Глен Кук
Бялата роза (18)

17.
Ръждоград

Първото ми погрешно предположение беше, че Хромия ще си бъде вкъщи, когато се появим. Маневрите на Глезанка срещу Покорените премахнаха тази опасност. Трябваше да си спомня, че враговете ни могат да се свързват един с друг на големи разстояния — ум с ум. Хромия и Бенефиций минаха наблизо, докато се движехме на север.

— Залегни! — изписука Гоблин, когато се намирахме на стотина километра от края на Равнината. — Покорен! Никой да не мърда!

Както винаги, старият Знахар се сметна за изключение от правилото — заради Аналите, естествено. Припълзях близо до ръба на гърба на чудовището и надникнах навън в нощта. Далеч под нас две сенки се носеха в посоката, откъдето идвахме ние. Щом ни подминаха, си получих конското и от Брестака, и от Лейтенанта, Гоблин, Едноокия и всички останали, които не пропуснаха да си гризнат късче от мен. Настаних се обратно до Ловеца, който просто се ухили и вдигна рамене.

Той се оживи още повече, когато наближихме действието.

Второто ми погрешно предположение беше, че вятърният кит ще ни остави в края на Равнината. Пак се изправих, щом наближихме, като не обръщах внимание на гадните забележки, които ми се отправяха. Но китът не се спусна надолу — нито тогава, нито още доста време. Започнах да дрънкам глупости, когато заех мястото си до Ловеца.

Той тъкмо беше отворил досега загадъчната си кутия. В нея се намираше малък арсенал. Провери оръжията си и един нож с дълго острие не го задоволи, така че започна да го търка с точилен камък.

Колко ли пъти Гарвана бе правил същото през кратката година, която прекара с Отряда?

Спускането на кита беше внезапно. Брестака и Лейтенанта минаха между нас, като ни подканваха да слизаме по-бързо. Сержантът сподели нарежданията си:

— Дръж се до мен, Знахар! Ти също, Ловец! Едноок, да чувстваш нещо там долу?

— Нищичко. Гоблин вече е наложил заклинанието си за сън и стражата им ще хърка здраво, когато се приземим.

— Е, ако не хърка, ще е вдигнала тревога — промърморих. Проклятие, не съм ли черногледец^[1], а?

Кацнахме без никакви проблеми. Братята ни се спуснаха по хълбока на вятърния кит. Разпръснаха се, сякаш този район е бил вече подложен на разузнаване. Може и тъй да е станало, докато съм се цупил на Глезанка.

Нямах какво друго да правя, освен да следвам указанията на Брестака.

Началото на нашите занятия ми напомни за друго едно нападение над казарми — много отдавна, на юг от Морето на изтезанията, когато се записахме на служба при Господарката. Тогава изклахме Градските кохорти на Берил, един от Градовете на скъпоценните камъни, докато нашите магьосници ги държаха унесени…

Не е работа, на която се наслаждавам, честно казано. Повечето от войниците бяха просто хлапета, записали се в армията, защото искаха да вършат нещо смислено. Но ни бяха врагове, а и ние целяхме да оставим величествена следа от присъствието си. Вероятно по-величествена, отколкото според мен Глезанка би наредила или би замислила изобщо.

Небето започваше да изсветлява. Не оцеля нито един от целия гарнизон, като изключим може би няколко дезертьори, измъкнали се за през нощта. Навън, пред главния вход на казармите, които се намираха доста далеч от землището на Ръждоград, Брестака и Лейтенанта безмилостно раздаваха команди: Бързо, бързо. Има още работа! Този отряд да разбие колоната на Покорения. Онзи отряд да нахлуе в щаба на поделението. Другият да събере материал за подпалване на казармените постройки. Друг един пък да претърси щаба на Хромия за документи. Бързо, бързо! Трябва да се махнем, преди Покорените да се върнат. Глезанка не може да им отвлича вниманието непрестанно.

Някой се издъни. Естествено — винаги става така. Подпалиха една от казармите по-рано от предвиденото и се вдигна дим.

А както скоро научихме, в самия град беше базирано още едно поделение. За минути ескадрон на коне галопираше към нас и последва втора поредна издънка — портите не бяха обезопасени.

Почти без предупреждение конницата нахлу между нас.

Крещяха мъже. Дрънчаха оръжия. Летяха стрели. Конете цвилеха. Хората на Господарката се измъкнаха, намалели наполовина.

Сега Брестака и Лейтенанта със сигурност се разбързаха — тези момчета отиваха да повикат помощ.

