Глен Кук
Бялата роза (58)

57.
Последният ден

Оставиха ни да се наспим и дори ни отпуснаха един час за закуска, за да се помирим с боговете си или каквото там искаме да правим, преди да влезем в битка. Според изчисленията Великата могила щеше да удържи до обяд, така че не бързахме.

Питах се какво ли прави тварта в земята.

Военната проверка мина в осем — нямаше отсъстващи. Хромия се рееше наоколо на малкото си килимче и ми се стори, че пътят му се пресича с този на Шепота по-често от необходимото. Двамата сбраха глави за нещо.

Боманц се цупеше встрани от събитията и се стараеше да остане невидим. Не го виня — на негово място направо бих хукнал към Веслоград… На негово място ли?! Моето да не беше по-малко ветровито?

Само дето той беше жертва на чувството си за чест и смяташе, че има дълг за изплащане.

Барабанен бой оповести, че е време да заемаме местата си. Последвах Господарката, като отбелязах, че гражданите са поели по пътя към Веслоград с багажа си, който можеха да носят. Пътуването им щеше да бъде ужасно. Войниците, свикани от Господарката, бяха докладвали, че се намират близо до Веслоград и са няколко хиляди, но щяха да пристигнат твърде късно. Никой не се и сети да им каже да останат там и да удържат позициите — обсегът на вниманието ни се беше стеснил, външният свят вече не съществуваше. Гледах цивилните и за миг се запитах какви ли трудности ни предстоят, ако се наложи да бягаме, но не се загрижих много за това. Засега можех да се безпокоя само за Властелина.

Вятърните китове заеха позиции над реката. Скатовете търсеха възходящи течения, а килимчетата на Покорените се издигнаха. Днес аз останах здраво стъпил на земята — Господарката възнамеряваше да се срещне със съпруга си лице в лице.

Много благодаря, приятелко! Ето го Знахаря в сянката Ти, със смешния си лък и стрелите…

Стражата беше заела позиции в окопите и зад ниските палисади, а рововете и артилерията бяха в готовност. Всички колци стояха забити на местата си, готови да поведат Глезанка по щателно подготвената й пътека. Напрежението се покачваше. Какво друго имаше за правене?

— Стой зад гърба ми — напомни ми Господарката. — И дръж стрелите си в готовност!

— Аха. Късмет! Ако спечелим, ще те черпя една вечеря в Градините в Опал!

Не знам какво ми стана, та казах това. Отчаян опит да се саморазсея? Утрото беше хладно, но аз се потях.

Тя сякаш се стресна, после ми се усмихна:

— Ако спечелим, гледай да си удържиш на обещанието!

Усмивката Й беше вяла — нямаше особена причина да вярва, че ще оцелее през следващия час.

Тя тръгна към Великата могила. Следвах Я като вярно кученце.

Нейната последната искрица светлина не би угаснала — Тя нямаше да се спаси, като се предаде.

Боманц ни отпусна известна преднина и ни последва. Също и Хромия. И двамата не бяха включени в основния план.

Господарката не реагира, така че и аз престанах да им обръщам внимание.

Килимчетата на Покорените се спуснаха по спирала надолу. Вятърните китове ми се струваха малко отскокливи, а скатовете — трескаво суетящи се в търсенето на подходящо течение.

Краят на Могилните земи. Амулетът ми не зазвънтя. Всички стари тотеми извън сърцевината на Могилните земи бяха извадени. Мъртвите вече почиваха в мир.

По ботушите ми полепваше влажна пръст. Трудно ми беше да пазя равновесие със стрела на лъка си. Една от черните беше положена на тетивата, другите две стисках в ръката, с която държах самия лък.

Господарката спря на няколко метра от ямата, откъдето бяхме извадили Боманц. Напълно забравила за външния свят, Тя сякаш се съвещаваше със заровеното там чудовище.

Погледнах през рамо. Боманц беше спрял недалеч на север, на около петдесет крачки от мен, пъхнал ръце в джобовете си, и като че ли ме предизвикваше да оспоря правото му да присъства. Хромия бе кацнал там, където се е намирал ровът, някога обкръжавал Могилните земи. Нямаше намерение да пада, когато зануляването го обгърне.

Погледнах към слънцето. Беше около девет сутринта. Оставаха три часа до определеното време, ако искахме да се възползваме от тях.

