Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

2.
Равнината на Страха

Въжаря беше нашите очи и уши в Щавача. Имаше връзки навсякъде. Съпротивата му срещу Господарката е започнала още преди десетилетия. Той е от малцината, избегнали мъстта Й в Чара, където Тя разби стария Бунт. В по-голямата си част отговорност за това носеше Отрядът. В онези дни ние бяхме силната Й дясна ръка. Насочихме враговете Й в капана.

Четвърт милион души измряха в Чара. Никога не е имало сблъсък тъй тежък или тъй суров, нито с толкова окончателен изход. Дори кървавият провал на Властелина в Старата гора беше погълнал само наполовина на този брой животи.

Съдбата ни приканваше да сменим страната, щом не остана никой, който да ни помогне в битката…

Раната на Едноокия беше чиста точно както заяви и той. Пуснах го да си ходи и се запътих към покоите си. Както се твърдеше, Глезанка искала патрулът да си почине, преди да приеме доклада му. Потреперих от лошо предчувствие. Боях се да чуя преживелиците им.

Уморен старец. Такъв съм аз. Къде бяха изчезнали предишният плам, целеустременост, амбиция? Навремето сънувах сънища — мечти, които днес бяха напълно забравени. В дните, когато съм тъжен, отърсвам праха им, носталгично ги разгръщам и от висотата на възрастта си се чудя на наивността на младежа, който ги е сънувал.

Старостта е заразила и покоите ми. Великият ми проект. Четиридесет килограма древни ръкописи, иззети от генерал Шепота, когато служехме на Господарката, а тя — на Бунта. Предполага се, че съдържат ключа към победата над Господарката и Покорените. В мен са вече шеста година. И за това време не открих в тях нищичко. Страхотен провал. Потискащ. Напоследък все по-често просто прелиствам документите, след което се завръщам към тези Анали.

От бягството ни от Хвойноград насам те са по-скоро личен дневник. Останките от Отряда не се замесват в кой знае какви важни събития. А що се отнася до новините от външния свят, те са толкова оскъдни и несъстоятелни, че рядко си давам труда да ги записвам. Нещо повече, откакто победи съпруга си в Хвойноград, Господарката сякаш е потънала в бездействие повече и от нас, управлява по инерция.

Разбира се, външният вид лъже. Пък и същността на Господарката е илюзия.

— Знахар?

Вдигнах поглед от текста на стар телекуре[1], който вече бях разглеждал сигурно стотина пъти. На прага се беше изправил Гоблин. Приличаше ми на стара жаба.

— Аха?

— Нещо става горе! Грабвай меча!

Взех лъка и кожената си ризница. Твърде стар съм за ръкопашен бой. Предпочитам да стоя надалеч и да опъвам тетивата, когато изобщо ми се наложи да се бия. Замислих се за лъка, докато следвах Гоблин. Даден ми беше лично от Господарката по време на битката в Чара. О, спомени! С него помогнах да убие Ловеца на души — Покорения, който доведе Отряда на служба при Нея. Имах чувството, че това се е случило в дълбока древност.

Изтичахме на открито. Към нас се присъединиха и други. Разпръснаха се между кактусите и разклоненията на корала. Ездачът се спускаше по пътеката — единствения път за насам — и не би могъл да ни забележи.

Яздеше самичък проскубано дърто муле. Не беше въоръжен.

— И всичко това заради някаква антика на добиче? — попитах риторично.

Нашите се движеха из корала и между кактусите, като вдигаха шум за двеста души. Дъртакът сигурно знаеше, че сме там.

— По-добре да поработим над измъкването оттук тихичко!

— Аха!

Обърнах се, стреснат. Зад гърба ми стоеше Брестака, прикрил очите си с длан. Изглеждаше точно толкова възрастен и уморен, колкото се чувствах и аз. Всеки ден с нещо ми напомня, че никой от нас не е вече млад. По дяволите, никой от нас не беше млад дори когато дойдохме на север и прекосихме Морето на страданията!

— Нуждаем се от свежа кръв, Брестак!

Той изсумтя.

Да. Ще остареем още, преди всичко това да приключи. Ако издържим изобщо. Защото живеем живот назаем. Откупуваме си време… десетилетия, да се надяваме.

