Глен Кук
Бялата роза (13)

12.
Равнината на Страха

Стоях на стража. Стомахът ми къркореше, натежал от ужас. Цял ден много високо в небето се носеха точици. И сега една двойка обикаляше и наблюдаваше. Постоянното присъствие на Покорени не беше добър знак.

По-близо до нас двойка скатове планираха в следобедния въздух. Яхваха някое възходящо течение, после бавно се спускаха в кръг, като дразнеха Покорените и се опитваха да ги прекарат през границата. Негодуваха от присъствието на външни лица. Още повече — от присъствието на тези, понеже нашествениците искаха да се бият заради Глезанка — друг външен нашественик.

Ходещите дървета също се бяха раздвижили зад потока. Мъртвите говорещи камъни сияеха. Обичайната им матовост, кой знае защо, беше изчезнала. В Равнината се случваха разни неща. Никой външен човек не би могъл да ги оцени в цялост.

Огромна сянка висеше над пустинята. Много високо, предизвиквайки Покорените, се рееше самотен въздушен кит. Едва доловим басов тътен се носеше откъм него. Досега не бях ги чувал да говорят. Правят го само когато са вбесени.

Бризът люлееше корала и мърмореше в израстъците му. Старото бащинско дърво пееше в контрапункт с вятърния кит.

Един говорящ камък се обади зад гърба ми:

— Твоите врагове ще дойдат скоро!

Потреперих. Усетих вкуса на кошмара, който сънувах напоследък. След събуждането си не успявах да си припомня подробности, само че е ужасно страшен.

Нямах намерение обаче да се разстройствам от някакъв потаен камък. Не много поне.

Какво представляват те? Откъде са дошли? Защо се различават толкова от нормалните камъни? И, като е станало на въпрос, защо Равнината е толкова идиотски различна? Защо е толкова нападателна? Ние сме допуснати тук по милост, обединени срещу още по-страховит враг. Ако разклатим устоите на Господарката, да видим, ще продължи ли приятелството ни…

— След колко време?

— Когато бъдат готови.

— Страхотно, камъко! Твърде поучително!

Сарказмът ми не мина незабелязан, а просто не получи отговор. Говорещите камъни си имат собствен начин да наказват за сарказъм и остър език.

— Пет армии — обясни той. — И няма да чакат много дълго.

Посочих към небето.

— Покорените летят на воля. Никой не ги предизвиква!

— И те не са ни предизвикали…

Вярно е, но извинението не струва. Съюзниците трябва да са съюзници. Нещо повече, вятърните китове и скатовете обикновено смятаха появата на външно лице в Равнината за достатъчно предизвикателство. Хрумна ми, че Покорените може да са ги подкупили.

— Не е така… — Говорещият камък помръдна.

Сянката му падна върху обувките ми. Най-сетне вдигнах глава. Този тук бе само десет стъпки висок. Истински урод.

И беше отгатнал мисълта ми. Проклятие.

Той продължи да ми разказва онова, което и бездруго знаех.

— Невинаги е възможно да се действа от позицията на силата. Погрижи се. Има повикване до Народа да преразгледат приемливостта ви в Равнината.

Така значи. Този приказлив камънак беше посланик. Местните се плашеха, а някои от тях смятаха, че могат да си спестят неприятностите, ако ни изселят оттук.

— Ясно.

— „Народа“ не описва съвсем точно парламента на видовете, които взимат решения тук, но не знам по-добър термин.

Ако на говорещите камъни можеше да се вярва — а те лъжеха само чрез пропускане или недоизказване, — Равнината на страха е обитавана от над четиридесет разумни вида. Сред онези, които познавам аз, са говорещите камъни, ходещите дървета, вятърните китове и скатовете, шепа хора (и аборигени, и отшелници), два вида гущери, подобна на ястреб птица, гигантски бял прилеп и извънредно рядка твар, която много прилича на кентавър-камила, само че сглобен наобратно. Тъй де, искам да кажа, че човешката половина е отзад. Тварта тича в посока на онази своя част, която мнозина биха нарекли „задник“.

