездото на дракона. Така че старият смел Знахар стисна лекичко ръката Й.

Глезанка изглеждаше зле, също и Лейтенанта. Имаше и дузина други, повечето непознати. Сигурно бяха дошли, след като имперската армия бе евакуирала периметъра около Равнината.

Глезанка ме прегърна продължително — толкова дълго, че чак се притесних. Двамата с нея не сме от най-чувствителните. Но в крайна сметка тя отстъпи и погледна Господарката с такова изражение, че ясно пролича — изпитваше и малко ревност.

Подадох знак:

Това е Ардат. Ще ми помага с преводите, познава добре старите езици.

Глезанка кимна и не зададе нито един въпрос — толкова голямо беше доверието й.

Пристигна и храната. Брестака довлече маса и столове, след което изгони всички освен мен, себе си, Лейтенанта, Мълчаливия и Господарката. Би отпратил и нея, но не беше съвсем сигурен какви точно са отношенията ни.

Нахранихме се, а аз разказвах историята си на части в промеждутъците, когато ръцете и устата ми не бяха пълни. Имаше някои притеснителни моменти, особено когато казах на Глезанка, че Гарвана е жив.

Като се замисля, май беше по-притеснително за мен, отколкото за нея. Страхувах се, че тя ще се превъзбуди и ще изпадне в истерия, но не се случи нищо подобно.

В началото твърдо отказа да ми повярва. Това и аз можех да го разбера, защото до изчезването си Гарвана бе крайъгълният камък на нейната емоционална вселена. Нямаше начин да си представи как той не я посвещава в най-голямата си лъжа, само за да се изплъзне и да иде да си пъха носа в Могилните земи. За нея това беше абсурдно. Гарвана никога не я беше лъгал.

За мен също нямаше смисъл, но пък — както бях забелязал и преди — подозирах, че помежду им има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Надушвах слабо, че може би Гарвана е бягал от нещо вместо към определена цел.

Отрицанието на Глезанка не продължи дълго. Тя не е от хората, които безкрайно ще отказват да повярват на истината само защото е неприятна. Овладя болката много по-лесно, отколкото бях очаквал и това предполагаше, че в миналото е имала възможност да се наплаче. И все пак настоящото състояние на Гарвана не правеше нищо за емоционалното здраве на Глезанка, което и бездруго беше поразклатено след загубата й в Конеград. Предстоеше вестителят на големите загуби. Тя вече подозираше, че ще й се наложи да се изправи пред имперските войски и без благотворната информация, която бях пратен да донеса.

Предизвиках всеобщо отчаяние, когато обявих за провала си и допълних:

— При все това знам от най-високо ниво, че онова, което търсим, не е в наличните ръкописи. Макар че не можем да сме напълно сигурни, докато с Ардат не приключим с наличното тук…

Очертах накратко какво съм научил от документите на Гарвана, преди да ги изгубя.

Не излъгах пряко. Това нямаше да ми бъде простено в последствие, когато истината излезеше наяве. А тя неизбежно щеше да се разкрие. Просто пропуснах да спомена някои подробности. Дори признах, че са ме заловили, разпитали и затворили.

— И как, мътните го взели, се появи тук тогава? — поиска да знае Брестака. — Как изобщо си оцелял?

— Пуснаха ни, честно казано — мен и Ардат. След онази патардия, която вдигнахте край Конеград. Онова сражение беше един вид съобщение, а моята задача е да ви доставя и още едно.

— Какво по-точно?

— Освен ако не сте слепи и глупави, трябва да сте забелязали, че не ви нападат. Господарката е наредила всички операции срещу Бунта да бъдат прекратени.

— Защо?

— Май не внимаваш, а? Защото Властелина се е размърдал.

— О, стига вече, Знахар! С тази работа приключихме в Хвойноград!