Ездачът пресече потока и спря. Вдигна ръце.

Хората ни изникнаха с небрежно вдигнати оръжия. Самотен старец насред заземяването на Глезанка не представляваше опасност.

С Гоблин и Брестака тръгнахме надолу. Крачейки, попитах жаболикия магьосник:

— Забавлявахте ли се с Едноокия, докато ви нямаше?

Двамата враждуваха от години. Но тук, където присъствието на Глезанка го забраняваше, не можеха да си въртят магически номера.

Гоблин се ухили. Когато се усмихне, устата му се разтяга от ухо до ухо.

— Водя го по точки!

Стигнахме ездача.

— Ще ми разкажеш после!

Магьосникът се изкиска — писклив звук, досущ като кипяща в тенекиено канче вода.

— Аха.

Брестака попита ездача на мулето:

— Кой си ти?

— Знамение!

Това не е име. Това е паролата за пратеник от далечния запад. Не я бяхме чували от доста време насам. За да стигнат до Равнината, западните куриери трябваше да прекосят най-опитомените провинции на Господарката.

— Тъй значи? — отвърна Брестака. — Виж ти, виж ти! Искаш ли да слезеш, а?

Старецът се спусна от „жребеца“ и ни представи препоръките си. Сержантът ги счете за приемливи. Куриерът обяви:

— Имам десет кила хубавини тук! — потупа торбата зад седлото си. — Всеки проклет град допълваше с нещо товара.

— Сам ли пропътува целия път? — попитах.

— До последната крачка от Веслоград насам!

— Веслоград? Та това е…

На повече от две хиляди километра. Не знаех, че и там имаме поддръжници. Но от друга страна, много неща не знам за организацията, скрепена от Глезанка. Прекарвам времето си в опит да накарам проклетите ръкописи да ми разкрият нещо, което дори може и да не се намира в тях.

Старикът ме погледна, сякаш подлагаше на оценка душата ми.

— Ти ли си лечителят? Знахаря?

— Ахъ. И за какво съм ти?

— Имам нещо специално за теб. Лично!

Той отвори куриерската си торба. Оръжията в ръцете на момчетата мигом подскочиха заплашително. Човек никога не знае… Но куриерът извади овехтял пакет, увит в промазана кожа, която пазеше съдържанието му от края на света.

— Там вали през цялото време — обясни старецът и ми подаде вързопа.

Претеглих го на око. Не беше чак толкова тежък, като изключим намаслената кожа.

— От кого е?

Приносителят сви рамене.

— Откъде го взе?

— От капитана на ядрото ми.

Разбира се. Глезанка работеше щателно. Структурираше организацията си така, че за Господарката да е почти невъзможно да разбие съществена част от нея. Това дете е гений!

Брестака прие остатъка от товара и каза на Мускуса:

— Отведи го долу и му намери нар. Почини си, старче! Бялата роза ще те разпита по-късно.

Вероятно се задаваше интересен следобед, след като щяха да докладват и този тип тук, и Въжаря. Притиснах загадъчния пакет към гърдите си и казах на Брестака:

— Ще ида да погледна какво е това!

Кой ли би могъл да ми го праща? Не познавах никого извън Равнината. Е, освен… Но Тя не би внедрила писмо в нелегалната организация. Или би се осмелила и на това?

Прониза ме страх. Беше минало известно време, а Господарката обеща да поддържа връзка…

Говорещият камък, който ни предупреди за куриера, все още стоеше като посаден до пътеката. Когато го подминах, се обади:

— В Равнината има непознати, Знахар!

Спрях като закован.

— Какво? Още ли?

Както и подхождаше на ролята му, той не ми отвърна.

Никога няма да разбера тези стари камъни. Дявол ги взел! Все още се питам защо всъщност са на наша страна. Мразят безрезервно външните хора — всеки поотделно и всички поравно. Не разбирам нито тях, нито всичко друго в този странен свят тук.

Влязох в покоите си, свалих тетивата на лъка и го оставих облегнат на пръстената стена. Настаних се на работната си маса и отворих пакета. Почеркът не ми беше познат. Нямаше и подпис в края на посланието. Започнах да чета.

Бележки

[1] Езикът, говорен по времето на разцвета на Владичеството. — Б.пр.