Само че докато ние помитахме имперските войници, вятърният кит излетя. Сигурно половин дузина от нашите успяха да се покатерят на гърба му. Той се издигна, колкото да не задира покривите и се насочи на юг. Светлината не беше още достатъчно силна, за да издаде присъствието му.

Можете да си представите какви ругатни и крясъци отнесе. Дори Псето Жабоубиец намери енергия да заръмжи. Аз отстъпих, за да се предпазя, ударих си задника в едно подпорно перило и седнах там, клатейки глава. Малцина от нашите пуснаха стрели след чудовището, но то не ги забеляза.

Ловеца се облегна на перилото до мен. Аз изсумтях:

— Човек не би си и помислил, че толкова голяма твар може да се окаже страхливец!

Исках да кажа, че един вятърен кит спокойно би разрушил цял град.

— Не приписвай мотиви на същество, което не разбираш. Почакай да видиш какви причини си има!

— Какво?

— Не причини… не знам точната дума! — Напомняше ми за четиригодишно дете, което се мъчи да обясни труден термин. — Намира се далеч от познатите му земи, отвъд границите, които враговете му вярват, че може да премине. Бяга от страх, че ще го видят и тайната ще бъде издадена. Никога не си е имал работа с хората. Как да си спомни за тях в толкова отчаян миг?

Вероятно беше прав. Но в момента повече се интересувах от него самия, отколкото от теорията му, върху която щях да разсъждавам след като се успокоя. Въпросът е, че той се изказа така, сякаш идеята му е голяма и невероятно трудна за преглъщане хапка.

Чудех се какъв е той всъщност. Понякога го мислех за малоумен или умствено ограничен, но дали беше така в действителност? Дали действията му, които така ми напомняха за Гарвана, са плод на личност, а не на простота?

Лейтенанта се изправи на парадния площад и сложи ръце на бедрата си, загледан след вятърния кит, който ни изоставяше в ръцете на врага. След около минута се провикна:

— Офицерите при мен! — и, след като се събрахме, поде: — Загазили сме. Както го виждам, остава ни едничката надежда, че голямото копеле ще се свърже с говорещите камъни, когато се върне. И те ще решат, че си струва да ни спасяват. Така че нашата задача е да удържим тук до падането на нощта. И да се надяваме!

Едноокия издаде подигравателен звук.

— Мен ако питаш, най-добре да си отърваваме кожите!

— Така ли? И да оставим имперските войници да ни проследят? Колко далеч от къщи се намираме? Смяташ ли, че ще успеем да се измъкнем, след като Хромия и другарчетата му ни дишат във врата?

— Те и тук ще ни дишат във врата.

— Вероятно. А може би там ще им намерят работа за вършене. Най-малкото, ако сме тук, нашите ще знаят къде да ни намерят. Брестак, огледай стените! Виж дали е възможно да ги удържим. Гоблин, Мълчалив, погрижете се да угасят пламъците. Останалите се заемете да прегледате ръкописите на Покорения. Брестак! Постави стража! Едноок! Твоята задача е да измислиш как да привлечем помощ от Ръждоград! Знахар, помогни му. Знаеш с кого разполагаме тук. Хайде, мърдайте!

Добър човек е нашият Лейтенант. Успява да остане хладнокръвен, когато, също като всички нас, единственото му желание е да търчи в кръг и да пищи.

Всъщност нямахме шанс — краят ни бе настъпил. Дори ако успеехме да удържим войниците от града, оставаха Бенефиций и Хромия. Срещу тях тримата ни магьосници не бяха от голяма полза. Лейтенанта също го знаеше, защото не ги накара да сберат глави и да замислят някоя изненада.

Не успяхме да овладеем пожара. Казармите просто трябваше да догорят докрай. Докато се грижех за двамината ранени, останалите успяха да превърнат военното ограждение във възможно най-добре защитима от тридесет души територия. След като приключих с лечителството, отидох да прегледам събраните от Хромия ръкописи. Не намерих нищо от особена важност за момента.

— Около стотина души идват откъм Ръждоград! — провикна се някой.

Лейтенанта отряза:

— Престорете се, че ограждението е изоставено!

Нашите се разпръснаха.

Покатерих се на стената, за да хвърля бърз поглед към рехавите гори на север от нас. Едноокия беше някъде там и се промъкваше към града с надеждата да се свърже с приятелчетата на Въжаря.

Дори и след като е бил три пъти сриван при големите обсади и окупиран с години, Ръждоград си оставаше непоклатим в омразата си срещу Господарката.