Сърцето ми поставяше рекорд по ускорено туптене, а ръцете ми трепереха толкова силно, че сигурно костите в тях дрънчаха. Съмнявах се, че бих могъл да улуча и слон, ако ще да съм на пет стъпки от него.

Възможно ли е да съм такъв късметлия, та да Й стана адютант и момче за всичко?

Прегледах накратко живота си.

С кое от стореното бях заслужил това? Толкова пъти бих могъл да постъпя различно…

— Готов ли си? — попита ме Господарката.

— Надали! — усмихнах се измъчено.

Тя се опита да отвърне на усмивката ми, но беше по-изплашена и от мен. Знаеше срещу какво се изправя и вярваше, че Й остават броени мигове живот.

При все това тази жена имаше куража да продължи, макар че нямаше какво да спечели освен, може би, малко по-благовидна слава в очите на света.

През съзнанието ми прелетяха имената. Стайлит. Доверие. Коя от тях? След секунда изборът можеше да се окаже съдбовен.

Не съм религиозен, но се помолих наум на боговете от младостта си, като поисках да не ми се налага да изпълнявам ритуала по назоваването Й.

Тя се обърна към града и вдигна ръка. Зазвучаха тръби. Господарката даде знак.

Затрополиха копита. Следвана по петите от Брестака, Мълчаливия и Лейтенанта, Глезанка се понесе в галоп по пътеката, очертана от коловете. Този път зануляването трябваше не само да се възцари, но и да остане на място. Така щяхме да позволим на Властелина да се измъкне, но да го лишим от силите му.

Усетих прииждането на зануляването. Удари ме мощно, дотолкова бях отвикнал от него. Господарката също се олюля, а от устните Й се изтръгна ужасено писукане. Не искаше да остава обезоръжена — не и сега, но това беше единственият начин.

Земята потрепери веднъж, после изригна като гейзер. Отстъпих една крачка. Треперещ, гледах как бликналата кал спада… и останах изумен да видя не човек, а дракон…

Проклетият дракон! Напълно бях забравил за него!

Той се издигна петдесет стъпки висок, с кипящи около муцуната му пламъци. Ревеше. А сега какво? В зануляването Господарката не би могла да ни спаси!

Властелина напълно изчезна от мислите ми.

Приготвих се да пусна стрела по главата на чудовището, целейки се в зиналата му паст.

Нечий вик ме спря. Обърнах се — Боманц танцуваше и крещеше, сипейки обиди на телекуре.

Драконът завъртя очи към него и си спомни, че те двамата имат недовършена работа.

Хвърли се напред като змия, бълвайки пламъци.

Огънят погълна Боманц, но не го порази. Той беше заел позиция извън зануляването.

Господарката пристъпи няколко крачки вдясно, за да надникне покрай дракона. Предните му крака вече бяха навън и драпаха да измъкнат и останалата част от огромното му тяло. Не виждах и следа от армиите ни, но Покорените във въздуха се готвеха за атака. Тежките огненосни копия вече летяха напред. Стовариха се с трясък и избухнаха.

Тътнещ глас обяви:

— Насочва се към реката!

Господарката забърза напред. Глезанка също препусна, понесла зануляването си към водата. Около мен ругаеха и танцуваха призраци. Бях твърде погълнат от друго, за да им отвърна.

Скатовете се спуснаха плавно — тъмни двойки, които танцуваха между светкавиците, хвърляни от вятърните китове. Наситеният с енергия въздух припукваще и в него се усещаше странна, суха миризма.

Внезапно Ловеца се присъедини към нас, мърморейки си нещо в смисъл, че трябва да спаси дървото.

Чух усилващото се тръбене на рогове. Притичах покрай гърчещия се крак на дракона, гмурнах се под биещото му крило и погледнах какво става отзад.

Стотици изпосталели като скелети хора тичаха откъм гората, предвождани от накуцващото Псе Жабоубиец.

— Знаех си, че не сме приключили с това копеле! — и се опитах да привлека вниманието на Господарката. — Горските племена! Атакуват стражата!

Властелина бе крил поне едно асо в ръкава си.

Господарката не ми обърна внимание.

Атаката на племената засега нямаше значение за нас. Трябваше да се молим в движение и да се грижим само за себе си и за никой друг.