— Бях в Могилните земи. Лично го видях, Лейтенант! Онази твар скоро ще се освободи. Едно от чудовищата й вече е навън, може би преследва Едноокия и останалите. Така мисля. Властелина е на крачка от измъкването и не е обезоръжен като в Хвойноград… — Обърнах се към Господарката. — Ардат, колко време бях определил? Изгубих сметка откога сме в Равнината. Бяха около деветдесет дни, когато влязохме.

— Трябваха ти осем дни да се добереш дотук — обади се Брестака.

Вдигнах вежди.

— Говорещите камъни докладваха.

— Естествено! Осем дни, значи… Извади ги от деветдесет за най-лошия вариант и остават осемдесет и два дни до отварянето на Великата могила… — след което се впуснах в подробности около преливането на река Трагик.

Лейтенанта не остана убеден, нито пък Брестака. Не мога да ги виня — Господарката тъчеше сложни, лукави планове, а и те бяха подозрителни типове, които съдеха за останалите по себе си. Не се помъчих да ги привлека на своя страна. Не бях в най-добра форма, така да се каже.

Пък и бездруго не беше от особено значение дали двамата ми вярват или не, Глезанка взимаше решенията.

Тя подаде знак да излязат всички, освен мен. Помолих Брестака да разведе Ардат наоколо и да й намери легло. Той ме погледна странно. Също като останалите, беше помислил, че съм си довел вкъщи женичка.

Трудно се удържах сериозен. През всичките изминали години момчетата ми се подиграваха заради няколкото есета, които написах, когато за пръв път постъпихме на служба при Господарката. А сега Я бях довел вкъщи.

Мислех си, че Глезанка ще иска да поговорим за Гарвана и не сгреших, но тя ме изненада, като каза със знаци:

Тя те е пратила, за да предложи съдружие, нали?

Малка умна дяволица.

— Не точно. Макар че в крайна сметка до това ще се стигне… — и се впуснах в подробности за ситуацията, все неща добре обмислени и разумни.

Говорът със знаци не е бърза работа, но Глезанка остана нащрек, внимателна и търпелива, без да се отвлича от онова, което ставаше в главата й. Преценяваше ме по стойността — или липсата на такава — на сведенията, което носех. Нито веднъж не попита за Гарвана, нито пък за Ардат, макар че приятелката ми сигурно също витаеше в мислите й.

Подаде знак:

Тя е права, като казва, че враждата ни губи значение пред възкресението на Властелина. Въпросът ми обаче е дали заплахата е истинска, или е лъжа? Не е тайна колко сложни и заплетени планове измисля Тя.

Истина е — отвърнах уверено, — защото Гарвана го е знаел. Взел е решение много преди хората на Господарката да заподозрат. Всъщност, доколкото разбирам, именно той е открил доказателствата, които убедиха и тях.

Гоблин и Едноокия дали са добре?

Поне доколкото знам. Не съм чувал да са ги заловили…

Вече би трябвало да са наблизо. С онези документи, които все още са загадка.

Дори да не крият тайната на Нейното име, а само това на съпруга й?

Тя иска ли достъп до тях?

Така предполагам. Пуснаха ме по някаква причина, макар че не мога да твърдя, че е била именно тази.

Глезанка кимна:

И аз така си помислих.

При все това съм убеден, че Тя е откровена в случая. Така че трябва да смятаме Властелина за по-опасен и на по-челно място в списъка. Няма да е трудно да предвидим повечето начини, по които Тя може да ни предаде.

Остава и Гарвана.

„Дойдохме си на думата!“ — помислих си.

Да, така е.

Ще си помисля, Знахар.

Нямаме много време.

Имаме всичкото време на света в определен смисъл. Ще си помисля, а междувременно вие с приятелката ти превеждайте!

Имах чувството, че са ме освободили, преди да стигнем до въпроса, по който Глезанка ме привика на лична среща. Лицето й беше напълно безизразно. Човек рядко може да прочете по него какво точно става в главата й. Пристъпих полека към вратата.