Имперските войници бяха предпазливи. Пратиха разузнавачи около стената, после неколцина се помотаха наблизо, за да привлекат стрелбата. Едва след час предпазливи маневри, противниците ни се втурнаха към полуотворената порта.

Лейтенанта остави около петнадесет да влязат вътре, преди да пусне решетката. Нашествениците паднаха под порой от стрели. След това се хвърлихме на стените и обстреляхме и онези, които обикаляха отвън.

Паднаха още дузина, а останалите се оттеглиха извън стрелковия обсег. Там продължиха да обикалят, да се съветват и да се опитват да вземат решение за следващия си ход.

Ловеца остана наблизо почти през цялото време. Видях го да пуска само четири стрели, всяка от които се заби право в гърдите на някой войник. Може и да не беше голям умник, но определено умееше да борави с лъка.

— Ако са достатъчно умни — казах му, — ще построят защитна линия и ще чакат Хромия. Няма смисъл да падат ранени, след като той може да се справи с нас!

Ловеца изсумтя. Псето Жабоубиец отвори едното си око и дълбоко в гърлото му заклокочи ръмжене. Малко по-нататък Гоблин и Мълчаливия бяха опрели глави, като се редуваха да надничат навън. Предположих, че обмислят бойни планове.

Ловеца се изправи и отново изсумтя. И аз се надигнах. Гледката не беше окуражителна — откъм Ръждоград идваха още имперски войници. Стотици бяха.

В течение на час не се случи нищо повече, освен че продължиха да прииждат и ни обградиха.

Гоблин и Мълчаливия развихриха магьосническите си умения. Този път създадоха облак от молци. Не можех да оценя замисъла им — молците просто се събраха около тях двамата. Когато наброиха към хиляда, отлетяха.

След време отвън се разнесоха силни писъци. Когато затихнаха, се покатерих горе и попитах мрачния Гоблин:

— Какво стана?

— Сблъскахме се с някой с капка талант — отвърна той. — Добър почти колкото нас!

— Загазили ли сме?

— Да сме загазили? Ние? Уредихме въпроса, Знахар. Хванахме ги в крачка. Те просто още не го знаят.

— Исках да кажа…

— Той няма да отвърне на удара, не иска да се издава. Ние тук сме двама, а той е самичък!

Имперските войници бяха започнали да сглобяват стрелкови машини. А ограждението не беше строено, за да издържа на обстрел.

Времето се точеше, слънцето се изкачваше в небето, а и ние току гледахме нагоре. Кога ли съдбата ще ни се стовари на главите, яхнала килимче?

Очевидно войниците не искаха да нападнат незабавно и Лейтенанта накара неколцина от нас да съберем оборудването си на парадния площад, за да сме готови да се качим на вятърния кит. Все едно дали вярваше в това или не, настоя, че ще бъдем евакуирани след залез. Не искаше и да обмисля възможността Покорените да пристигнат първи.

Така удържа духа ни висок.

Първият снаряд падна около час след обяд. Кълбо от огън се стовари на дузина крачки от стената. Още едно се понесе след него. То пък падна на парадния плац, където засъска и запръска.

— Смятат да ни изпепелят — промърморих на Ловеца.

Падна трети снаряд. Той пламна весело, но на плаца беше безвреден.

Изпънало докрай задните си крака, Псето Жабоубиец стоеше до стопанина си и заедно се взираха над стената. След малко Ловеца седна, отвори дървената си кутия и извади половин дузина свръхдълги стрели. Отново се изправи, обърна се към стрелковите машини на врага и положи стрела на лъка си.

Разстоянието бе голямо, но дори и с моя лък можех да стигна дотам. Само че и цял ден да опъвам тетивата, пак не бих могъл да улуча.

Ловеца потъна в съсредоточена концентрация, подобна на транс. Вдигна и огъна лъка си, кажи-речи, на две около стрелата. Отпусна тетивата.

По склона се разнесе писък и стрелците отсреща се събраха около един от техните.

Ловеца пускаше стрелите плавно и бързо. Предполагам, че във въздуха едновременно се носеха по четири. Всяка улучи мишената си. После отново седна.

— Това беше!

— Какво „това“?

— Нямам повече такива стрели.

— Може да е достатъчно да ги обезкуражи…

Така и беше. Поне за известно време — колкото противниците ни да се оттеглят назад и да вдигнат няколко защитни мантелети^[2]. И пак ни обсипаха със снаряди. Един от тях улучи сграда — страхотна жега лъхаше оттам!

Лейтенанта обикаляше неспокойно по стената. Присъединих се към мълчаливата му молитва имперските войници да не се изнервят и да не решат да ни нападнат. Нямаше начин да ги спрем.