— Във водата! — изтътна гласът от висините.

Глезанка се придвижи още малко. С Господарката бързахме по земя, трепереща от усилията на дракона да се измъкне. Той не ни обръщаше внимание — изцяло се беше съсредоточил върху Боманц.

Един вятърен кит се спусна и пипалата му се потопиха в реката. Успя да улови нещо и изхвърли баластни води.

В хватката на кита се гърчеше човек, който пищеше. Настроението ми се подобри — бяхме успели!

Китът се издигна твърде високо и за секунда изнесе Властелина извън зануляването.

Смъртоносна грешка.

Гръмотевица и светкавица. Ужасът препускаше с нагорещени копита. Половината град и ивицата до ръба на зануляването се раздробиха, пръснаха се, пламнаха и почерняха.

Китът се взриви.

Властелина падна и, докато се носеше надолу към водата и зануляването, извика:

— Стайлит! Наричам те с името ти!

Пуснах една стрела.

Невероятен изстрел — вероятно най-добрият в движение, който съм правил.

Улучих го в хълбока. Той изпищя и посегна към дръжката на стрелата, но се стовари във водата. Светкавиците на скатовете накараха реката да кипне. Друг кит се спусна и зарови пипала под повърхността и през няколкото безкрайни секунди тръпнех ужасен, че Властелина ще остане там и ще избяга.

Но ето го — появи се, стиснат в хватката на чудовището. И този кит се издигна твърде високо и плати същата цена, макар че магията на Властелина беше значително отслабена, вероятно от моята стрела. Той пусна някакво безформено заклинание, което мина встрани и подпали пожари в казармите на Стражата. В същото време Вечната стража и племената бяха вкопчени в битка наблизо. Заклинанието порази мнозина и от двете страни.

Не изстрелях нова стрела — бях смразен. Бях напълно сигурен, че назоваването на името, стига да са изпълнени съответните ритуали, не може да бъде обезличено от зануляването. Да, но Господарката не падна. Стоеше точно на края на брега и се взираше в тварта, която навремето Й бе съпруг. Назоваването на името Стайлит изобщо не Я притесни.

Не беше вярното име! Два пъти Властелина я бе назовал погрешно… Два пъти всемогъщото зло се беше провалило! Само че усмивката ми беше куха, защото аз също бих назовал Господарката „Стайлит“.

Трети вятърен кит залови Властелина и този път не сбърка. Понесе го към брега в посока към Глезанка и ескорта й. Жертвата му се бореше яростно. Богове! Каква жизненост се криеше в този мъж!

Зад нас се разпищяха хора и задрънчаха оръжия. Но Стражата не остана изненадана като мен. Здраво удържаха позициите си, а от килимчетата си Покорени ги подкрепяха, сипейки облак смъртоносни магии. Псето Жабоубиец беше в центъра на вниманието им.

Брестака, Лейтенанта и Мълчаливия се хвърлиха върху Властелина в секундата, щом вятърният кит го пусна. Беше все едно да се сбият с тигър — той метна Брестака на трийсет стъпки и ясно чух изпукването, когато счупи гръбнака на Лейтенанта. Мълчаливия отскочи встрани. Забих нова стрела в жертвата ни и той се олюля, но не падна. Замаян, този път се насочи към нас с Господарката.

Ловеца го пресрещна на половината път. Остави сина на дървото встрани, сграбчи Властелина си и се започна ръкопашен бой от епичен мащаб. Двамата виеха като измъчвани в Ада души.

Исках да се втурна и да се погрижа за Брестака и Лейтенанта, но Господарката ми махна да стоя на място. Погледът Й се рееше в друга посока — очакваше да се случи още нещо.

Грандиозен писък разтърси земята, а към небесата блъвна топка мазен огън. Драконът се гърчеше като ранен червей и виеше. Боманц беше изчезнал.

Сега в боя встъпи Хромия. Кой знае как бе успял да се довлече на дузина крачки от мен, без да го забележа. Толкова бях ужасен, че за малко да се изтърва в гащите. Маската му беше паднала и по съсипаната пустош на голото му лице блестеше злоба. Явно си мислеше, че най-сетне ще успее да си уреди сметките. Краката ми омекнаха като пача.

Той обърна към мен малък арбалет и се ухили, но после леко отклони прицела си. Видях, че стрелата на арбалета му е близнак на моята собствена.

