Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

34.
Историята на Боманц

Знахаря:

Боманц се вгледа в Господарката от друг ъгъл. Забеляза полъх от страх да преминава през безупречното Й лице.

— Ардат — каза Й той и видя, как страхът се превръща в примирение.

Ардат беше сестра ми.

— Имала си близначка, която си убила и си приела името й. Истинското ти име е Ардат.

Ще съжаляваш за това! Ще намеря името ти…

— И защо ме заплашваш? Не ти мисля злото!

Нараняваш ме, като осуетяваш плановете ми. Освободи ме!

— Хайде, стига, не се дръж като дете! Защо ме насилваш? Това ще ни струва агония и енергия и на двамата. Искам само да открия отново знанията, които са загинали заедно с Теб. Няма да Ти струва нищо да ме научиш. Няма да Ти навредя. Може дори по този начин да подготвя света за завръщането Ти.

Светът вече е готов за това, Боманц!

Той се изкиска:

— Това е маската на антикваря. Не е истинското ми име, Ардат. Нужно ли е да се караме?

Мъдреците казват, че трябва с благосклонност да се приела неизбежното. Щом се налага, тъй да бъде. Ще се постарая да съм благосклонна.

Да, когато на прасетата им пораснат криле! — Помисли си Боманц.

Усмивката на Господарката беше подигравателна. Тя добави още нещо, но той не го разбра, защото в главата му отекваха чужди гласове. В първия миг си помисли, че Властелина се пробужда, но гласовете се носеха във физическите му уши, там вкъщи.

— О, проклятие!

Вятърни чанове в тръстиката.

— Клит е заел позиция! — Този глас беше на Побойника. Присъствието му в стаята вбеси Боманц и той хукна.

— Помогни ми да го махна от стола! — Това беше Стенс.

— Няма ли да го събудим? — попита Слава.

— Духът му скита из Могилните земи. Няма да научи нищо, освен ако не се натъкнем едни на други там!

Грешиш, помисли си Боманц. Грешиш, ти, глупаво, неблагодарно копеле! Старецът ти не е глупак. Той реагира на признаците дори когато не иска да ги забелязва.

Драконовата глава се завъртя, докато бързаше покрай нея. По петите му се разнесоха подигравки. Омразата на мъртвите рицари го заля, а той продължаваше да тича нататък…

— Занесете го в ъгъла. Побойник, амулетът е под плочата на огнището в колибата. Този проклетник Мен Фу! За малко да провали всичко! Искам да докопам глупака, който го прати там горе. Този алчен идиот не се интересуваше от нищо друго, освен от собствената си личност!

— Е, поне взе Наблюдателя със себе си — обади се Слава.

— По чиста случайност. Извадихме късмет!

— Нямаме време, нямаме време — настоя Побойника. — Хората на Клит вече са нападнали казармите!

— Тогава се махай оттук! Слава, ще спреш ли да зяпаш стареца? Трябва да отида там, преди Побойника да стигне Могилните земи. Великите трябва да научат какво правим!

Боманц подмина могилата на Лунното куче. Долавяше ясно раздвижването в нея и продължи да тича. Един призрак затанцува пред него. Беше прегърбен, злолик призрак, който го прокле поне хиляда пъти.

— Нямам време за това, Бесанд! Но ти беше прав! — Той прекоси стария ров и подмина изкопа. Наоколо скитаха непознати. Непознати и Възкресители при това. Откъде ли бяха дошли? От скривалищата в Старата гора, може би?

По-бързо! Трябва да побързам, помисли си той. Този глупак Стенс смята да ме последва навътре!

Тичаше като в кошмар, имаше чувството, че забързаните му стъпки не го пренасят и на сантиметър по-напред. Кометата сияеше в небесата, вече достатъчно ярка, за да хвърля сенки.

— Прочети инструкциите отново, за да сме сигурни — обади се Стенсил. — Моментът не е от жизнено значение, стига да не подраниш с нещо!

— Не трябва ли първо да го вържем, а? Просто за всеки случай?

— Нямаме време. Не се безпокой за него! Няма да се върне, докато не стане твърде късно!

— Да, но ме притеснява!

— Тогава му метни едно килимче и да действаме! И говори по-тихо! Не искаш да събудиш мама, нали?

Боманц се хвърли към светлините на града… Хрумна му, че в това състояние нямаше нужда да бъде късокрак дебелак, на който не му стига дъх. Промени представата си и ускори крачка още повече. Скоро пресрещна Побойника, който тичаше към Могилните земи с амулета на Бесанд. Антикварят оцени собствената си поразителна подвижност по очевидната тромавост на Побойника. Движеше се бързо, да!