Без съмнение, бях срещал и други, без да ги разпозная.

Гоблин твърди, че има малка скална маймунка, която живее в сърцевината на големите коралови рифове. Той се кълне, че била досущ като миниатюрен Едноок. Но там където става дума за черния ни магьосник, на Гоблин не бива да му се вярва.

— Натовариха ме със задачата да предам предупреждението — додаде говорещият камък. — В Равнината има непознати.

Зададох му въпроси. Когато не получих отговор, раздразнен вдигнах глава. Но той беше изчезнал.

— Проклет камък…

Ловеца и псето му стояха на изхода на Дупката и гледаха към Покорените.

Глезанка беше разпитала Ловеца много задълбочено или поне така ми казаха. Аз лично пропуснах разговора им, но тя изглеждаше доволна от наученото.

Заради Ловеца се изпокарах с Брестака. На него той му харесваше.

— Напомня ми за Гарвана — призна ми. — А имаме нужда от поне няколкостотин Гарвана!

— И на мен ми напомня за него. Точно за това не го харесвам.

Но какъв смисъл имаше да спорим? Човек невинаги може да харесва всички. Глезанка смята, че с Ловеца всичко е наред. Брестака също мисли така. Лейтенанта го приема. Защо аз да не мога? По дяволите, ако е направен от същата глина като Гарвана, то Господарката е загазила.

Скоро щяхме да го подложим на изпитание. Глезанка имаше нещо наум. Предварващ удар, както подозирах, вероятно насочен срещу Ръждоград.

Ръждоград. Където Хромия беше издигнал своята колона.

Хромия. Завърнал се от гроба. Бях сторил всичко възможно, освен да изгоря тялото. Сигурно и това трябваше да направя. Дяволите да го вземат!

Още по-страшна ми се виждаше възможността да не е единственият. Дали и други бяха оцелели след уж очевидно явната си смърт? И дали не ги криеха и тях в очакване да изумят света?

В краката ми падна сянка и ме върна в действителността. Ловеца се беше приближил към мен и каза:

— Изглеждаш притеснен.

Държеше се много любезно с хората, това трябва да му се признае. Погледнах към патрулиращите предвестници на битка и му обясних:

— Аз съм войник, остарял, уморен и объркан. Сражавам се от времето, преди ти да си се родил. А все още не съм спечелил нищо.

Той се усмихна — тънка, почти потайна усмивчица, от която ми стана неудобно. Всичко, което вършеше, ме караше да се чувствам неудобно. Дори проклетото му куче предизвикваше у мен неудобство, а то не правеше нищо друго, освен да спи. Каквото беше лениво, как ли е извървяло целия този път от Веслоград дотук? Подозрителна ми изглеждаше тази работа. Кълна се, това куче не се разбързваше дори за храна!

— Вярата ти трябва да бъде силна, Знахар — обади се Ловеца. — Господарката ще падне… — каза го с абсолютно убеждение. — Тя няма достатъчно сила, за да покори света!

Ето го пак този страховит елемент. Вярно или не, но начинът, по който го каза, ме притесни.

— Ще ги свалим до един — добави, като посочи Покорените. — Те не са истински, като онези, старите!

Псето Жабоубиец подуши обувката на Ловеца и той погледна надолу. Помислих си, че ще ритне мършата, но вместо това се наведе и почеса кучето зад ухото.

— Псето Жабоубиец. Що за име е това?

— О, това е стара шега. От времето, когато бяхме много по-млади. Допадна му и сега настоява да го наричат така.

Струваше ми се, че Ловеца не е напълно тук. Очите му бяха празни, погледът му се рееше в нищото, макар че продължаваше да следи Покорените. Странна работа.

Поне накрая призна, че е бил млад. В това имаше частичка човешка уязвимост. Именно привидната неуязвимост на такива като Ловеца и Гарвана ми лазеше по нервите.