Това най-сетне ме задейства. Прицелих се в главата му.

Той изписука:

— Доверие, ритуалът е завършен! Наричам те с името ти! — и след това стреля.

Пуснах тетивата си в същия миг. Нямаше как да стрелям по-бързо, мътните ме взели.

Стрелата ми се заби в черното му сърце и го събори. Но твърде късно, твърде късно!

Господарката изпищя.

Ужасът ми се превърна в гняв. Спуснах се към Хромия, захвърляйки лъка и сграбчвайки меча. Той не отговори на предизвикателството ми. Просто се задържа облегнат на лакет и посегна към Господарката.

Наистина полудях. Предполагам, че с всички се случва при подходящите обстоятелства. Само че бях прослужил като войник десетилетия наред и много отдавна съм научил, че ако си позволяваш подобни неща, не оцеляваш задълго.

Хромия се намираше в зануляването, което означаваше, че едва крепи живота си и с мъка успява да се запази цял, и е напълно неспособен да се защитава. Накарах го да си плати за всичките години на страх.

Първият ми удар наполовина му отсече врата. Продължих да сека, докато довърших задачата си, после накълцах и няколко крайника, затъпявайки стоманата и лудостта си в древните му кости. Здравият разум започна да се завръща и се обърнах да видя какво става с Господарката.

Беше паднала на коляно, прехвърлила тежестта на тялото си върху другия крак. Опитваше се да извади стрелата на Хромия. Притичах към нея и отблъснах ръката Й.

— Не сега, остави я!

Този път не се изумих толкова, че назоваването не подейства. Вече бях убеден, че нищо не може да Я обезоръжи. Тя отдавна трябваше да е мъртва, дявол го взел! Полазиха ме цяла поредица тръпки. Покорените, които се сражаваха с горския народ, вече взимаха превес. Някои от бунтовниците хукваха да бягат. Псето Жабоубиец беше обгърнато от болезнени заклинания.

— Дръж се! — казах на Господарката. — Най-лошото вече мина, сега ще успеем!

Не знам дали си вярвах, но бях сигурен, че Тя има нужда да чуе точно тези думи.

Ловеца и Властелина продължаваха да се въргалят по земята, да пъшкат и да ругаят. Мълчаливия танцуваше около тях с копие с широк връх. Когато му се откриваше възможност, удряше страховития ни враг — а никой не може да издържи подобни нападения до безкрай. Глезанка ги гледаше и се придържаше наблизо, като се стараеше да стои встрани от пътя на Властелина.

Върнах се отново до останките на Хромия и извадих стрелата, която бях забил в гърдите му. Той отвърна на погледа ми — главата му беше още жива. Сритах я в рова, оставен от излитащия дракон.

Той впрочем бе спрял да се гърчи. Не виждах и следа от Боманц — никаква следа от него. Беше срещнал съдбата, от която се боеше по време на втория си опит. Но пък унищожи звяра отвътре.

Не си мислете, че Боманц е останал в периферията на събитията, защото стоеше встрани.

Уверен съм, че Властелина е очаквал драконът да се нахвърли върху Глезанка и Господарката през онези безценни секунди, които му трябваха, за да се измъкне от зануляването. Но Боманц отклони тази опасност със същата целеустременост и решителност, както и Господарката, която се изправи пред неизбежната си съдба.

Отново пристъпих към Нея. Бойната твърдост се бе завърнала в ръцете ми. Искаше ми се да нося торбата си, но и ножът ми вършеше работа. Положих я по гръб и се заех да режа. Стрелата продължаваше да прониква в тялото Й, докато накрая не я извадих. При все болката Господарката ми се усмихна благодарно.

Сега Ловеца и Властелина бяха заобиколени от десетина души, които нанасяха удари. Някои май не се притесняваха много кого точно удрят, но силите почти бяха напуснали старото чудовище. Превързах и пристегнах раната на Господарката с плат от собствените Й дрехи.

— Ще сменим превръзката веднага щом се отвори възможност!

Племената бяха побягнали, а Псето Жабоубиец се мъчеше да се измъкне далеч от реката. Старото псе имаше непресъхваща жизненост досущ като господаря си. Стражниците, освободени от битката, бързаха към нас. Носеха дърва за погребалната клада на стария кошмар…