Щабът на Стражата гореше. Около казармите се водеха тежки боеве и коларите на Побойника предвождаха атакуващите. Неколцина войници бяха успели да се измъкнат от капана. Боевете се пренасяха в града.

Боманц стигна до магазина си. На горния етаж Стенсил каза на Слава:

— Сега започваме!

Докато магьосникът катереше стълбите, синът му поде:

— Дъмни. Ъм мюджи дъмни…

Антикварят влетя със замах в собственото си тяло. Пое властта над мускулите си и се смъкна на пода. Слава изпищя.

Боманц я запрати със сила в стената. При падането си тя счупи няколко безценни антики, а магьосникът изстена в агония, когато всички болки на старото му тяло се стовариха в съзнанието му. Проклятие! Язвата направо му разкъсваше вътрешностите! Обърна се и сграбчи сина си за гърлото, като го накара да млъкне, преди да е довършил напева. Стенсил беше по-млад и по-силен. Успя да се надигне, пък и Слава се нахвърли върху Боманц, тъй че той отстъпи.

— Никой да не мърда! — изръмжа антикварят.

Стенсил разтри гърлото си и изхъхри нещо.

— Смяташ ли, че няма да посмея? Хайде да видим! Не ме интересува кой си ти, но няма да си човекът, който ще освободи онази твар там!

— Откъде разбра? — дрезгаво попита младежът.

— Държеше се странно. И имаш странни приятели. Надявах се, че греша, но не поемам рискове. Трябваше да си спомниш за това!

Стенсил извади нож и в очите му проблесна лед.

— Съжалявам, татко, но някои неща са по-важни от хората!

Слепоочията на Боманц пулсираха.

— Дръж се прилично! Нямам време за игрички! Трябва да спра Побойника!

Слава също извади нож и пристъпи една крачка напред.

— Изпитваш търпението ми, сине!

Момичето скочи. Боманц изрече една-единствена ключова дума и нападателката му се удари с главата напред в масата. Свлече се на пода — приличаше досущ на вързоп с бельо. След секунди се отпусна още повече. Мяукаше като ранено котенце.

Стенсил падна на колене.

— Съжалявам, Слава! Съжалявам!

Боманц пренебрегна собствената си емоционална агония. Живакът от доскоро поставената на масата купа се беше разлял, той го разстла и промърмори думите, с които превръщаше повърхността му в огледало към далечните събития. Побойника беше изминал две трети от пътя през Могилните земи.

— Ти я уби! — простена Стенсил. — Уби я!

— Предупредих те, че това не са детски игрички! Ти заложи и загуби. Сега сядай кротко в ъгъла и се дръж прилично!

— Ти я уби!

Още преди синът му да го нападне, Боманц изпита остро съжаление и се опита да смекчи удара, но при стапянето на костите или правиш всичко докрай, или нищо не постигаш. Стенсил падна върху любимата си. Баща му коленичи близо до него.

— Защо ме накара да го направя? Глупаци такива! Проклети глупаци! Вие ме използвахте! Не ви стигаше здрав разум, за да ме проверите, а искахте да се разправяте с нещо подобно на Господарката? Не знам, не знам! Какво ще кажа сега на Жасмин? Как да й обясня? — Той се огледа трескаво, досущ като измъчвано животно. — Ще се самоубия! Само това мога да сторя! Да й спестя болката да научи, че синът й е бил… Не, не мога. Трябва да спра Побойника!

На улицата отвън се водеха сражения. Боманц не им обърна внимание. Втренчи се отново в живака.

Побойника беше на ръба на рова и се взираше в Могилните земи. Магьосникът видя страха и несигурността в очите му. Въпреки това търговецът събра смелост, стисна амулета и пресече границата.

Боманц започна да съставя „убийствено послание“. Погледът му отскочи през прага и съзря ужасената Любопитка да го гледа от тъмната площадка.

— О, дете! Дете, махай се оттук!

— Страх ме е! Те се избиват там отвън!

И тук се избиваме един друг, помисли си магьосникът. Моля те, иди си! На глас нареди:

— Отивай да намериш Жасмин!

Откъм магазина се разнесе чутовен трясък. Някой изпсува, стомана се удари в стомана… Боманц чу гласа на един от коларите на Побойника, който очевидно организираше защитата на къщата.

Стражата печелеше позиции.

Любопитка изскимтя.

— Махай се оттук, дете! Излез навън! Слез долу заедно с Жасмин!

— Страх ме е!