Знахар — подаде знак тя, — почакай!

Спрях. Ето го мига!

Каква ти е тя, Знахар?

Проклятие! Пак бях в небрано лозе! Полазиха ме тръпки, заля ме вина. Не исках да излъжа направо.

— Просто жена.

Не някоя специална жена, особена приятелка?

— Предполагам, че е специална — по свой собствен начин.

Ясно. Помоли Мълчаливия да дойде!

И, кимайки, отново се отдалечих. Но едва когато наистина започнах да отварям вратата, Глезанка ми даде знак да се върна.

Съобразно заповедите, аз седнах, а тя остана права и тръгна да обикаля из стаята. Подаде знак:

Мислиш, че се отнасям безразлично към страхотните новини. Мислиш лошо за мен, понеже не се радвам, че Гарвана е жив.

Не. Мислех, че това ще те шокира и че ще те разстрои извънмерно.

Шок? Не. Не съм напълно изненадана. Но съм разстроена, това да. Отвориха се стари рани и новината ги прави още по-болезнени.

Озадачен, проследих как тя продължава да кръжи из залата.

Нашият Гарван. Той никога не се предава. Корав е като камък. Не му тежи нито грам съвест. Корав е, умен е, твърд е и е свиреп. Такъв е нали? Да, но е и страхливец.

— Какво? Откъде би…

Избягал е. Хромия е завъртял интрига, която е въвлякла и съпругата му — още преди много години. Той опитал ли се е да разкрие истината и да разрови случая? Само е убил неколцина и е избягал с Черния отряд, за да унищожи и останалите. Изоставил е двете си дечица, без дори да се сбогува с тях!

Сега вече се беше разгорещила. Беше отворила вратата към тайните и изсипваше всички сведения, за които имах само възможно най-смътни предположения.

Не си и помисляй да го защитаваш! Разполагам с възможност и съм проверила! — продължи Глезанка със знаците. — Той избяга от Черния отряд. Заради мен ли? Това е по-скоро извинение да избегне обвързването, отколкото причина. Защо ме спаси навремето в онова селце? Заради вина по децата, които е изоставил. Бях един вид възможност за изкупление и, поне като малка, си оставах безопасна емоционална инвестиция. Но не мога да съм вечно дете, Знахар! А през всички онези години в бягство не познах друг мъж. Да, трябваше да съм подготвена. Видях как той отблъскваше хората, щом се опитваха да се сближат с него по какъвто и да е повод, освен ако не владее напълно положението. Но след ужасните неща, които стори в Хвойноград, си мислех, че може да съм онази, която ще го преобрази. По пътя на юг, докато бягахме от „черната“ заплаха на Господарката и „бялата“ на Отряда, му издадох истинските си чувства. Отворих ковчежето с мечти, пазени от времето, когато бях достатъчно израсла да мисля за мъже. И той се промени. Превърна се в ужасено животно в клетка. Изпита облекчение, когато се разнесе новината, че Лейтенанта се е появил с част от Отряда. Беше само въпрос на часове да „умре“. Да, тогава заподозрях истината. Мисля, че винаги съм я знаела. Ето защо не съм толкова съсипана, колкото предполагаш. Да, знам, наясно си, че плача насън от време на време. Плача за мечтите на малкото момиченце. Плача, защото мечтите не искат да се предадат, макар да съм безсилна да ги превърна в истина. Плача, защото не мога да имам единственото, което искам в действителност. Разбираш ли?

Помислих си за Господарката и положението в което е — и кимнах, но не казах нищо.

Отново ще заплача, така че излез, моля те. Кажи на Мълчаливия да дойде!

Не се наложи да го търся — чакаше в заседателната зала. Проследих го как влиза вътре и се запитах дали си въобразявам разни неща или са истина.

Глезанка със сигурност ми беше дала теми за размисъл.