— Мен също. Но няма да мога да ти помогна, ако ми се пречкаш! Моля те, слез долу!

Тя стисна зъби и се отдалечи. Боманц въздъхна — размина му се на косъм. Ако беше видяла Стенсил и Слава…

Шумът долу се увеличи, разнесоха се и писъци. Боманц чу ефрейтор Здравеняка да раздава заповеди. Обърна се към купата, но Побойника беше изчезнал. Не успя да го открие отново. Мимоходом огледа площите между града и Могилните земи. Неколцина Възкресители тичаха към схватките, очевидно бързаха на помощ. Останалите бяха хукнали накъдето им видят очите. Преследваха ги оцелелите войници от Стражата.

По стълбите затрополиха ботуши. Боманц отново прекъсна подготовката на заклинанието си. Този път на прага застана Здравеняка и магьосникът се накани да го прогони. Не беше в настроение да се карат. Ефрейторът обаче завъртя големия окървавен меч…

Боманц изрече ключовата дума и костите на още един човек се превърнаха в желе. Изрече я отново и отново, когато войниците на Здравеняка се опитаха да отмъстят за него. Магьосникът свали четирима, преди напливът да стихне.

После се опита да се върне към заклинанието си…

Този път прекъсването не беше на физическо равнище, а отглас от пътеката, която бе отворил към криптата на Господарката. Побойника се намираше във Великата могила и бе осъществил връзка със затворената там твар.

— Твърде късно — промърмори магьосникът. — Проклятие, закъснях! — но все пак прати заклинанието си.

Може би Побойника щеше да умре, преди да успее да освободи тези чудовища.

Жасмин изруга, Любопитка пищеше… Боманц се препъна в падналите стражи и се втурна надолу. Момиченцето продължаваше да пищи.

Магьосникът нахлу в спалнята си. Един от хората на Побойника бе вдигнал нож пред гърлото на Жасмин. Двамина стражи търсеха път към него.

Търпението на Боманц се беше изчерпило. Уби и тримата.

Къщата се разтърси. В кухнята издрънчаха чаши. Тръпката беше лека, но достатъчно силен признак, за да предупреди магьосника. Заклинанието му не беше стигнало навреме. Отвратен, той нареди:

— Напуснете къщата! Скоро ще има земетресение!

Жасмин го погледна неразбиращо, стиснала здраво изпадналото в истерия момиченце.

— По-късно ще ви обясня — ако оцелеем. Сега просто излезте от къщата! — Боманц се обърна, изскочи на улицата и хукна към Могилните земи.

Сега нямаше полза да си представя, че е висок и че тича бързо. Той си беше Боманц от плът и кръв — нисък, дебел старец, който едва дишаше. Два пъти падна, когато земята потръпна под града. Всеки пристъп беше по-силен от предишния.

Пожарите още горяха, но боевете бяха стихнали. Оцелелите и от двете страни знаеха, че е твърде късно, за да победи мечът. Бяха се обърнали към Могилните земи и очакваха развитието на събитията. Боманц се присъедини към зяпачите.

Кометата сияеше толкова ярко, че Могилните земи се виждаха ясно.

Могъщ земетръс разтърси земята и магьосникът се олюля. Отвъд границата могилата, в която спеше Ловеца на души, експлодира. Отвътре бликна болезнено сияние и от останките се надигна нечовешки силует, ярко очертан на фона на светлината.

Присъстващите се молеха или ругаеха в зависимост от нагласата си.

Тръпките продължаваха. Отваряха се могила след могила. Един по един Десетте, Които Били Покорени излязоха навън в нощта.

— Побойник — промърмори Боманц, — надявам се да изгниеш в Ада!

Беше му останала само една възможност — почти невероятна. Тя яздеше на сведените от времето рамене на един дебел старец, чиито умения и сила не бяха в най-добро състояние.

Той призова най-силните си заклинания, най-могъщите си магии и всички мистични фокуси, които бе разработил през тридесет и седемте години самотни нощи, и тръгна към Могилните земи.

Хората протягаха ръце да го спрат, но не го последваха. От тълпата една старица се провикна:

— Бо, недей! Моля те!

Но той продължи напред.

Могилните земи се бяха раздвижили. Сред руините скитаха призраци, а Великата могила се тресеше и от нея блъвна пръст. Огромна крилата змия се издигна в нощта с величествен крясък. В Могилните земи заплющяха струите на драконовия огън.

Мъдри зелени очи следяха напредъка на Боманц.

Дебелият дребосък крачеше през хаоса, изразходвайки арсенала си от заклинания. Беше обгърнат от огън.